Уго Чавес Фриас пак победи на президентските избори във Венесуела. И ако борбата му с рака излезе също токлова успешна, колкото и политическата му съдба, той ще остане на власт чак до 2019 г., когато ще се закръглят точно 20 г. от първото му възкачване на президентския пост през 1999-а. Но „двайсет години не са нищо” – както в типично свой стил Чавес отговори на журналистическа реплика в този контекст малко преди изборите на 7 октомври, цитирайки буквално заглавието на едно суперпопулярно в цяла Латинска Америка, старо и много сантиментално танго на легендарния изпълнител Карлос Гардел. И така всъщност подаде жокер на безбройните анализатори, които от години се опитват да разгадаят тайната на явлението „Чавес”. Трудно някой ще успее в това начинание, ако не го постави в същинския му латиноамерикански контекст. И ако не погледне на Чавес като на най-натуралния продукт и лидер на всичките онези гигантски човешки маси от социалните низини на континента, открай време прочут с драстичните си контрасти и с огромния разрив между света на богатите и белите и света на бедните и метисите. За исторческата реабилитация на втория от тези светове, съставна част от който се чувства Чавес, наистина „двайсет години не са нищо”. Всъщност всичко, което той прави в политиката, е вдъхновявано дори на генетично ниво от неговия силно мотивиран, страстен и несъмнено искрен стремеж да постигне реванш за своите събратя „долу”.
Уго е роден на 28 юли 1954 г. в градчето Сабанета в западния щат Баринас в бедното семейство на началните учители Уго де лос Рейес Чавес и Елена Фриас де Чавес. Бащата е афро-индианец, а майката – бяла креолка. Така във вените на малкия Уго се кръстосват и трите съставни за Латинска Америка раси. Бил е вторият син сред общо седемте деца, родени в семейството. Но понеже беднотията била голяма и майката и таткото трудно изхранвали толкова гърла, те оставили Уго и брат му Адан на грижите на бабата по бащина линия Роса. Тя била ревностна католичка и покрай нея Уго известно време бил момче за всичко в църквата в Сабанета. Помагал включително в събирането и раздаването на помощи за бедните. Може би оттогава тръгва и убеждението му, което днес обича често да споделя – че „Исус Христос е бил първият револиюционер”. За баба си по-късно ще каже, че била „най-чистото човешко същество” и че го дарила с „най-чиста обич и доброта”. Пак в онези години, когато „често нямаше какво да се яде”, той опознава и „несправедливостите на този свят”. Въпреки несгодите Уго усърдно учи, като най-добър е в историята, рисуването (дори печели награди на художествени конкурси), есеистичното писане, музиката, театъра и... бейзбола.
Типичен за момчетата от неговия социален слой е и изборът му по-късно да следва във Военната академия. Следването е безплатно, а на влезлите под армейското крило младежи се полагат и униформи, и храна. По време на учението Уго се проявява като старателен, схватлив, активен. Изкарва и магистратура, и ред специализации – по инженерство, политически науки, електронни комуникации и т.н. Широко известно е, че служи в парашутните войски и е много популярен образът му в червена парашутистка барета. Но по-малко се знае, че например е бил и шеф на департамента по култура във военната академия.
През 1982 г. заедно с група млади офицери Чавес създава Боливарското революционно движение „Пета република 200” или съкратено MVR 200. Алюзията в името е с 200-годишнината от рождението на освободителя на Латинска Америка от испанското владичество – венесуелеца Симон Боливар. Юбилеят предстои да се чества през 1983-а. Чавес и другарите му си организират тържествена клетва в често на юбилея да се борят за трансформиране на армията в народна, за изпълнение на идеалите на Боливар, за истинска национална независимост, за социална справедливост. Това е и първообразът на онова, което по-късно, вече като президент, Чавес ще започне да прави в мащаба на цялата страна и ще нарече „социализъм на ХХІ век”.
Ангажирането на млади офицери с политически и социални каузи не е никаква новост за латиноамериканските армии. Самият Боливар, както и много от останалите дейци на националноосвободителното движение, навремето са били офицери. Да не говорим за по-пресните примери с генерал Хуан Веласко Алварадо, оглавявал Перу от 1968 до 1975 г. и провел ред дълбоки социални реформи, или за панамския генерал Омар Торихос, поел властта през 1968-а, договорил през 1977-а връщането на Панамския канал от САЩ на Панама и загинал в странна авиокатастрофа през 1981-ва.
