Каква сила трябва да има една любов, за да излети над смъртта, болката, горчилката от липсата на възмездие и да запази духа на любимия жив в сърцата дори и на новите поколения 34 години след гибелта му? Опитвам се да го разбера, докато разговаряме с побелялата синеока жена със стегната осанка пред мен – англичанката Джоан Търнър-Хара, вдовица на чилийския певец, композитор, режисьор Виктор Хара, който е една от най-известните жертви на военния преврат в Чили от 11 септември 1973 г. Ако беше жив, сега Виктор трябваше да празнува 75-годишнината си. Удивителното е, че скорошна анкета, направена сред млади чилийци, отново го изведе на първо място като най-популярния певец в страната.
Джоан е убедена, че най-голямата заслуга за това е на искрящия и разностранен талант на самия Виктор, чиито иронични, лирични и борбени песни и днес звучат актуално. Но несъмнен принос паметта му да е толкова жива има и самата Джоан, която след гибелта му се посвещава именно на мисията

да не позволи патината на времето да покрие името му.

С тази цел през 1993 г. тя основава и Фондация “Виктор Хара”, която днес се разполага на два етажа в скромна къща на площад “Бразилия” в Сантяго. На горния етаж, където си говорим с Джоан, е експозицията с архивни материали за Виктор. Междувременно организирането на юбилейни тържества за 75-годишнината му върви с пълна пара – в самото Чили, във Великобритания, в Испания, в Германия, в Никарагуа...
Като трубадур на идеите, довели през 1970 г. на власт в Чили Салвадор Алиенде - първия в света президент-социалист, спечелил избори, Виктор е бил емблема на чилийската левица. Военните го задържат веднага след преврата срещу Алиенде заедно със стотици студенти и преподаватели от Техническия университет. Затварят го в превърнатия в концлагер стадион “Чили” с още 5000 арестанти. Там е изтезаван публично. Той обаче продължава да пее, за да поддържа духа на затворниците. Написва в бележника на свой другар по съдба последната си песен, която остава незавършена, защото го извикват на послединя му разпит. По-точно разправа. Убит е след жестоки гаври, а обезобразеният му труп, пълен с 44 (!) куршума, е изхвърлен на улицата, откъдето го откарват в Централната морга на Сантяго. Неин служител го разпознава и с риск за живота си известява Джоан да отиде да прибере мъжа си, защото всеки момент могат да го закопаят в общ гроб, каквато е масовата практика в онези дни на кръв и ужас.
Джоан погребва човека, с когото е живяла 13 щастливи години, в ниша на Централното гробище на Сантяго, която оттогава до днес непрекъснато е отрупвана от цветя и бележки, изпълнени с обич и преклонение към любимия певец на Чили.

Гибелта на Виктор разсича живота на Джоан на две

– “преди” и “след”.
“Преди” тя е била талантлива балерина, екзотична за Чили синеока хубавица от далечна Англия, дошла да танцува в чилийския Национален балет, следвайки първата си любов – един друг бляскав чилиец, хореографа Патрисио Бунстер, с когото се запознава в международна балетна трупа, кръстосваща руините на Европа след Втората световна война с антивоенни представления. Макар и да остават свързани с Патрисио професионално чак до смъртта му миналата година, бракът им се разпада още преди раждането на дъщеря им Мануела през 1959 г. Скоро след раждането Джоан е повалена на легло и от стара травма на гърба. В онзи тежък период до нея предано застава един от най-талантливите й студенти в Театралната школа към Чилийския университет, в която тя е преподавателка по танци – Виктор Хара.
Той е роден на село. Син е на народна певица, потърсила в столицата препитание за четирите си деца. Рано осиротял, Виктор опитва да учи в семинария, но открива призванието си в театъра. Със стипендия на социално слаб той следва актьорско майстроство и режисура. Навсякъде ходи с китарата си и изпълнява песните, научени от майка му. Гласът му и проникновението, с което пее, действат магнетично на всеки, който го чуе.
Така пътищата им с Джоан се пресичат. И за двамата това е

любовта на живота им.

Въпреки че Виктор е по-млад от нея, опората във връзката им е той, с жизнения си нрав, с позитивната си енергия, с желанието да промени света към по-добро.
На Джоан са посветени най-нежните му любовни песни. Това са и първите текстове, с които той се пробва като автор. В зората на любовта им той е солист във фолклорния състав “Кункумен” – първия, който се опитва да възроди интереса към народната музика в Чили и да я популяризира в чужбина. С този състав през 1961 г. Виктор Хара гостува и в България. Турнето включва още бившия СССР, Полша, Чехословакия, Румъния, Франция, Холандия и т.н.
“Виктор беше очарован от страната ви. Писа ми тогава, че българите приличат на чилийците”, усмихва се Джоан, докато от синия й поглед надничат спомените.
Женят се, ражда се дъщеря им Аманда, за Мануела Виктор също е “папи” (“татенце”) – това са най-щастливите им години. Джоан споделя и идеите на съпруга си, който още тогава е с левицата.
Виктор се прославя като режисьор. Негови постановки – винаги с изострени социални акценти, печелят национални и международни награди. Напредва и с музиката – ангажира се с

