Гласът му е тих и мек. Лицето му е подвижно, отразява всяка емоция. В старите романи биха нарекли погледа му „кадифен”. Нищо във външния му вид не подсказва, че е бунтар. А той е. Смятан е за „емблема” на цяло ново течение, преобърнало испанската поезия. Гостувалият тази седмица в София по покана на Институт „Сервантес” Луис Гарсия Монтеро е един от култовите съвременни испански поети, автор на над 25 стихосбирки, както и на проза и литературна критика. Професор е по испанска литература в университета на родния си град Гранада. Носител на Националната награда за поезия и на Националната награда на литературната критика.
През 80-те години група млади творци от Гранада се опълчва срещу доминиращата по онова време в поезията ирационалност и антиреализъм, срещу херметичния изказ и крайното експериментиране с формата. Новото литературно движение взема името си от една стихосбирка на Гарсия Монтеро - „Другата чувствителност”. Поетите от това поколение се връщат към директния израз на емоционалното, към темите от всекидневието, към разговорния език. Образът на „Музата по дънки“ като символ на стиховете, дошли „от улицата”, става нарицателен за тяхната стилистика и до днес шества из испанската поезия.
„Музата по дънки” се разходи и из дъждовна София под ръка с прекаралия у нас два дни Луис Гарсия Морено. Поетът прочете свои стихове пред студенти от СУ „Св. Кл. Охридски”. Залата на университетския театър се оказа прекалено малка, за да побере всички, дошли да го чуят. Преобладаваха възпитаници на Катедрата по испанистика и португалистика, но и незнаещите езика на Сервантес можеха да разберат строфите, защото те вървяха на видеостена в превод на български.
Гостът бе представен от свой колега – Хуан Антонио Берниер, един от най-талантливите и признати испански поети от най-младото „поколение 2000”, който в момента е лектор по испански в СУ „Св. Кл. Охридски”. Луис Гарсия Монтеро с типичната си сърдечност откликна на молбата на „Тема” за интервю.

Луис, как се чувства един поет в сегашния тъй антипоетичен свят?

- Нашето поколение видя какво ли не през ХХ век. Преминахме и през хубави мечти, които приключиха с превръщането на социализма в диктатура. Вярвахме в лозунги, избили в тоталитаризъм. Дори такъв прекрасен поет като Пабло Неруда има стихотворение, посветено на Сталин. После той искаше прошка. ХХ век ни позаза, че не може да се служи на никой тоталитаризъм. Днешният меркантилен свят не е по-добър. Носи спекулации, корупция, бедност, неравенство. Носи нов тоталитаризъм. Политиците не се грижат за гражданите, а за пазарите. В същото време поезията е радикална свобода. Тя дава възможност на поета да общува с индивидуалното съзнание на читателя си. Да поставя справедливи искания.

Кой чете днес поезия?

- В Испания се чете поезия. Обществото е емоционално обвързано с поезията. Тя носи дух на борба. Това идва още от времената на диктатурата. Певците тогава изпълняваха песни с много силни стихове. Техният глас беше глас срещу диктатурата.

Сега времето е друго, дойдоха нови поколения...

- Като студент подготвях дипломната си работа с Рафаел Алберти (едно от най-големите имена в испанската поезия – бел. ред.). Той ми преподаде много важен урок за отношението към младите. Аз бях двайсетинагодишно хлапе, а той се отнасяше към мен като към приятел, взе ме на сериозно. Младите трябва да имат памет за миналото, но от тях не бива да се очаква само това. Не може менторите да казват: “Всичко свършва с мен”. Нека не окарикатуряваме новите поколения. Смятам, че има много млади хора, които носят в себе си морални и духовни ценности. Те са солидарни, чувствителни. Младите произлизат от времето си. Естествено е, че днешната Испания няма нищо общо с Испания от 70-те, годините на моята младост.

Каква литература преобладава днес?

- По-рано книгите бяха за елита. Сега литературата е по-масова. Има повече читатели, вкусът е по-близо до пазара, който е по-важен от качеството на написаното. Интернет от своя страна позволява да се пише и да се чете повече. Това важи и за журналистиката. А дали всичко това носи повече свобода на словото... Има една мисъл на Антонио Мачадо (голям испански поет – бел. ред.): „Истинската свобода е не да казваш онова, което мислиш, а да мислиш онова, което казваш”. Днес живеем в общество, което ни дава да казваме онова, което мислим, но не ни дава да мислим онова, което казваме. Поетите търсят точната си дума именно тук.

Ти си двигател на ново течение в испанската поезия и създател на образа на „Музата по дънки”. Виждам, че и ти самият си по...

- ... По дънки, да. Аз много обичам класиците. Но те са писали за своето време. А ние искаме да пишем за нашето. Не за дами, които живеятг в дворци. Сега живеем в градове и носим дънки. Езикът трябва по възможно най-точен начин да предава онова, което вълнува хората днес. Поезията е отстояване на човешкото съществуване с всичките фундаментални човешки ценности, каквато е и свободата. Поезията е бранител на свободата.