И Веласко, и Торихос идват на власт с преврати. Но вместо да установят обичайните за онези времена брутални проамерикански диктатури, повеждат курс към извоюване на „втората независимост” – с този термин, много популярен в Латинска Америка през 60-те и 70-те години на ХХ век, се означава онова набрало силна мощ след Кубинската революция движение за откъсване от политико-икономическата орбита на САЩ и поемане на независим и социално ангажиран курс на развитие. Точно в духа на тези стремежи и традиции се оформят и възгледите на младия Уго Чавес. Понеже е военен, той следва и съответно очертаната от предшествениците му пътека – на „добрия” преврат. Прави такъв опит през февруари 1992 г. Заради което и до днес противниците му не спират да го клеймят като „превратаджия”. Всъщност тогавашната му акция е насочена срещу напълно дискредитираното правителство на президента Карлос Андрес Перес – същото, което три години по-рано брутално потушава граждански бунт на жителите на Каракас срещу нетърпимото поскъпване на живота, оставяйки около 300 мъртви. Чавес и съратниците му вдигат пуча си с амбицията да прогонят корумпираните политици и да започнат да прилагат боливарските идеали за социална справедливост. Превратът обаче се проваля. Чавес се предава, но настоява да го направи в пряко предаване по телевизията, при което отправя „боливарско послание”, подчертава, че страната се нуждае от „по-добро бъдеще”, и поема цялата отговорност за военния метеж. Само година по-късно президентът Перес е отстранен от власт заради корупция, а новият държавен глава Рафаел Калдера помилва Чавес.
След този опит вече бившият парашутист решава, че пътят към мечтаните от него промени минава от другаде – през изборните урни. И в края на 1998-а идва първият му триумф – избран е за президент на Венесуела. Встъпва в длъжност в началото на 1999-а. В края й с референдум утвърждава нова конституция, която провъзгласява Боливарска република Венесуела и наред с традиционните три власти въвежда още две – електорална и морална. Първата се упражнява директно от народа по време на избори, а втората – от специален трибунал срещу корупцията и от инстицуцията „Защита на народа”, която бди населението да не става жертва на недобросъвестни държавни служители. През 2000-а Чавес минава отново през изпитанието на общите избори, вече по новата конституция, за да се утвърдят всички нови форми на властта. Печели и тогава. След което разгъва в страната мащабния социално-икономически „План Боливар”, в чието изпълнение включва и армията. Войници са мобилизирани да строят пътища и евтини жилища за най-нуждаещите се. На уволняващите се от армията пък са осигурени държавни микрокредити за стартиране на собствен бизнес, раздадени са им пустеещи държавни земи. Същевременно по споразумение с Куба срещу венесуелски петрол за Острова на свободата оттам пристигат кубински лекари и учители, които осигуряват безплатна медицинска помощ и ограмотяване на огромните бедни и доскоро забравени човешки маси по села и градове.
Това е стртегията, коята Чавес не престава да следва и да разширява през всичките си години на власт. Социалните програми, наричани „мисии” (всяка с отделно име), година след година обхващат все повече и повече хора. Така че процентът на крайно бедните, който през 1998-а е бил 45% от населението, през 2009-а е сведен до 9.5%.
Устремът на Чавес и все по-многобройните му последователи, наричани чависти, за малко не е прекършен през април 2002-ра. След едно правителствено решение за смяна на борда на директорите на държавната петролна компания „Петролеос де Венесуела” (петролът е национализиран още през 1975 г.) бързо се намират група недоволни от управленето на Чавес военни. Спретва се класически преврат, президентът е отстранен и изпратен на карибски остров, обявява се ново държавно ръководство. Но се оказва, че по-голямата част от армията все пак си остава на страната на Чавес и не подкрепя превратаджиите. А вицепрезидентът Диосдадо (в превод – „даден от бога”) Кабейо успява да мобилизира и мощна гражданска подкрепа за законния президент – улиците на Каракас се изпълват до пръсване от чависти, които скандират за връщане на любимеца им в президентския дворец „Мирафлорес”. Така и става. Чавес отново триумфира – и то като олицетворение на демокрацията в противовес на пучистите.
