Няма друг такъв посланик в София – да е преплитал съдбата си със страната ни в продължение на 50 години, децата му да са наполовина българи, да е говорил „на ухо” на Фидел Кастро и на Тодор Живков, да пее „Песен моя, обич моя” в дует с Йорданка Христова, да пише поеми за България... Трудно е да се сбърка. Всичко това накуп плюс огнен тропически темперамент и неустоима женствена харизма може да се събере само в една-единствена личност – Тересита Капоте Камачо, посланичката на Куба у нас.
Два дни след националния празник на страната 1 януари – деня, в който през 1959-а побеждава Кубинската революция, прекрачваме прага на софийския дом на Тересита. Поводът за гостуването ни е и нейният личен юбилей, почти съвпаднал с празника – 50 г. откак за първи път е стъпила на българска земя...
„Никакъв протокол! И интервюто ще почака! Първо ви искам на масата – да опитате кубинските манджи, които съм сготвила лично!” – разпорежда посланичката на отличен български още щом ни посреща на вратата на просторния апартамент в един от високите дипломатически блокове на ул. „Жолио Кюри”. И ни води към хола с танцуващата си карибска походка. По стените греят ярки платна от големи кубински художници. В унисон с тях върху дългата маса са подредени живописни блюда. Тересита изрежда: „Това тук е крем-супа от тиква. В тази купа има салата от спагети, риба тон, майонеза, кетчуп, счукан чесън, парченца ананас и зелени маслини. Ето и панирани банани от двата вида – и от сладките, които тук ядете само като плод, и от картофените, които се поднасят само сготвени. „Пикадийо” е приготвено от кайма, запържена с чесън, лук, маслини, стафиди. А без това свинско тук не минава нито една кубинска новогодишна трапеза! Първо се кисне в марината от горчив портокал и чесън, после се задушава в тенджера под налягане с добавени соев сос, риган, кимион, малко захар и вода. Непременно се маринова предварително и това пилешко на хапки, също приготвено в тенджера под налягане и също със соев сос плюс масло. А ето и яденето, без което не може никой кубинец – „конгри” или ориз с черен фасул и добавени при запръжката кръгчета наденица. И за десерт – „торехас”. Нещо като вашите пържени филийки. Но нашите първо се киснат в мляко, поръсват се с канела и чак после се овалват в разбито яйце и се пържат”.
Само опитването на всички гозби вещае сериозно угощение. Предшества го лек аперитив – коктейл „канчанчара” с кубински ром и с мед, докато Тересита довършва последните детайли по специалитетите си на плота в кухнята. От стената под часовника едрите букви на един плакат зоват: „Искаме ги у дома! Свобода за истината!” И отдолу – портретите на петима млади мъже. Тересита улавя погледите ни: „И тези пет момчета са мои деца! Не само дъщеря ми и синът ми! Това са нашите петима посланици на достойнството! Петимата антитерористи! Петимата герои! Невероятни са!” Очите й се насълзяват. Ножът и дъската са изоставени – да не пречат на жестовете. Обядът ще почака. Петимата от плаката са и болка, и гордост за нея и за Куба.
Фернандо Гонсалес, Антонио Гереро, Херардо Ернандес, Рамон Лабанино, Рене Гонсалес в средата на 90-е са внедрени в терористични организации на кубинската емиграция в Маями с цел да предпазват страната си от саботажи и атентати. Информациите им дават нови доказателства за престъпните кроежи на най-радикалните емигрантски групировки и Куба алармира американското ФБР за това. Вместо да погнат терористите обаче, във ФБР засичат кои може да са информаторите и през 1998 г. арестуват петимата агенти. Обвиняват ги в шпионаж и заплаха за националната сигурност на САЩ. През 2001 г. съд в Маями дава две доживотни присъди за Херардо, по една доживотна за Антонио и Рамон, 19 г. за Фернандо, 15 г. за Рене. „Нашите момчета нито са имали достъп до американски тайни, нито са се интересували от тях! Искали са само да попречат на терористи на навредят на родината ни! От саботажи и атентати досега имаме над 5000 убити и осакатени кубински граждани! А страната, която се прави на най-големия борец с тероризма, осъди нашите антитерористи вместо да накаже истинските престъпници!” – пали се Тересита. Тя прави всичко, за да включи колкото се може повече българи в широката международна кампания за освобождаването на петимата, която се разгръща от години. В нея участват и осмина нобелисти, сред които са Надин Гордимър, Жозе Сарамаго, Гюнтер Грас и др. На всяко пето число от месеца Белия дом е бомбардиран от имейли на активисти от цял свят, настояващи за свобода за кубинската петорка.
Тересита води оживена лична кореспонденция по имейла с един от затворниците – Антонио Гереро, когото нарича по майчински Тони. Тя му изпраща свои стихове, посветени на тях, информира го за прояви в тяхна защита. Той винаги й благодари за поезията, за подкрепата на приятелите от България, а в последното си послание й изпраща и „цялата кубинска топлина и обич, натрупана у нас, петимата, за да не усещаш студа в София и за да ти потвърдим, че те обичаме и уважаваме, че нашето братство е нерушимо”.
