Хосе Ирасу, който е роден през 1951 г. в Астеасу, провинция Гипускоа, Страната на баските, недалеч от испанско-френската граница, е завършил икономика и философия в университетите на Билбао и Барселона. Но решава да се занимава с литература и под псевдонима Бернардо Ачага се превръща в най-известният съвременен писател баск, който пише на баски и сам се превежда на кастилски (испански).
На 29 януари Ачага ще е в София, за да представи в Институт „Сервантес” втората си книга, която излиза на български – „Обабакоак”. Написан през 1989 г., това е един от най-награждаваните му и най-превеждани романи. Освен това е и филмиран през 2005 г. У нас през 2009 г. излезе и написаният през 2004 г. роман „Синът на акордеониста”, също лауреат на много отличия. Ачага е автор и на „Само човекът” (1994), „Тези небеса” (1997), „Седем къщи във Франция” (2009). Освен прозаик, той е и известен поет. Дебютът му в литературата е тъкмо със стихове. Това е поетичната книга „Етиопия” (1978). Творбите му са преведени на 32 езика. През 2006 г. Бернардо Ачага е избран за член на Академията на баския език.
„Обабакоак” и „Синът на акордеониста” са преведени на български от испанистката Мария Пачкова и са издадени от ИК „Панорама”.
Първото българско издание, за което Ачага даде интервю преди да поеме към страната ни, е „Тема”.

Господин Ачага, скоро ще ви посрещнем в София. Какво ще кажете на читателите у нас, представяйки българското издание на романа си „Обабакоак”?

Ще говоря за стойността, за престижа, за социалното съществуване на местата и на хората. Ще го направя чрез една карта на света от VІІІ век, която е сред илюстрациите към „Коментар на Апокалипсиса” на Беатус от Лиебана (средновековен монах, теолог и географ – б.р.). На нея в центъра на света са места като Витлеем, Назарет или Ерусалим. Рим и Египет са близо, но остават вън от този център. Япония е разположена много далеч и е съвсем слабо представена, а Америка и Океания, естествено, липсват напълно.
Отбелязано е, че тази карта „не претендира да представя картографски света, а да служи за илюстрация за диаспората на първите апостоли”. Извън това все пак тази карта онагледява стойността на различните места за Беатус и като цяло за христиансикя свят. Затова там са така централни Витлеем, Назарет или Ерусалим – никакви други мяста не са били по-престижни, по-категорични, по-авторитетни от библейските, от онези, които са били свидетели на живота на Исус, център на всички центрове на христианството.
Да помислим малко: кое е онова, което позиционира на картата Витлеем, Назарет или Ерусалим? На първо място – библейският разказ, изобретението на литературата. На второ място – една организация, една институция, натоварена да разпространява и да реализира цялостното съществуване на този разказ.
Добре, значи е отговорност на всеки писател да придаде стойност на онова, което познава – неговите хора, село или град, неговия език. Не казвам, че трябва да пише епопеи или оди, защото, за да придадеш стойност на нещо, е достатъчно да го назовеш. Някой в състояние ли е да назове името поне на един от многото загинали от племето хуту по време на геноцида в Руанда? Поне на един? Не вярвам. И това е много тъжно. Всеки живот трябва да бъде разказан, всяка смърт също. Трябва всичко да се сложи на картата. Ето това е работата на писателя, една от многото му работи. После, както и в случая с библейското послание, трябва да се включи някаква институция, някаква органзация, която да разпространи работата му и да запознае с нея свои и чужди.

„Обабакоак” е втората ви книга след „Синът на акордеониста”, която излиза на български. Могат ли да се сравняват? Съгласни ли сте с мнението, че всеки писател цял живот пише все една и съща книга?

След промяната, която преживява през пубертета, човешкият глас си остава един и същ цял живот. Гласът на човек на 20 години има отлики от гласа му на 40 или на 60, но не е различен, разпознаваем е. Това е същият-друг глас. Така е и с книгите. В моя случай „Обабакоак” разказва за един свят, който в много отношения е стар, за една вселена, в която, за да го кажем кратко, не съществуват Фройд или Маркс, в която фрази като „малко съм параноичен” – тъй използвани и тривиални днес, са немислими. В „Синът на акордеониста” вселената е същата, но там вече го има Фройд, има го Маркс, има я политическата борба, насилието...
Така че книгите на един писател хем са, хем не са все една и съща книга. Така е и с моите, и с тези на другите писатели. Е, не с всички, разбира се. Известно е, че мнозина мислят само за публиката, която може да купи книгата им. На тях не им струва много да се променят. Днес пишат за светец хинди, а утре за някой футболист или за Първата световна война.

Сигурно на някои читатели „Обаба” им звучи като „Обама”...