От 1998-а насам е печелил почти всички избори и референдуми (с изключение само на едно допитване за конституционна реформа през 2008-а). И въпреки доста мощния хор на противниците му и у дома, и в чужбина, дори те признават, че всички тези гласувания, през които преминава, са си съвсем чисти и прозрачни. Това важи и за току-що отшумелите президентски избори от 7 октомври, които донесоха на Уго Чавес трети президентски мандат. Той взе на тях над 55% от гласовете, а основният му съперник – 40-годишният доскорошен губернатор на щата Миранда Енрике Каприлес Радонски, малко над 44%.
Сегашните избори бяха съпроводени с голям кипеж на опозиционните страсти във Венесуела. Зад младия и абициозен Каприлес Радонски, който е син на сефарадски евреин от остров Кюрасао и на дъщеря на емигрирала във Венесуела полско-руска еврейска фамилия, се обединиха практически всички политически опоненти на Чавес – от десните до левите. Защото той има и много критици отляво, включително сред бивши и настоящи комунисти, дори сред емблематични фигури като героите от антидиктаторските борби през 60-те и 70-те като Помпейо Маркес или Теодоро Петкоф (чийто баща е български преселник). Критиките отляво срещу Чавес са, че социалните му програми се прилагат зле, че има злоупотреби и разхищения, че действията му са волунтаристични, че раздава помощи от петродоларите вместо да ги влага в икономическо развитие, че политиката му не е истински лява. В този контекст е интересна забележката на един коментатор от испанския в. „Ел Паис”, който наскоро писа, че и във Венесуела на дневен ред е основният дебат в Латинска Америка – а той е не десница или левица, а каква именно левица.
Факт е, че Каприлес Радонски, на когото този път анти-Чавес опозицията възлагаше много силни надежди, се яви на кандидатпрезидентското състезание с, общо взето, леви послания. Той дори подчертаваше пряко, че иска да бъде „венесуелският Лула”. И се кълнеше, че ще продължи социалните програми на Чавес, само щял да ги направи още по-добри. По този повод първият секретар на венесуелското посолство в София Феликс Седийо изкоментира след края на изборния ден, в който в посолството дойдоха да гласуват регистрираните у нас 17 венесуелски гласоподаватели: „За какво ни е един неясен дубликат, след като си имаме изпробван оригинал?”
Каприлес Радонски загуби – въпреки несъмнената силна мобилизация на всички античависти зад гърба му и въпреки оптимистичните за феновете му анализи, че понеже е млад, тепърва ще има още битки срещу Чавес, които да печели. Един детайл прави съмнителен подобен оптимизъм – прекалено изтъчненият Енрике е чужд точно на онези големи човешки маси, които си остават мнозинство във Венесуела и продължават плътно да стоят зад Чавес, защото виждат в него себе си и му вярват като на свой. Той говори техния език, връща им достойнството, дава тежест на гласа им, помага им да нахранят децата си тук и сега, долавя и споделя чувствата им, дори пее и танцува като тях... Чавес може да се харесва или не, но не може да не му се признае този феномен – тай наистина умее да е близо до народа си и несъмнено е искрен във вярата си, че прави най-доброто за него.
Дори вицепрезидентът, който си избра сега, също затвърждава тази „народна” тенденция. За втората позиция в държавата е определен досегашният външен министър Николас Мадуро (в превод – „твърд”) – бивш водач на мотриса в метрото на Каракас, израснал до голям синдикален деец, влял се по-късно в движението MVR 200 на Чавес, близък негов съратник, председателствал известно време парламента. И също „човек от народ”, разбира се – с мургавия тен на метис.
Впрочем, след като през 2010-а бяха есхумирани останките на националния герой и кумир на Чавес Симон Боливар с цел да се установи точната причина за смъртта му, по настояване на президента специалисти изготвиха и възстановка на физическия облик на Освободителя по черепа му. Чертите му се оказаха също доста метиски. И сега именно този образ, а не идеализираният от старите портрети краси всички официални събития във Венесуела.