движението “Нова чилийска песен”,

вдъхновено от голямата фолклористка Виолета Пара и нейните деца и приятели на Виктор Исабел и Анхел Пара. Песните му – “Молитвата на орача”, “Правото да живееш в мир”, “Свободна песен”, “Човекът е създател” и т.н. - се запяват в цяло Чили. Харесват ги, защото казват истини, вълнуващи хората. Виктор и много негови приятели артисти и музиканти съвсем естествено стават ядрото в предизборната кампания на кандидата на левия блок Народно единство Салвадор Алиенде в президентските избори през 1970 г.
Алиенде печели – и с първия си декрет отпуска по половин литър безплатно мляко дневно на всяко дете. Хуманният заряд на подетата от него “мирна революция” пали идеалистите по цял свят. Но изправя на нокти стресираните “заразата” да не плъзне и другаде. Днес вече историята е назовала отговорните за последвалото. Мемоарите на Хенри Кисинджър не оставят съмнения, че ЦРУ прецизно изплита мрежата на заговора за свалянето на Алиенде от дотогава “аполитичната” чилийска армия. Дори сценаристите обаче са стъписани от кървавата вакханалия, която спретва изпълнителният превратаджия Аугусто Пиночет...
С преврата и с гибелта на Виктор започва онова “след” в живота на Джоан, което отначало е само пронизваща болка, но постепенно се превръща в дълг към паметта не само на съпруга й, но и към всички жертви на хунтата. Като британска гражданка тя безпрепятствено напуска Чили броени дни, след като погребва Виктор. Заминава за родния Лондон с двете си дъщери и с три куфара, пълни не с дрехи, а с плочи, записи, снимки – най-ценното от архива на Виктор. В Лондон си дава сметка, че

трагедията й вече не е само лична.

Светът трябва да научи какво става в Чили. И тя започва да обикаля от страна на страна, от митинг за солидарност на фестивал, от конференция на концерт – и да разказва. За Виктор и за Чили.
През 1975 г. тя гостува и в България – на първия фестивал на политическата песен “Ален мак” в Благоевград. Познанството ни е оттогава. Когато три десетилетия по-късно се срещаме отново в Сантяго, Джоан извиква българските си спомени с мека усмивка: “Обичта на хората у вас, прекрасната ви музика, танците, песните ме потопиха в толкова сърдечна атмосфера, че се почувствах като сред най-близки”.
Тогава, в България, Джоан представя и документалния филм “Компаньеро”, сниман в Англия и посветен на Виктор. А през 1981 г. тя издава и книгата си “Виктор – прекършената песен” – искрен разказ за любимия й човек и за всичко преживяно. Книгата излиза в 15 страни, но в България все още е непозната...
Когато я питам какво я е накарало да я напише, Джоан казва: “Ужасяващата гибел на Виктор засенчваше живота му, а аз исках хората да разберат как е живял и да запазят паметта за него жива”.
Амбицирана е да обогатява експозицията на Фондация “Виктор Хара” с нови данни и материали за съпруга си. Убедена е, че има още много хора в различни кътчета на Чили и на света, които пазят по нещичко от него и може би ще го дарят на фондацията. Много й се иска да се открият и публикации или

спомени за гостуването на “Кункумен” в България

през 1961-ва.
Голямата мечта на Джоан е да запази не само творчеството на Виктор, но и моралните ценности, които е отстоявал.
Във всичко, което прави, й помагат двете й дъщери Мануела и Аманда. Мануела има 4 деца и преподава балет в школата “Спирала”, основана от Джоан и Патрисио Бунстер при връщането им от емиграция в Сантяго през 1985 г. Аманда е художничка, омъжена е за рибар и живее на брега на Тихия океан.
Аманда бе сред организаторите на “фуна” – уникална чилийска форма на протест, срещу уличения като палач на Виктор бивш военен Едуин Димтер Бианчи, който държал затворниците на стадион “Чили” да го наричат “Принца”. Именно Димтер Бианчи, който е от немски произход, лично е изтезавал и убил певеца. Лабиринтите на чилийската правосъдна система обаче и до днес го оставят безнаказан. Но от “фуна”-та няма как да се спаси. Това е агитка, която се събира на работното място или край дома на уличени в престъпления по време на диктатурата. Агитката скандира имената и размахва снимките на жертвите. Миналата година Димтер Бианчи, който сега работи в министерството на труда, бе сниман как настървено блъска хора от “фуна”-та и къса снимки на Виктор Хара. Съдът все още не се интересува от него...
Джоан не храни илюзии за формално правосъдие. Вярва, че човешката памет е по-висшият съдник. На снимката на съпруга си до входа на фондацията с неговото име е написала: “Помня те, Виктор”.