Тази история е достойна за роман, какъвто Михаил Шолохов вече няма как да напише, но много би му отивало заглавието „НЕтихият дон Мигел”. Може би поне Исабел Алиенде ще изпробва перото си с нагърчената между миналото и настоящето на Русия, Германия, Австрия и Чили драма?...
Сюжетът преплита съдбата на една казашка фамилия от Русия със зверствата на нацистите през Втората световна война и с престъпленията на чилийската военна диктатура на ген. Аугусто Пиночет, управлявала от 1973 г. до 1990 г. В центъра е казашки потомък, френетично отмъщавал на „червените” чак на другия край на земята заради обесването на своите дядо и баща в двора на московския затвор „Лефортово” през 1947-а.
В Чили – страната, където съдбата го запраща като дете, го наричат Мигел Красноф Марченко и го възприемат предимно като бригаден генерал от чилийската армия, безпощадно преследвал, изтезавал и ликвидирал противници на Пиночет. Казашките организации в Русия, които днес заедно с чилийските пиночетисти се стараят да го оневинят за извършените от него престъпления срещу човешките права, осигурили му 144-годишна присъда, го наричат Михаил Краснов и го тачат като наследник на неслучайните в руската история казашки атамани и генерали Пьотр и Семьон Краснови. За някои – герои. За други – главорези.
Преди броени дни в Сантяго пламнаха улични размирици, след като почитатели на лежащия в затвора Красноф организираха негово честване в един от богаташките клубове на чилийската столица и представиха четвъртото издание на възхваляващата го книга „Мигел Красноф – затворник заради служба за Чили”. Правозащитници и близки на жертвите му кипнаха не само заради сбирката, но и заради изпратено до нея приветствие от десния президент на страната Себастиан Пиниера. След избухналия скандал Пиниера се принуди да излезе със специално изявление, в което прехвърли вината за текста на приветствието на своя секретарка и показно я уволни, уверявайки: „Осъждам и винаги съм осъждал насилието над човешките права във всички времена, места и обстоятелства”.
Това не успокои много близките на жертвите на Красноф, разтревожени, че под властта на Пиниера, чийто брат е бил министър по времето на Пиночет, в страната надига глава „тиха” реабилитация на виновниците за репресиите на воениня режим. Страстите кипят с пълна сила. И едва ли може да е иначе на фона на свидетелства като следното: „...Бях във Виля Грималди (...) и заедно с други затворници станах свидетел на най-диви и брутални престъпления, извършени от ДИНА (тайната полиция на Пиночет – бел. ред). Като например най-варварското и антихуманно ликвидиране на цяло едно семейство чрез безумни изтезания. Мъчителите не положиха дори и елементарни усилия да скрият своята самоличност. Между 17 и 18 ноември 1975 г. затворниците Алберто Гаярдо, Роберто Гаярдо Морено, Каталина Гаярдо и Моника дел Кармен Пачеко бяха докарани във Виля Грималди. Изтезанията, на които бяха подложени, се раководеха лично от полковник Марсело Морен Брито с участието на Мигел Красноф Марченко и Франсиско Ферер Лима. Сред побои, викове, заплахи тези затворници бяха убити вечерта на 18 ноември. Видях как овесиха на едно дърво в двора Алфредо Гаярдо, завързан за тестисите. Чух последния му вопъл, когато умираше. Марсело Морен лично изля врящо олио и пусна ток през голите тела на Каталина Гаярдо и Моника дел Кармен Пачеко, докато те бяха завързани за краката и овесени с главата надолу. С високоволтови оголени кабели, изтеглени от сградата, мъчителите убиха тези жени. Роберто Гаярдо Морено, който бе подложен на изтезания от предишния ден, умря на 28 ноември на електрическа скара. Преди да бъдат подложени на тези убийствени гаври затворниците стояха заедно с нас в коридора на Виля Грималди и така научихме имената им”.
