11 септември не е само денят на атентатите срещу кулите близнаци в Ню Йорк. Много години преди това същата дата бе записана с черни цифри в историята заради извършения на 11 септември 1973 г. военен преврат в Чили. Превратът бе срещу правителството на лявата коалиция Народно единство начело с президента социалист Салвадор Алиенде – първия марксист в света, дошъл на власт с избори. Дал с първия си президентски декрет по половин литър безплатно мляко дневно за всяко чилийско дете. Национализирал притежаваните от американски компании чилийски медни мини. И още тогава кръстен от ЦРУ „Ходещия мъртвец”, както ще стане ясно от разсекретени от американския Конгрес десетилетия по-късно архиви – същите, от които се разбира и че ЦРУ е започнало да заговорничи срещу Алиенде още преди клетвата му като президент на 3 ноември 1970 г. След неуспешен опит да се осуети тази клетва с убийството на висш военен, след последвало неспирно тригодишно нагнетяване на несигурност, конфронтация и хаос, при което „чилийската икономика трябва да пропищи” (по израза на тогавашния американски президент Ричард Никсън), след един провалил се танков пуч, накрая следва и масираният армейски удар от 11 септември 1973-а, осъществен от военна хунта начело с ген. Аугусто Пиночет. Президентският дворец „Ла Монеда” в Сантяго е бомбардиран и щурмуван – също както работническите квартали, предприятията и университетите, в които са се събрали привържениците на Народното единство и Алиенде. Десетки хиляди са арествувани и затворени по стадиони, казарми и тайни центрове за мъчения. Хиляди са избити и „изчезват безследно” в общи безименни гробове или хвърлени от военни хеликоптери в океана. Настъпва черната ера на терора и диктатурата на Пиночет, която ще продължи 17 години.
В ранната утрин на 11 септември 1973-а, когато идват съобщенията за военноморски бунт във Валпараисо, Алиенде с най-близките си сътрудници и с охраната се явява на поста си в „Ла Монеда”. Започват бомбардировките и той организира отбраната на двореца, надявайки се да дочака подкрепа от останали верни на констиуцията военни части. Текат най-драматичните часове за този педиатър по образование и призвание, подчинил целия си политически живот на прокарването на „мирния път на чилийската революция”. Изправен пред стоварваната върху шепата защитници на „Ла Монеда” военна мощ, той е принуден да сложи миньорска каска и да вземе в ръце автомат. Той – противникът на всякакво насилие, убеденият демократ, хуманистът.
Прозрял какво се задава, Алиенде настоява жените и служителите без оръжие да напуснат двореца. И по телефона произнася последното си обръщение към чилийския народ, излъчено от последната работеща лоялна радиостанция – „Магаянес”, на ЧКП. Ето акцентите от обръщението: „На този кръстопът на историята аз съм готов да заплатя с живота си за доверието на народа. Убеден съм – семената, които посяхме в съзнанието на хиляди и хиляди чилийци, вече не могат напълно да бъдат заличени... Силата е на страната на противниците ни, те могат да ни смажат, но общественият напредък няма как да бъде спрян нито със сила, нито с престъпления. Историята ни принадлежи и се прави от народите... Вярвам в Чили и в съдбата на страната ни. Други чилийци ще надживеят това мрачно и горичво време, когато във властта се вкопчва предателството. По-скоро рано, отколкото късно ще се отворят широките булеварди, по които достойни хора ще тръгнат да строят едно по-добро общество. Да живее Чили! Да живее народът! Да живеят трудещите се! Това са последните ми думи. И аз съм убеден – гибелта ми няма да е напразна. Сигурен съм, че тя ще бъде поне морален урок и наказание за вероломството, страхливостта и предателството.”
Така и става. В атакувания от превратаджиите президентски дворец Алиенде избира да се самоубие, но не и да се предаде, което би било за него безчестие, капитулация и легитимиране на насилието. Мъртъв, но не и победен, той вдига толкова високо моралната летва, че и до днес остава като недостижим пример в политиката. И през 2008 г. съвсем закономерно оглавява телевизионната класация „Най-великите чилийци” в родината си. Паметникът му се извисява точно до лобното място – президентския дворец „Ла Монеда” в Сантяго. И служи за контрастен фон на всеки следващ обитател на сградата, както и на всички, възползвали се от благините на новата власт след падането на диктатурата през 1990 г. – не дава на издигналото ги общество да забравя, че демократичните убеждения, спазването на дадените на избирателите обещания, честта и достойнството могат да са нещо много повече от просто излъскани инструменти за пропагандна манипулация.
Паметници на Алиенде, както и многобройни назовани в негова чест площади, улици, училища, болници има в десетки страни на света. Само в общините край Париж над 100 обекта носят името на покойния чилийски президент, а в самата френска столица също има площад „Салвадор Алиенде”, както и в много други френски градове. Същото е и в Германия – в Берлин, Лайпциг, Дрезден, Дюселдорф и т.н. Така е и в Испания, Италия, Холандия, Швеция, Гърция и т.н. Сараево и Скопие също имат своите улици „Алиенде”. Да не говорим за латиноамериканските градове. Много от обектите могат да се видят на сайта www.abacq.org/calle/.
Допреди 20 години паметник на Алиенде имаше и в София. Той бе издигнат на булевард „Салвадор Алиенде” в квартал „Младост 1”. През 1992 г. булевардът бе прекръстен на „Андрей Сахаров”, а паметникът бе демонтиран.
