От екрана се смее детски лекар с топъл поглед зад очилата. Току-що са го избрали за президент на страната му и той още с първия си декрет е осигурил по половин литър безплатно мляко дневно за всяко дете. С втория е разформировал полицейските части за борба с демонстрациите и е пратил водометните им машини да снабдяват с вода бедняшките квартали. Дал е и земя на безимотните.
Радват му се цели площади. Сияещи хора с огнени очи скандират и пеят заедно. От сцена посред човешкото море ги пали къдрокос и засмян певец с китара. Бистрият му глас се носи над множеството и отлита в безкрая, чак отвъд океана, стига до московското кино “Пионер”, където кадрите от екзотичната далечина оживяват в кинопрегледа.
Да, още е епохата на кинопрегледите. Есента на 1970-та. 12-годишна съм, живея с родителите си в Москва и тази черно-бяла хроника е първият ми досег до Чили – дългата и тясна страна “на края на света”, за която дори няма отделна глава в учебника по география. Нещо за селитра, нещо за мед... От екрана чувам името на очилатия президент с топлия поглед – Салвадор Алиенде, първият социалист в света, станал държавмен глава с избори, а не с революция. “Мирният чилийски експеримент”... А песента на лъчезарния певец, подета от още хиляди гласове, ме зашеметява. Не разбирам думите, но виждам очите, усмивките, единението на устремените към общи мечти сърца. Иска ми се да съм с тях.
Не помня дали се споменава името на певеца. Но това е Виктор Хара. Ще науча името му заедно с целия свят три години по-късно – през онзи страшен септември 1973-та, когато мечтателят Алиенде е предаден от четирима обучавани в американската Зона на Панамския канал генерали и загива в пламъците на бомбардирания от тях президентски дворец “Ла Монеда”. Когато “мирният чилийски експеримент” е смазан от войнишките ботуши и гъсениците на танковете. Когато пресичащата Сантяго река Мапочо започва да влачи трупове, а стадионите се изпълват с хиляди арестувани, изтезавани, обречени...
Там, сред тях, сред народа си, е и Виктор Хара, певецът, поетът, композиторът, режисьорът, трубадурът от възторжените площади, емблемата на чилийската левица, опитала се по мирен път да стигне до един по-хуманен живот – и разпъната от враговете си.
Военните задържат Виктор веднага след преврата срещу Алиенде заедно със стотици студенти и преподаватели от Техническия университет в Сантяго. Затварят го в превърнатия в концлагер стадион “Чили” с още 5000 арестанти. Там е изтезаван публично. Той обаче продължава да пее, за да поддържа духа на затворниците. Написва в бележника на свой другар по съдба последната си песен, която остава незавършена, защото го извикват на послединя му разпит. По-точно разправа. Убиват го след жестоки гаври. Обезобразеният труп на Виктор, пълен с 44 (!) куршума, е изхвърлен на улицата, откъдето го откарват в Централната морга на Сантяго. Неин служител го разпознава и с риск за живота си известява жена му – синеоката англичанка, балерината Джоан Хара, да отиде да прибере мъжа си, защото всеки момент могат да го закопаят в общ гроб, каквато е масовата практика в онези дни на кръв и ужас.
Тя го намира сред планини от обезобразени като него жертви на хунтата. Погребва го в ниша на Централното гробище, която още от следващия ден започва да се отрупва от цветя и бележки, изпълнени с обич и преклонение към любимия певец на Чили.
Кошмарната гибел на Виктор разтърсва света. Онзи свят от началото на 70-те, който още е способен да се ужасява от насилието. Разтерзаният певец става символ на всички останали жертви на хунтата, на хилядите убити и “безследно изчезнали”. Други чилийски певци започват да обикалят от страна в страна, от митинг на митинг, да пеят песните на смазаната чилийска мечта, да будят солидарност и подкрепа към народа си, да зоват към възмездие за палачите.
В България чилийската трагедия отеква с болезнени исторически асоциации – неизбежно е съдбата на Виктор Хара да извиква спомени за Гео Милев и Никола Вапцаров. Поетите и певците явно във всички времена настървяват диктатурите.
“Балкантон” и вестник “Антени” издават двоен албум с песни на Виктор Хара. В него са отпечатани и някои от най-популярните му текстове, преведени на български от поети като Георги Константинов, Калин Донков, Петко Братинов, Калина Ковачева, Виктор Самуилов, Кирил Гончев.