Темата за петимата логично прелива към дългата история на сложните отношения между САЩ и Куба – още от края на ХІХ век, когато големият северен съсед бърза да замести испанската колониална власт със собствения си апетит към „перлата на Карибите”. И за над половин век напълно успява. Нещата се преобръщат с победата на Кубинската революция през 1959-а, която за първи път в Западното полукълбо скъсва със зависимостта от САЩ, залага на социалното равенство, осигурява безплатно образование и здравеопазване. Става пример за цяла Латинска Америка.
„За мен революцията бе и лично освобождение!” – казва Тересита. Тя е родом от „Пепеляшката на Куба” – бедната в онези времена провинция Пинар дел Рио, където върлува туберкулозата, а хората не виждат ни лекари, ни лекарства. Едва 7-годишна е, когато майка й – хубавата мулатка Пилар Камачо, умира именно от туберкулоза на 33-годишна възраст. Баща й – високият и строен Кресенсио Капоте, чиято външност е изкопирала Тересита, се жени втори път. Тормозът на мащехата е като по приказките – момичето дори се пренася да живее при леля си и чичо си. Победата на революцията пробива пред Тересита врата към цял нов свят. Тя е сред хилядите млади доброволци, които заминават из планинските села на Куба и за една година успяват да ликвидират 30-процентната неграмотност в страната. Насред кампанията баща й идва да й съобщи, че е одобрена да замине на обучение в една от тогавашните социалистически страни и да я насърчи.
Така, в състава на една от първите групи кубински младежи, изпратени да учат у нас, Тересита каца в България през люто мразовития декември на далечната 1961-а. Заедно с още петима души я разпределят в техникума по черна металургия към металургичния завод „Ленин” в Перник. След 6-месечен курс по български идва и директното 2-годишно обучение в заводска среда. Специалността на Тересита е „Силикатни анализи”. Спомените оттогава са ярки и 50 г. по-късно: „Бяхме заобиколени от грижи, внимание, любов и голям интерес към Куба. Мен например все ме питаха защо съм бяла, не сме ли всички у нас мулати и негри. Много съм благодарна за топлотата, с която българският народ ни обгърна, за всичко, на което ни научи! На мен точно тук, в България, ми се вдигна и самочувствието като жена. Тогава бях много слаба и висока. В Куба обичат по-закръгленичките и там никой не ме заглеждаше. А тук най-красивият доктор на света ме погледна и се влюби в мен...”
Докторът е акушер-гинекологът Георги Петров, първият съпруг на Тересита. Когато се женят, тя няма 20 г. Той е с 12 г. по-голям.
Междувременно Куба вече е стегната в обръча на американската блокада. Неоценима е помощта на соцстраните и на многобройните техни специалисти, които заминават на работа на острова.
През 1963 г. Тересита и българският й съпруг пристигат в Куба. Д-р Петров бързо научава испански, става търсен специалист, пред АГ кабинета му винаги има опашки. През 1964 г. се ражда синът им Асен, когото всички наричат Ачо. Тересита започва работа като преводачка в българското посолство в Хавана. През 1966 г., когато второто им дете – дъщеричката Росио или Роси, е едва на 22 дни, Тересита и д-р Петров се връщат в България. Тересита става секретарка и преводачка в кубинското посолство. Четири години по-късно бракът с доктора се разпада и тя се прибира в Хавана с Роси, а Ачо остава у нас. Влагата отново проблясва в погледа: „Половинката от сърцето ми остана в България! Бях едновременно и на двата бряга на океана. Лесно се казва, но никак не е лесно да се изживее...”
Канят Тересита да превежда на Тодор Живков и Фидел Кастро при посещението на българския лидер на Острова на свободата през 1970 г. В последната вечер на визитата, по време на програмата в бар „Тропикана”, моли Фидел да я вземе, когато тръгне с ответна визита към България. Кубинският водач й обещава: „Няма да забравя!” И наистина, когато през 1972-а поема към София, Тересита е включена в делегацията като преводач. И майчиното й сърце отново получава своята порция щастие.
Спомените от самата визита са кой от кой по-колоритни. Как дори поройният дъжд в Пловдив не успял да прогони човешкото множество, струпало се по маршрута на кортежа, за да зърне Фидел. Как високият кубински гост редовно бягал от охраната си, за да поиграе на воля пинг-понг или баскетбол с непознати българи. Как за поредното си бягство – изкачване чак до Черни връх, Кастро взел за компания и самата Тересита, и още няколко сътрудници, а срещнатите по пътя хора зяпвали от почуда и се скъсвали да черпят легендарния команданте с чай, сирене, кисело мляко. Как въодушевено аплодирал заедно с цялата делегация песните на Йорданка Христова, изпълнени на официалната вечеря...
Тересита и Данчето са близки приятелки и до днес, обичат да пеят заедно и български, и кубински песни. Данчето е председател на фондация «Хосе Марти» и има голям принос за поддържането на обичта към Куба у цели поколения българи.
Тересита завършва Института за външнополитически отношения в Куба и става професионален дипломат. През 1986 г. отново идва на работа в кубинското посолство в София – отначало като втори, а после и първи секретар. Става свидетел на промените у нас през 1989 г. Същата година се ражда и първият й внук – Георги, синът на Ачо. Самият Ачо вече е дипломиран икономист – започнал да следва в Куба, а завършил в България. Роси пък започва да учи в България биология и фармация, а завършва в Куба. Днешната й професия обаче е съвсем друга – Роси работи в туристическата агенциа AMISTUR към кубинския Институт за дружба с народите.