Това са показания на преминалия през репресиите на диктатурата на Пиночет ляв активист Виктор Торо, който днес е 65-годишен. Въз основа на още много подобни свидетелства в серия съдебни процеси в Чили през последните десетина години присъди получиха неколцина от най-изявените извършители на престъпления срещу човешките права в годините на диктатурата. Един от най-емблематичните сред тях е и Мигел Красноф, който от 2004 г. насам е натрупал няколко присъди за общо 144 г. затвор. Някои от тях са за зверствата му над затворници на Националния стадион и на стадион „Чили” в Сантяго, където след преврата на Пиночет от 11 септември 1973 г. са струпани десетки хиляди задържани привърженици на загиналия при преврата президент социалист Салвадор Алиенде и на левите партии от управлявалата дотогава коалиция Народно единство. Красноф е споменаван и като един от преките виновници за бруталното убийство на стадион „Чили” на 15 септември 1973 г. на певеца комунист Виктор Хара, станал символ на жертвите на воениня режим. Името на Красноф бе посочено пред мен от вдовицата на Виктор Хара – Джоан Хара, която интервюирах в Сантяго през 2005 г. За пряк извършител на убийството на певеца е сочен и Едуин Димтер Бианчи, наричан от затворниците на стадиона Принца. Красноф и Принца са сред малцината мъчители, които не са криели лицата си. Повечето от останалите ходели с маски. Преки свидетели на самия разстрел на Виктор Хара, уви, няма и затова нито един от двамата все още не може да бъде осъден точно за това престъпление. След публичните изтезания Хара бил замъкнат в съблекалня, откъдето се чули автоматни откоси, а после тялото му е намерено изхвърлено в работнически квартал в Сантяго, разкъсано от 44 куршума.
Срещу Красноф все пак има достатъчно показания за други негови зловещи деяния. Много от тях са от периода, в който той като служител на репресивната тайна полиция ДИНА измъчва, убива и осигурява „безследното изчезване” на телата на отвлечени и задържани най-вече във Виля Грималди противници на режима. Виля Грималди е къща в Сантяго, в която се е намирал един от тайните репресивни центрове на ДИНА. Днес на нейното място има Парк на мира, в който са подредени портрети на жертви на диктатурата. През Виля Грималди навремето е преминала и президентствалата в Чили от 2006-а до 2010-а Мичел Бачелет. Като дъщеря на генерал Алберто Бачелет, който е убит през септември 1973-а, защото отказва да подкрепи преврата на Пиночет, Мичел е арестувана и изтезевана с ток във Виля Грималди. Същата съдба споделя и майка й. Онзи, който ръководи задържането им, е Мигел Красноф. Но поне в техния случай не е участвал в мъченията им.
Красноф е оглавявал и редица бойни акции на ДИНА срещу участници в нелегалната съпротива против режима, при които те целенасочено са били ликвидирани. При една от тях – на 5 октомври 1974 г., е убит тогавашният водач на МИР (Ляво революционно движение – екстремистка групировка, водеща въоръжена борба срещу военните) Мигел Енрикес. Неговият син, роден година по-рано – кинорежисьорът Марко Енрикес Оминами, израснал в емиграция и осиновен от пастрока си, видния чилийски социалист Карлос Оминами, се класира трети в президентските избори в Чили през 2009-а. Той нееднократно е подчертавал: „Мигел Красноф е убиецът на баща ми”.
Самият Красноф никога не е признавал вината си за отправяните му обвинения. Във всички свои изявления винаги е подчертавал, че само е изпълнявал всеотдайно воинския си дълг, защитавайки Чили от враговете й. Не спира да апологизира преврата и подчертава гордостта си, че е участвал в него, защото това било „спасение от катастрофата” на управлението на Алиенде. Ето част от откритото му писмо, което той разпространява след влизането си в затвора: „Съотечественици! Аз съм потомък на фамилия, която ме задължава с благородството на моите предци, сражавали се и положили живота си из други ширини за същата онази кауза, очертала с помощта на Господ и моя път: свободата и достойнството на човешките същества... Отивам заедно с неколцина мои бойни другари в лагера на затворниците в резултат на политическа засада, заложена ловко от вчерашните победени... Това никога няма да е затвор, а лагер на военнопленници. Защото аз категорично не съм нито престъпник, нито убиец, нито нещо подобно. Аз съм Войник, подложен на политичеко преследване. Но не и разгромен чилийски военен. А още по-малко мога да бъда надвит казак!”
Красноф никога през живота си не е стъпвал в казашка „станица” (село) и не е виждал прочутите си дядо и баща, но е възпитан в духа на някогашното царско казашко офицерство и говори перфектен руски, въпреки че е израснал в далечно Чили. Заслугата за това е на баба му по майчина линия Мария Чипанова, също казачка, която го е отгледала с разкази за предците му. Именно от нея той научава фамилната история. Най-ярките фигури там са на генералите Пьотр и Семьон Краснов.