Още преди излизането на плочата обаче, песните на Виктор зазвучаха на срещите с първите чилийски момчета и момичета, появили се като политически емигранти в България. Беше началото на 1974-та, когато в нашето училище в София дойде първата група. Те още не знаеха български, разказваха за преживяното с преводачи, а най-често – с песни, които нямаха нужда от превод. Така за първи път чух “Молитвата на орача”. Доста по-късно щях да науча, че с нея Виктор печели първа награда на първия фестивал “Нова чилийска песен” през 1969 г. Фестивалът тогава се провежда на стадион “Чили” – същия, който предстои да стане лобно място на певеца...
Магнетичното изпълнение на Виктор заедно със състава “Килапаюн” беше сред записите на онзи двоен албум на “Балкантон” и “Антени”. Но истинското разтърсване от тази песен дойде, докато чилийското момче Алехандро, склонено над китарата си, без да поглежда към нас, смълчаните в препълнената класна стая, със затворени очи пееше:

Изправи се
и виж планината,
която ражда
вятъра, слънцето и водата.
Ти, който командваш течението на реките,
ти, който посяваш полетите на душата,
изправи се!
И виж ръцете си.
За да се възвисиш, ела при братята си.
Заедно ще тръгнем, една кръв сме.
Днес е времето, което ражда утрешния ден.
Да скъсаме оковите на онзи,
който ни държи в мизерия.
Да пребъде царството на справедливостта
и равенството.
Повей като вятър над цветята в долината.
Прочисти като с огън дулото на моята пушка.
Установи най-после
твоята воля
тук, на земята.
Дай ни твоята сила и твоята дързост за битка.
Повей като вятър над цветята в долината.
Прочисти като с огън дулото на моята пушка.
Изправи се
и виж ръцете си.
Заедно ще тръгнем, една кръв сме,
днес и в часа на смъртта ни.
Амин.

Песните на Виктор избиваха и в плач, и в танци, и в скандирания през онези безбройни вечери на болка и надежда в Чилийския клуб в София – средището, което години наред събираше изгнаниците от далечната земя между Андите и Пасифика с българските им приятели. За да разбирам тези песни, започнах да уча испански. За да проумея защо такъв ужас беше сполетял тези пеещи хора и за да им помагам както мога, реших да стана журналистка. За да си спомням и в забързаното всекидневие за Виктор Хара, години по-късно нарекох една от дъщерите си Виктория.
В Чилийския клуб идваше често и Алберто Корвалан – синът на тогавашния лидер на Чилийската комунистическа партия Луис Корвалан, който още беше в затвора в Чили. Алберто също беше минал през ада на един от стадионите-затвори – Националния. Там го изтезавали зверски, само защото е син на водача на комунистите, който по онова време още не е бил заловен. После, след като хващат баща му, Алберто е прехвърлен в концлагера Чакабуко в пустинята Атакама. Освободен е след намеса на Международния червен кръст и по съвет на баща си идва да учи в България.
Алберто почина в София от инфаркт на 28-годишна възраст на 26 октомври 1975 г. Сърцето му не издържа последиците от гаврите с ток на Националния стадион в Сантяго.
Броени дни преди смъртта му Алберто бе сред почетните гости на Първия фестивал на политическата песен в Благоевград “Ален мак”. Другата почетна гостенка, която събра най-много прегръдки, беше Джоан Хара, вдовицата на Виктор, пристигнала специално от Лондон.
Запознах се с нея на концерта на участниците във фестивала в София. Подарих й мои стихове за Виктор и запомних удивително сините й очи - плакали много, но пълни с нежност и душевна сила. Джоан вече беше превърнала живота си в мисия за запазване на паметта на Виктор и на другите жертви на диктатурата в Чили. Беше дала показания пред заседавалата по онова време в Хелзинки, в Копенхаген, в Алжир Международна комисия за разследване на престапленията на чилийската военна хунта. Джоан пътуваше по света, разказваше историята си, разбуждаше човешката съвест...
Видяхме се с нея отново 30 години по-късно – през август 2005 г., в Сантяго, в създадената от нея и дъщерите й Фондация “Виктор Хара”, разположена в скромна къща на площад “Бразилия”. Побеляла, но с все същата стегната осанка на балерина, Джоан ме прегърна и заразпитва за общи приятели. Показа ми експозицията с материали за Виктор, подредена на втория етаж. Посочи табло с изрезки от вестник на кирилица. Беше убедена, че това е публикация за Виктор от български вестник, от 1961 г., когато той прави 6-месечно турне из Европа като солист на фолклорния състав “Кункумен”. Тогава посещава и България.