През 1989 г. Тересита се запознава и със сегашния си съпруг – кубинеца Берман Алеман, който е на специализация в България по електроника. Двамата са семейство вече от 23 години, допълват се отлично и много държат един на друг. Изкарват заедно изключително тежкия «специален период» в Куба от началото на 90-е, когато островът е изоставен от разпадналия се соцлагер. «Ние, кубинците, се оказахме в положението на човек, качил се на стълба да си боядисва тавана, комуто рязко са дръпнали стълбата,» казва Тересита. Заради липсата на бензин жителите на Хавана масово преминават на велосипеди. Берман всеки ден трябва да върти педалите по 35 км до местоработата си и обратно. Постепенно страната се съвзема, ориентирайки се към нови търговски партньорства с ЕС, Канада, Латинска Америка, Китай и към отваряне на икономиката за чужди инвестиции, което води до сериозни успехи в туризма. Американската блокада обаче продължава да бъде голяма пречка. Тя дори е ожесточена със закон, който санкционира и трети страни, търгуващи с Куба. «Представете си – у нас не може да се внасят никакви продукти, съдържащи над 10% американски компоненти! Дори да става дума за животоспасяващи медикаменти и апаратура! Това не е ли чудовищно?! А блокадата продължава вече половин век и днес 7 от всеки 10 кубинци са родени именно в условията на блокада!» - гневи се Тересита.
Следващият й мандат в България е между 1994 и 2001 г. Изпращат я като временно управлявящ посолството на Куба у нас. Когато й го съобщават, тя е толкова щастлива, че не мигва цяла нощ и написва поемата си «Послание към България». Разбира се, най-много се радва, че ще може пак да е край Ачо. Провървява й да е с него, когато през 1999 г. се ражда вторият му син и неин втори внук Борис. Две години по-късно и Роси я дарява с още едно внуче – Хавиер Алехандро.
Тересита изкарва 7 г. активна дипломатическа работа в София в един не особено лесен период на официалните ни отношения, но успява да организира обмен на редица делови визити, да поддържа и разширява кръга на приятелите на Куба у нас. Би могла още тогава да е посланик, но по онова време дипломатическият ранг в нашата мисия в Хавана е свален с една степен и реципрочно същото прави и кубинската страна. По-късно рангът отново е вдигнат, но Тересита вече е посланик на страната си в Казахсатн.
През лятото на 2006-а участва в среща в Хавана на държавното ръководство с кубинските посланици по света. Фидел се спира при нея и започва с удоволствие да й припомня епизоди от някогашното им изкачване на Черни връх. Той е в отлично настроение и нищо не подсказва, че броени дни по-късно ще го сполети тежкото заболяване, заради което ще се оттегли от активна политическа дейност. «Фидел е изключителна личност. Признават го дори неприятелите му. Невероятно прозорлив е, предвижда развитието на процесите сякаш с крачка напред. Личи и в коментарите, които сега пише по световните събития. Позна предварително всичко, което стана в Либия. Хората у нас го обичат, защото властта не го промени. Остана си способен да ги окрилява, но и земен, скромен, достъпен,» казва Тересита.
Когато през есента на 2010-а тя е назначена за извънреден и пълномощен посланик на страната си в България, Куба вече е ръководена от Раул Кастро и преживява динамичен период на дълбоки преобразования, целящи да обновят кубинския модел социализъм, да го изчистят от бюрокрацията, корупцията, непроизводителността. Точно за тези недъзи алармира и Фидел още през 2005 г., когато в една реч в Хаванския университет предупреждава, че социализмът може сам да се разруши отвътре по-успешно, отколкото могат да го сторят враговете му, ако не се предприемат промени. Тересита обяснява: «През 2010-а из цяла Куба се организират широки обсъждания на проектонасоките на VІ конгрес на ККП в икономическата и социалната политика. Предлага се редуциране на раздутите щатове, пренасочване на съкратените към друг род дейности, включително в селското стопанство, стимулиране на личната инициатива и на работата за собствена сметка и т.н. Същевременно над половината от държавния бюджет се заделя за образование, здравеопазване, култура, социални дейности. В дискусиите се включват 8 913 838 кубинци от общо 11, 2 млн. население. 68% от насоките са преформулирани с оглед предложенията на хората и именно така са приети от VІ конгрес, състоял се в началото на 2011-а. В резултат до края на 2011-а производителността на икономиката ни нарасна с 2,8%. Отбелязан бе растеж на БВП с 2,7%. За 2012-а този растеж е планирано да достигне 3,4%. Социализмът ни добива повече жизнени сили и ни прави оптимисти. Но за жалост информацията за Куба в чужбина е предимно изкривена. Който иска да види истината, да заповяда в страната ни! Миналата година сме посрещнали 2,5 млн. туристи. Огромното мнозинство си тръгват влюбени в нашия остров и мечтаят да се върнат. И аз много си го обичам! Но да знаете как обичам и България! Много искам да стане по-усмихната!...»



