Прилича на dejá vu. Миналата година във Венецуела също имаше референдум. И една от точките на онова допитване пак беше дали президентът да може да бъде преизбиран неограничен брой пъти, без двумандатен лимит, както е по сегашната конституция. Тогава победи “не”-то. Заподозреният в намерения да увековечи властта си инициатор на референдума и държавен глава Уго Чавес преглътна поражението, призна, че “това е демокрацията” и продължи нататък. А сега, на 15-ти февруари, пак задава на народа същия въпрос за неограничените президентски мандати, вече без никакви други, разсейващи вниманието точки. Кампанията за “да”-то и мобилизацията на чавистите, както се наричат феновете му, е по-внушителна от миналогодишната. Но сондажите до последно варират буквално на ръба – всеки от двата лагера събира по около 50% и никой не се наема да предрича какъв ще е окончателният резултат при самия вот. Ако отново надвие “не”-то, Чавес ще трябва да остане на власт само до края на 2012 г., когато изтича сегашният му 6-годишен мандат, втори поред след конституционната реформа, гласувана пак на референдум през 2000 г. Ако обаче се наложи “да”-то, Чавес несъмнено ще се кандидатира пак и като нищо ще продължи да управлява поне до 2019 г., когато ще се закръглят 20 години от първото му сядане на президентското кресло в Каракас през 1999 г. и от началото на обявената от него Боливарска революция (по името на освободителя на Латинска Америка от испанското владичество Симон Боливар, който е венецуелец).
Подобен сценарий ужасява венецуелската опозиция и критиците на Чавес в чужбина, най-вече в САЩ – страната, която той кратко нарича “Империята”. Опонентите му не спират да винят колоритния венецуелски водач, че насажда авторитаризъм и дух на конфронтация както във вътрешната, така и във външната политика, че в страната няма демокрация и разделение на властите, че икономиката се разсипва, защото приходите от петрола не се инвестират в развитието й, а в помощи за бедните, че се нарушават човешките права, че се толерира корупцията и т.н. Не понасят “популиста” Чавес и заради непредсказуемото му поведение по международни форуми, които рядко минават без ярка случка с негово участие, и заради

цветистия му език на човек от улицата,

от който доскоро си патеше най-вече Джордж Буш, и заради предизвикателните му приятелства с други петролни сили като Иран и Русия.
Факт е, че каудилистката харизма на Чавес дразни дори някои представители на интелектуалната левица във Венецуела, а и в цяла Латинска Америка, които иначе, идейно, би трябвало да са на негова страна поне заради реализираните от правителството му социални програми. Сред най-сърдитите му критици е, примерно, Теодоро Петков – легендата на венецуелските и латиноамериканските левичари от 60-те и 70-те години. Син на полска еврейка и българин, заселили се във Венецуела, Теодоро заедно с един от братята си на младини партизанства по време на диктаторските режими в страната. Братът загива, а Теодоро е заловен и хвърлен в най-строго охранявания затвор. Но успява да избяга оттам заедно с цяла група съратници по прокопан тунел. Историята дава сюжети на цяла поредица от филми и романи. Днес Петков, който се определя като социалист и неколкократно е бил кандидат-президент, пише остри статии срещу Чавес във вестника си “Тал куал”. Той твърди, че последното десетилетие, през което управлява сегашният президент, е “изгубено” за Венецуела и че стартираните социални програми не са подобрили реално живота на народа.
От лагера на чавистите обаче, където доминират наистина най-бедните и онеправданите, на които допреди Чавес никой не е обръщал внимание, нещата изглеждат съвсем различно. Тази еманципирала се и повярвала в силата си през десетте му години на власт човешка маса гледа на него с искрена възхита и благодарност. Ето какво чу репортер на Би Би Си на един от поредните митинги в подкрепа на “да”-то преди референдума: “Нашият команданте е слят с чувствата ни. С него и с революцията сме!” Също и това: “Господ го изпрати тук и той трябва да остане с нас”. Емоциите от латиносериалите не са измислица – хората на този континент наистина са пламенни, екзалтирани и първични, включително и в политиката.
Интересното е, че те намират аргументи и в езика на цифрите. Широкомащабните социални програми по време на управлението на Чавес, наричани “мисии”, не са съвършени, но все пак са успели

да намалят бедността от 42% през 1998 г. до 9,5% сега.