Роденият през 1869 г. в Санкт Петербург Пьотр Николаевич Краснов всъщност не е баща на Семьон Николаевич Краснов, а негов чичо. Изявява се в императорската казашка войска още по време на Руско-японската война и Първата световна. А когато след революцията от 1917 г. пламва гражданската война, застава на страната на „белите”. Естествено – нали преди революцията казашките части в царската армия се славят като най-безпощадни при разгонване на народни шествия и под сабите им редовно хвърчат непокорни глави. Участват и в зловещи антиеврейски погроми. Със същия устрем Пьотр Краснов воюва срещу болшевиките заедно с генерали като Деникин и Колчак. Вярно, други казаци пък преминват на страната на „червените”. Когато през 1920-а „червените” побеждават, Пьотр Краснов емигрира. Живее в Германия и Франция. На 22 юни 1941 г., когато хитлеристка Германия напада СССР, той излиза със следното възвание: „Нека всички казаци знаят – това не война против Русия, а против комунистите, чифутите и техните слуги, търгуващи с руска кръв. Нека Господ помогне на немското оръжие и на Хитлер!” От 1943 г. Пьотр Краснов е началник на Главното управление на казашките войски в т.нар. Руска освободителна армия, която като поделение на немския СС е безчинствала на окупираните от хитлеристките съветски територии. А след отстъплението на немците е успяла да се изяви със зверства на свои кадри и над военнопленници и евреи, хвърлени в концлагери на територията на Австрия.
В същите формирования и със същата активност се откроява и племенникът на Пьотр Краснов – роденият през 1893 г. в село Краснополие край р. Дон генерал Семьон Краснов. И той преди това се е сражавал с „червените” в гражданската война, и той е бил в емиграция, а след нападението на Германия над СССР е повикан от чичо си да се включи в казашките части на страната на немците.
През май 1945 г. намиращите се в Лиенц, Австрия, 2400 казаци начело с двамата Краснови се предават на британските съюзнически войски. Те обаче ги третират като военнопрестъпници и на свой ред ги предават на съветските власти. В Москва двамата Краснови, както и ред други откроили се при службата си за хитлеристите казаци, са осъдени на смърт. Пьотр и Семьон Краснови за обесени в „Лефортово” на 16 януари 1947 г.
Семьон така никога и не вижда сина си Михаил, който му ражда Дина Марченко – руска емигрантка и казачка, която забременява от него, докато двамата са сред множеството казаци, очакващи в лагер в Лиенц депортирането си към СССР. Там е и майката на Дина – Мария Чипанова, която помага на дъщеря си при раждането на бебето на 15 февруари 1946 г. Кръщават момченцето Михаил. До 2-годишна възраст то живее с майка си и баба си из австрийски лагери в британската и американската зона, докато накрая със съдействието на чилийски дипломат от Италия, стар познат на Семьон Краснов, двете жени и момченцето са изпратени с кораб в Чили. Пристигат там през август 1948-а. Първият им подслон в далечната страна е бежански лагер, разположен на територията на... Националния стадион в Сантяго... По-късно майката Дина, която владее пет езика, започва работа като преводачка във военото министерство на Чили. Бабата Мария отглежда внука си и го насочва към военна кариера. Михаил, когото вече наричат Мигел, завършва офицерско училище през 1967 г. и първото му назначение е в гарнизона в гр. Тарапака, където попада под прякото командване на служещия там Аугусто Пиночет... С плам подкрепя преврата на 11 септември 1973 г. и се хвърля да утвърждава новата власт. Как – ясно личи от дебелите съдебни дела срещу него от последните години.
Ред казашки организации в Русия се обявяват в негова защита. Пращат свои емисари в Чили, организират в Москва представяния на книгата „Мигел Красноф – затворник заради служба за Чили”. Опитват се и да реабилитират Пьотр и Семьон Краснови. Такава реабилитация обаче категорично е отказана от руската военна прокуратура през 1997 г., за която присъдата на двамата за деянията им е напълно обоснована.
В опит да оневинят Мигел Красноф негови чилийски привърженици въртят сега из интернет измислени „свидетелства” на някогашни арестанти, които се кълнат, че той всъщност се държал много хуманно с тях. Няколко подобни фалшификации вече бяха разобличени от истинските лица, на които са приписвани. Сред многото излели се емоции и мнения се появи и едно на някогашния активист на МИР Ерик Сот, жертва на изтезанията на Красноф в ДИНА, а по-късно журналист в Би Би Си. На него му се случило да посети именно онези места в Австрия, където са били лагерите на служилите на хитлеристите казаци и където е роден Мигел Красноф. Така успял да си обясни неистовата омраза, която Красноф изливал срещу „червените” и в Чили. „Но не и да го оправдая!” – категоричен е Сот.