ПОСЛАНИЕ КЪМ БЪЛГАРИЯ

Тересита Капоте Камачо

Ще ми повярваш ли, ако призная,
че те съзирам в моите въздишки,
на спомена в ъглите най-потайни,
как стопляш, галиш ме и бдиш ти...

Че промени завинаги съдбата
на млада чайка, в полет наранена,
плени я с красотата на цветята
и сви гнездо тя, с обич упоена.

Че нито вятър, нито люта зима
не охладиха в нея топлината,
с която твойте хора я дариха
и потопиха сред гори и аромати.

Че даже там, в далечните Кариби,
под слънцето на пролетта безкрайна
тя в мислите си кацаше щастлива
по върховете снежни на Балкана.

Че твоята история препълна е
с беди, тревоги, но и с добродетели,
с достойнство, подобно мълния,
пронизващо тъмата на столетия.

Че не една сълза по теб изплака,
защото в теб е влюбена, омаяна,
та всяка твоя болка, радост сладка
отеква в нея и от разстояние.

Че надали ще срещнеш друга чайка,
която уж е чужда, но обича те
тъй, както дъщеря обича майка.
И в онзи ден, когато към Карибите,

към тропиците родни и уханни,
тя литна над моря и океани,
сърцето й, на две разполовено,
при теб остана да пулсира
с едната си небесна половина.