През 2008-а – годината, в която бяха отбелязани 100 г. от рождението на Алиенде и 35 г. от смъртта му в пламтящия „Ла Монеда”, на конференция по този повод в СУ „Св. Кл. Охридски” спонтанно се зароди инициативен комитет за възстановяване на името на булевард „Салвадор Алиенде” в София и на издигалия се на него паметник. В подписката се включиха личности като Любомир Левчев, Светлин Русев, Иван Маразов, Георги Константинов, Никола Инджов, Виктор Самуилов, Димитър Бежански, Искра Баева, Велислава Дърева, Ивайло Диманов и много други. По инициатива на тогавшната председателка на парламентарната група за приятелство с Чили Силвия Алексиева към подписката се присъединиха и много народни представители от тогавашния състав на Народното събрание – Андрей Пантев, Янаки Стоилов, Стела Банкова, Евгения Живкова, уви, покойният вече Дончо Цончев и т.н.
Събраните подписи, придружени от еднотипни писма, адресирани до кмета на София, до председателя на СОС и до ръководителите на всички партийни групи в СОС, бяха подадени в Столичния общински съвет на 15.12.2008 г. с входящ номер 94-К-3278. Поради липсата на движение по повдигнатия въпрос допълнителни писма на тази тема бяха подавани в СОС и на 06.03.2009 г., и на 08.04.2009 г., като последното по съвет на общински съветници от БСП бе адресирано до занимаващата се с такива въпроси Комисия по образование, наука, култура и вероизповедания към СОС. Резултатът? Никакъв.
Очевидно освен притесняващо недостижим пример като демократ до мозъка на костите си, Салвадор Алиенде е и съмнителен елемент за софийските общинари, след като те вече трета година се разсейват за отправеното от достатъчно внушителна и достатъчно авторитетна група граждани искане.
Нищо необичайно. Страховете и игрите около името на чилийския президент не са изключение и в родината му. На 4 юли т.г., по време на тържествено заседание в чест на 200-годишнината на чилийския Национален конгрес, депутатът консерватор Патрисио Мелеро, който изброява сенаторите, заемали и президентския пост, „забравя” да спомене името на Алиенде. Въпреки че Алиенде е бил сенатор от 1945 до 1969 г., от 1966 до 1969 г. е председателствал Сената, а от 1970 до 1973 г. е законен президент на Чили и предпочита смъртта, вместо да се подчини на незаконни превратаджии.
Заради опитите да се спекулира и с тази смърт, чилийски съдия, разследващ случаи на жертви на диктатурата, разпореди медицинска експертиза и тялото на Алиенде бе есхумирано на 23 май т.г. Заключението на екип чилийски и чуждестранни специалисти бе оповестено на 19 юли т.г. и потвърди вече известното от предишната есхумация на президента през 1990 г. – че той се е самоубил с автомата си. Дъщерята на Алиенде – сенаторката Исабел Алиенде, накара с коментара си да замълчат и онези, които пускаха слухове, че го е застрелял някой от охраната му, „за да го героизира”, и онези, които мърмореха, че самоубийството не е достатъчно „геройско”. Тя каза: „Стигна се до истината, която всъщност вече се знаеше. Важното е, че раната, причинала смъртта, е нанесена в условията на престъпление срещу мира. Имаме определен контекст – куршумът е изстрелян по време на бомбардировка над двореца „Ла Монеда” и по време на държавен преврат”.
Когато на 12 септември 1973 г. военните предават трупа на президента Алиенде на съпругата му Ортенсия Буси, днес също вече покойница, и я принуждават да го погребе набързо в присъствието само на още трима най-близки роднини в семейна гробница в курорта Виня дел Мар, те не разрешават ковчега да бъде отворен. Чак след падането на диктатурата е направена първата есхумация и експертиза, а тялото е препогребано с почести на Централното гробище в Сантяго. След тазгодишната есхумация тялото трябваше за трети път да бъде погребано с церемония, планирана за 4 септември – деня, в който се навършваха 41 години от победата на Алиенде в президенстките избори през 1970 г. Но в последния момент церемонията бе отложена заради обявения в Чили траур по повод гибелта на 21 души в самолетна катастрофа край архипелага Хуан Фернандес. В крайна сметка Алиенде бе положен отново в мемориала си на Централното гробище на Сантяго на 8 септември т.г., изпратен единствено от членове на фамилията си – по решение на самото семейство. Дъщеря му – сенаторката Исабел Алиенде, благодари публично на всички чилийци, изказали желание също да изпратят любимия си президент, и ги помоли да проявят разбиране към чувствата на близките му, избрали церемонията да бъде само семейна.
Тялото на Алиенде вече почива в мир. А духът му е точно там, където трябва – зарежда с идеализъм и борбеност стачкуващите вече четвърти месец чилийски студенти, които изискват от правителството на десния президент Себастиан Пиниера преструктуриране на разпределението на благата в обществото така, че образованието да е достъпно за всекиго. Сега наследената от диктатурата на Пиночет неолиберална система предвижда ежемесечни такси от по 600-800 долара за обучение в държавни гимназии и университети, което заробва семействата на гимназистите и студентите с непосилни кредити. Младежите, подкрепяни от 80% от чилийското общество, са решени да се преборят за правата си. По митингите си те носят плакати с лика на Алиенде, а родителите им се радват като на онези достойни хора, които ще тръгнат по широките булеварди да строят едно по-добро общество – като в последните президентски думи, изречени от пламтящия „Ла Монеда”. Младежите не оставят съмнение, че споделят веруюто, оповестено от Алиенде навремето на една пресконференция. Когато го попитали за коя идея си струва да се умре, той отговорил: „За онази, без която не си струва да се живее”.