Това осъзнава ли се от съвременното общество?

Съвременното общество много бърза, а това е опасно. Обеднява ни много. Не можем да осмислим живота си. Когато много бързаш, започваш да “мислиш” с краката. А догматизмът – това е бързането на идеите. Фразите стават клишета, езикът става клише. Децата ни растат, а ние нямама време да видим как се случва това. Двойките от много работа нямат време да се погледнат в очите. Приятелите нямат време да седнат на чашка и да си поговорят за нещата, които ги вълнуват. Именно тук е ролята на поезията. Да спаси общуването, да спаси езика.

Какво мислиш за войната в Либия?

- Либия концентрира противоречията на света. Не живеем в справедлив свят. От една страна, видяхме дълго подкрепяните от Запада диктатури в Северна Африка да падат. А гражданите – на улицата, искат промени. Кадафи започна да избива народа си, който протестира срещу него. Да не се прави нищо в такава ситуация е лошо. Но от друга стрнана, каква легитимност има „международната общност”, която сега се намесва в Либия? В момента има 32 страни, в които диктатори малтретират населението си. Има и резолюции на ООН за тези страни. Но никой не се намесва. Израел, Мароко – толкова държави не изпълняват резолюциите на Съвета за сигурност, но нищо не се случва. Така че това, което виждаме сега, ни подтиква да мислим, че всичко е, за да се нахрани военната промишленост. За да продължат несправедливостите, за да се контролира тази зона, пълна с енергийни източници. Аз съм против това, което се прави сега. Вярвам, че трябва да работим за нов социален договор, планетарен, интернационален, който да допуска само легитимни интервенции. Необходимо е да се създават демократични институции на международно ниво. Например, международна полиция, която да интервенира за общото благо и в защита на човешките права. Това не се случи в Ирак или Афганистан. Много конфузна е ситуацията и сега. Не можем да позволим диктаторите да се гаврят с народите си, но от друга страна кой е легитимиран да брани човешките права на тези народи? Аз с голямо неудоволствие вече декларирах, че не съм привърженик на сегашната испанска намеса в Либия. Повече съм привърженик ООН и Международният наказателен съд да изпълняват функциите си.

Сапатеро, чието първо действие на власт бе да изтегли испанските войски от Ирак, сега с лекота включва Испания в либийския конфликт. Защо?

- Навремето Народната партия и нейният премиер Аснар в разрез с международното право тръгнаха заедно с американците и с англичаните срещу Ирак. Онази война не беше призната от ООН, нито от международното право. Сапатеро направи каквото искаха по-голямата част от испанците. В сегашната ситуация обаче има много гледни точки. Някои казват, че Сапатеро бил постъпил като Аснар. Но нещата са несравними. Не съм привърженик на тази война, но тя се води по резолюция на ООН, искат я част от либийците и от Арабската лига. Няма предвидена наземна операция. Обявено е, че ще служи, за да се предотврати клането на населението. Има международна легитимност, каквато нямаше по времето на войната в Ирак. Вярно, все пак тази легитимност не е пълна. Световните сили са наложили свой контрол над ООН и не признават Международния наказателен съд. Оттук и моите резерви.

А испанското общество има ли такива резерви?

- В испанския парламент интервеницята бе подкрепена масово. Всички се подразнихме, когато Кадафи каза, че се кани да влезе в Бенгази така, както Франко навремето влиза в Мадрид. Това ни напомни диктатурата. Все пак част от левицата е разделена по въпроса за намесата в Либия.

Поезията къде е във всичко това?

- Поезята е отстояване на индивидуалното съзнание в едно обсебено от технологиите и силно контролирано общество. Днес една новинарска емисия много повече формира общественото мнение, отколкото един поет. Но диалогът между съзнанията си остава територия на поезията. Поетът не се опитва да учи как да се живее. Той е антипод на меркантилизма. В обществото ни днес съседстват и големите низости, и големите висоти на човешкия дух. Като в един някогашен концлагер, където е имало и садистични надзиратели, но и затворници, които са си помагали да оцелеят с взаимна солидарност.

Какъв спомен отнасяш от България?

- Бях съвсем за кратко тук, но успях да се разходя из центъра на София и да общувам с някои приятели. Тук е пълно с много мили хора, много гостоприемни. Градът ми хареса, има къде да се разхождаш пеш, в съзвучие е с човешката природа. Имах и възможност да прочета някои български поети в една антология, подготвена от Лиляна Табакова, Рада Панчовска и Хуан Антонио Берниер и наречена „Сияйна тишина”. Някои поети ми правят много силно впечатление. Например, Николай Кънчев и Иван Цанев, които са много близо до живота и търсят в него човешката мистерия. Някои стихове на Кънчев например тръгват от някаква сцена от всекидневието и после продължават с размисъл за това, какво значи да се живее, какво е България. Въздейства ми именно такава поезия – която тръгва от реалността, за да проникне през нея, за да кръстоса всекидневието с мистерията.