Осигурили са широк достъп до образование и са постигнали 96-процентна грамотност в страната – впечатляващ показател за Латинска Америка, където възможността да четеш и да пишеш все още се смята за привилегия. Това постижение е признато и от ЮНЕСКО, което през 2005-та обявява Венецуела за “територия, свободна от неграмотност”. Безработицата е съкратена наполовина – от 12% през 1998-ма до 6,1% сега. 14 милиона души или половината от 28-милионното население на страната са обхванати от мисия “Прехрана”, която осигурява на хората с ниски доходи евтини хранителни продукти. 4,2% от БВП се заделят за здравеопазване и е гарантиран широк достъп на населението до медицински грижи. С участието на кубински лекари се реализира и мисия “Чудо”, в рамките на която безплатно се извършват очни операции на лишени от възможност да платят за тях болни от цяла Латинска Америка.
На обвиненията, че приходите от петрола се “прахосват” чавистите контрират с данни за държавния резерв. През 1999 г. той е бил 14, 334 млн. долара, а сега е 41,862 млн. долара. Опозиционно настроените предприемачи силно негодуват срещу “разрушаването на икономическата система” в страната, смятат за дълбоко погрешна стратегията да се влагат средства в социални помощи за момента вместо да се инвестира в развитието на сектори, които биха донесли в по-далеча перспектива, но по-трайно икономическо оживление и нови работни места. Тези аргументи обаче нямат стойност в народните квартали, където хората ценят много по-високо възможността именно сега да нахранят децата си, да ги пратят на училище и те да растат здрави, отколкото да слушат колко добре се развива абстрактната за тях макроикономика.
Именно обръщането към реалните социални нужди на населението, тук и сега, е в основата на несъмнения феномен Чавес. Както и да го клеймят опонентите му, колкото и да му се мръщят по-взискателните към език и поведение, венецуелският президент е спечелил на своя страна огромни човешки маси, защото – добре или зле, се опитва да направи нещо реално за тях.
Примерът се оказва заразителен и плъзва из цяла Латинска Америка, надигайки т.нар. “лява вълна” от последните години. В момента с много малки изключения, може би само Колумбия и Мексико, из целия континент доминират повече или по-малко социалноангажирани президенти и правителства – което също е незапомнен тук феномен. Практически всички тези лидери са от поколението, чиято младост е преминала под омаята още от Кубинската революция и под суровия ботуш на домашните им военни диктатури. Сега е

часът на техния реванш.

Не всички са точно от “кръвната група” на Чавес. Има и по-умерени – като чилийката Мишел Бачелет, аржентинката Кристина Фернандес, бразилеца Инасио Лула да Силва, парагваеца Фернандо Луго, които обаче също държат много на социалния ангажимент към избирателите си. Що се отнася до “бойната група” от най-близки съмишленици на венецуелския водач като президентите на Боливия Ево Моралес, на Еквадор Рафаел Кореа, на Никарагуа Даниел Ортега, те не само са редом с Чавес дори по митингите, но са и ядрото на най-амбициозния му проект – обединението ALBA (Боливарска алтернатива за Америките). То е лансирано лично от Чавес през 2004 г. като алтернатива на прокарвания от САЩ ALCA (Американски договор за свободна търговия). Днес в ALBA членуват освен самата Венецуела също и Антигуа, Боливия, Доминика, Куба, Никарагуа, Сейнт Винсент и Гренадин, Хондурас. В ALBA акцентът е не просто икономическото сътрудничество между страните членки, но и социалното развитие на обществата им, и взаимното подпомагане за постигане на тази цел.
Често обвиняват Чавес, че с петродоларите си финансира “почервеняването” на Латинска Америка, но пропускат очевидния факт, че ако такива неща стават само с пари, “Империята” от Север отдавна би успяла да неутрализира този процес. По-същественото при феномена Чавес в латиноамериканското му измерение е истинското разбуждане и включване в политическия живот на огромни човешки маси, които за първи път се чувстват реални участници в промяната на живота си.
Дълбокото раздвижване на обществените пластове в цяла Латинска Америка прави много щастлив още един ключов исторически персонаж – Фидел Кастро. Макар и вече извън активната политика, кубинският “команданте ен хефе”, пред когото Чавес благоговее, доживя да види как цял един континент тръгва след младежката му мечта – че социалната справедливост е възможна.