“Виктор беше очарован от страната ви. Писа ми, че българите приличат на чилийците”, усмихва се Джоан. Вестникарската изрезка обаче, уви, не е на български, нито на какъвто и да е славянски език. Най-вероятно е на узбекски, защото с онова турне Виктор стигнал чак до Ташкент.
Джоан все пак не губи надежда някой от България да й изпрати нещичко, свързано с престоя на Виктор в България – публикация, снимка, дори просто записан спомен от онова време.
Най-важното за Джоан е да запази паметта за Виктор жива. Именно затова през 1981 г. издава книгата си “Виктор – прекъснатата песен”. Обяснява: “Ужасяващата му гибел засенчваше неговия живот, а аз исках да се помни и как е живял, колко е обичал хората, в какво е вярвал”. Книгата е издадена в 15 страни, но в България и до днес е непозната. В нея Джоан с много обич описва пътя на Виктор от бедно селско момче през духовната семинария, през стипендията, с която учи актьорско майсторство и режисура, през преоткриването на народната песен и изпълването й със социално съдържание, през ангажирането му с Комунистическата младеж на Чили, през успехите му като режисьор, през включването му в кампанията на Народното единство и неговия кандидат-президент Салвадор Алиенде, през любовта на хората от народа към него и през омразата на “мумиите”, както наричат противниците на Народното единство – и до страшната развръзка на стадион “Чили”...
Миналата година се установява, че прекият мъчител и убиец на Виктор е Едуин Димтер Бианчи, когото затворниците на стадион “Чили” (прекръстен по повод 30-годишнината от преврата на стадион “Виктор Хара”) наричали Принца – заради аристократичната му садистичност. Лабиринтите на чилийската правосъдна система и до днес го оставят безнаказан. Затова единствено възможно възмездие е т.нар. “фуна” – уникална чилийска форма на протест срещу уличени, но неосъдени палачи на диктатурата. “Фуна”-та е агитка, която се събира на работното място или край дома на престъпника, скандира имената и размахва снимките на жертвите. Димтер Бианчи, който сега работи в министерството на труда, бе сниман как настървено блъска хора от “фуна”-та и къса снимки на Виктор. Съдът все още не се интересува от него...
Въпреки всичко обаче Виктор и днес продължава да бъде най-популярният чилийски певец – това сочи неотдавнашна анкета сред млади чилийци по повод 75-годишнината от рождението му, която бе отбелязана на 28 септември т.г. Чествания имаше из цяло Чили, а също във Великобритания, Испания, Германия, Никарагуа и т.н.
Отново се чухме с неуморната Джоан за юбилея и тя каза: “Песните на Виктор са дори по-валидни днес, отколкото когато ги е писал – карат де да поискаш да промениш света. А сегашният е толкова жесток и лъжлив, че само това е изходът”.
Време е и България да преоткрие тези песни – много от тях са писани сякаш за днешния ни живот. Саркастинчана “Къщичките в Горния квартал” (богаташкия квартал на Сантяго) като че ли рисува картинки от Бояна и Симеоново. Разтърсващата “Кой уби Карменсита” е като изкопирана от черните хроники с детски убийства и самоубийства. Нежната “Помня те, Аманда” е вечна като търсенето на щастие. Записаната броени дни преди гибелта му “Манифест” пък е разтърсващо пророческа: “Песента има смисъл само тогава, когато пулсира във вените на онзи, който ще умре, пеейки истинските истини”...
Кой днес в България пее за истинските истини? Фолклорът при Виктор ги будеше, а нашенският фолк гледа единствено да ги напие и приспи между силиконите на поредната си “звезда”.
Викткор Хара беше част от онова поколение, което роди и Джон Ленън, и Боб Дилън, а у нас – може би Мишо Белчев и Паша Христова. На тези хора им се искаше мирът да има шанс и им пукаше какво става със света. Защо днес на света не му пука накъде го носи масовата бушевизация?
Трагедията на Чили, изчислена и изрежисирана във Вашингтон, беше отмъщението на САЩ за вече изгубената по онова време война във Виетнам. Пеещите хора бяха смазани, за да могат горилите да доведат големите световни корпорации и пъргавите юпита. Малко по-интелигентно дойдоха и при нас. Това ли искахме?
Изправи се, Виктор Хара, една кръв сме.