Ще ви разкажа една забавна случка. Живеех почти от година заедно със семейството си в Рино, Невада. Имахме купена на старо кола и по каприза на един приятел на номерата й отпред и отзад беше написано „Обаба”. Беше по времето, когато Обама събираше гласове, за да стане кандидат на Демократическата партия. Дойде в Рино и ние отидохме да го чуем – най-вече от любопитство, за да разберем какво представляват политическите събрания в САЩ. Свърши срещата, излязохме от сградата и... открихме цяла тълпа, наобиколила колата ни. Всичките сочеха номера с възклицания: „Я, Обаба, а не Обама!”
Всъщност звукът „б” е много базов, той изобилства в много езици. Ако говорим хронологично, той дори е първият. Може би затова се казва „бебе” – защото това е първият звук, който излиза от устата на човешките същества. Нали и на български е „бебе”?

Да, и на български. За вселената Обаба, която вие описвате, явно ще научим от книгата ви. Но какво мислите за съвременния свят? Остава ли място за литература и изкуство сред толкова войни, конфликти, кризисни икономики и човешки страдания?

Смятам, че литературата днес е също толкова необходима, колкото и по времето на Бокачо. Спомнете си – във Флоренция е имало чума, а хората са се събирали по къщите, за да си разказват истории. Днес преживяваме нашите трудни времена в един свят, който понякога прилича на онези тесни и потискащи коридори по летищата. Поезията и литературата са прозорците в него, през тях влиза въздухът.

Вие сте баск и сигурно често ви питат какво мислите за баския сепаратизъм или за ЕТА. Какво отговаряте?

През един дълъг период на моя литературен живот т.нар. баски проблем, политическите въпроси, насилието бяха неизбежна тема. Нямаше как да е иначе. Роден съм в едно село в Гипускоа – Астеасу. Бях на 17 години, когато ЕТА извърши своя първи атентат със смъртен изход. Това стана на по-малко от четири километра от къщата ни. Момчето, с което седях на един чин в подготвителния клас на началното училище, се включи в т.нар. Отряд „Мадрид”. И умря от изтезанията през 1981 г. Двамата ми братя преминаха през затворите. Наложи ми се да живея в такъв свят и никога не съм нито могъл, нито искал да се заключа в кула от слонова кост. След всичко това, вярвам, не съм писал книги, които не са директно политически. „Синът на акордеониста” или „Само човекът” разказват за последствията от травмата върху хората, но не са идеологически книги.

Какво е мнението ви за автономните области в Испания и за състоялата се в Каталония „консултация” за евентуална независимост на тази област?

Напреженията, свързани с исканията за независимост, вече над един век разтърсват Испания. Смятам, че тук трябва да откроим два плана. Единият е общият, историческият, свързан с идеята за държава-нация. В тази идея на културното единство съответства и политическо единство. Баските, също както и каталонците, и галисийците, казват: „Имаме различен език и обичаи, в културно отношение сме различни. Затова имаме право на собствена държава”. От Мадрид посланието е: „Поради общата ни история културно сме много близки. Искането за независимост е излишно”. Към днешна дата напреженията са разрешени чрез образуването на автономните области. Как ще е по-нататък? Това ще зависи вече от другия план – на конкретните обстоятелства. Партиите, които напоследък управляват в Мадрид, са в малцинство в Страната на баските или в Каталония. Политическият дисбаланс е огромен. Нужно е да се преговаря, но във времена на икономическа криза настоенията не са за преговори. Така че не знам какво ще стане. Повечето от хората смятат, че нищо няма да стане, но аз не съм много сигурен. Напрежението е голямо.
Лично аз предпочитам модерните политически решения. Мисля за онази фраза на Кафка: „Големите думи носят само големи катастрофи”. В същото време проблемът не е в тази или онази идентичност. Проблемът е бедността. Разликите между бедни и богати с всеки ден са все по-драстични.

Познавате ли някой български писател? Защо според вас литературите и културите на малки страни като България остават тъй изолирани в един тъй глобализиран свят като днешния? Защо ЕС не се справя с това?

Веднъж се срещнах с Цветан Тодорров и прочетох някои от неговите книги. За съжаление не съм чел нито един български писател, който се изразява на майчиния си език. Ще потърся някои преводи и ще се опитам да запълня тази празнина преди да отпътувам за София.
Проблемът на глобалния свят е, че той не прилича на глобус, въпреки наименованието си. Нито икономически, нито културно той напомня на хармонична сфера. Повече прилича на трапец. И се вижда само едно от лицата му – на английския език. Ако си пуснеш радиото в Страната на баските, оставаш с впечатлението, че другите езици, като френския например, не съществуват. Само баски и в много по-голяма степен английски.. В България, предполагам, се чуват български и английски. В Италия – италиански и английски. И да, бездействието на ЕС има много общо с това.

Дали любовта продължава да бъде силата, способна да спаси света, каквото усещане оставя „Синът на акордеониста”?

Това всъщност може да се прочете в „Алиса в страната на чудесата”: „Любовта движи света”. Смятам, че е напълно точно в лично отношение, във всекидневния живот на хората. И винаги, когато казваме „любов”, включваме и нейния антипод – омразата.
В общ политически план обаче това не важи. Вероятно е било в сила по времето на Кропоткин, но не и днес. Може би папа Франциск ще направи нещо, за да го съживи. Ще видим.