България и Венецуела установяват дипломатически отношения на 3 август 1974. Търговски представителства в София и Каракас действуват от 1971г.
В далечината 1933г. Венецуела назначава за свой почетен консул в София Марио Перес Писени, който престоява до 1939г. България няма открито консулство във Внецуела.
Българинът е прочел нещо за тази далечна страна още през време на Възраждането. През 1870г. във вестник “Свобода”, редактиран от видния национален революционер Любен Каравелов се съобщава, че “въстаниците превземат Каракас и е избран временно президент – Бланко”. По-късно - 1876г. четем, че президентът провъзгласява независимостта на църквата от римския епископат. Европа коментира, че това е един от най-тежките удари за папата, получен от Америка.
През 90-те години на 19 век българската периодика често се занимава с военния конфликт между Венецуела и Англия по повод на спорната територия на границата с Британска Гвиана. В същност се сблъскват интересите на монополите на Англия, Германия и САЩ.
За Венецуела любознателните българи четат и в първия у нас “Енциклопедически речник” на Лука Касъров от 1899г. Поместени са отделни сведения за Боливар, Каракас, Маракайбо.
В “География на Америка” – ръководство за учители и курсисти от Атанас Разбойников /1927г./ намираме малък очерк за реките, климата, флората по венецуелски земи.
В работтническия печат се появяват съобщения за диктатурата на Гомес, за бунтове срещу него.

ПЪРВИЯТ ЛАТИНОАМЕРИКАНЕЦ ПОСЕТИЛ БЪЛГАРИЯ Е ВЕНЕЦУЕЛЕЦ

Посолството на Република Венецуела в София ми предостави излязлата през 1997г. “Ногалес бей” от Педро Алмарка. Това е биографията на Рафаел Ногалес Мендес /1877 – 1937г/. Една личност, чийто живот граничи с легендата и невероятното. Професионален военен, обучавал се в Европа, впуснал се в безкрайни приключения: войни, конфликти, срещи с видни личности. Представя Венецуела в четири континента в продължение на четири десетилетия. Владее няколко европейски езика, познава отлично Далечния и Близкия Изток, сражава се години наред под бойното знаме на Червения полумесец и получава сред мюсюлманския свят титлата “Бей”. Излиза невередим физически и морално от най-сложни ситуации. Една спорна личност, хвалена и хулена, но колоритна.
За нас е важно да се спрем на преминаването му през България на път за Афганистан през есента на 1914г. преди влизането на България в Първата световвна война. В София Ногалес се среща с познатия си от разни европейски свиждания генерал Савов Михаил Попов /1857 – 1928/ - военен и политически деец, генерал от пехотата. Завършил Военно училище в София и Генералщабна академия в Петербург. В Балканската война помощник Главнокомандващ Българската армия. Министър на войната – 1891 – 1894, 1903 – 1908, Пълномощен министър на България в Париж 1920 – 1923. На срещата те разговорят за военните съюзи и съглашения и необходимостта от гъвкавост при отделните ситуации.
Ногалес е поразен от познанията на българина по история. Информиран е подробно за военните конфликти в Латинска Америка, за френската интервенция в Мексико, италианската ескадара, която бомбардира базата Карупано във Венецуела, завладяването от Англия на остров Тринидад и Гвиана, които били част от колониална Венецуела, завладяването от Англия на Аржентинските Малвински острови, обявени за Фолклендски и т.н.
Ногалес излиза от кабинета на генерала късно вечерта и не успява да разгледа София, освен силуетите на катедралите “Александър Невски” и “Света София”. Макар и частно лице, неопълномощено от правителството си с изпълнение на държавна мисия, за нас има значение, че от досегашните ни проучвания, той е първият латиноамериканец, посетил България.

БЪЛГАРИ ВЪВ ВЕНЕЦУЕЛА

През 20-те и 30-те години на 20. век геологът Любен Христофоров работи в Американския петролен концерн “Пантепек”. Тази компания организира експедиции за нови петролни параметри в Южна Америка.
Около 20 години броди Христофоров по джунглите, ляносите, реките гиганти Амазонка, Ориноко. Преминава през Внецуела, Еквадор, Гватемала, Бразилия, Гвиана, Колумбия, Перу. Подложен на прищевките на жестоката и неумолима природа, той неведнъж е заплашен от смъртна опасност. За щастие, оцелява и се завръща в родината си, където умира през 1963г. Той написва 6 книги, от които “Скритата река” и отчасти “Съкровищата на дяволската планина” се отнасят за Венецуела. Изходните пунктове за пътешествията му са Сиудад де Боливар и Каракас. Христофоров ни разказва увлекателно за Ориноко, джунглата, а също и за задкулисните борби за петрола-интриги, подкупи и др. Пише и за президента Гомес, който “жонглира с властта, трупа пари и никого не жали”. Книгата му е полезна за географа, геолога, зоолога и за обикновения читател.
През същите години във Венецуела се намира и Асен Траянов, брат на поета Теодор Траянов. Военен инженер, участвал във войните 1912 – 1918г. , получил ордени за храброст. Националната ни катастрофа го отчайва, напуска родината и заминава за Венецуела. Там не са чували за България, но новодошлият е много знаещ и можещ и го включват в изследователска група за топографски карти на различни места около Ориноко, и на Гуаяна. Организира 13 изследователски експедиции, опознава и обиква индианците, за които е “сеньор Траханес”. Много нови пунктове нанася българинът на картите, на някои от тях слага и български имена, но като трудно произносими, времето ги е заличило. Категорично отказва на президента да поведе група англииски златотърсачи, мотивирайки се, че целта на тези авантюристи е грабителска, а не научна. Непокорството му е наказано с кратък арест, но неговите прогнози се оказват верни и го освобождават. Така запазва собственото си достойнство и почтеността си към венецуелския народ, които го е приютил.
В края на 30-те години Траянов подготвя голяма европейска експедиция от 90 души, включваща и 7 българи. Групата трябвало да замине от Хамбург за Венецуела на 1 януари 1940 г. Избухването на Втората световна война –1 септември 1939 г. осуетява плановете и надеждите му. Покрусен Траянов умира в родината си. Съпругата му се завръща във Венецуела и неговото потомство живее в далечната страна.
Траянов не успява сам да опише странстванията си. За щастие даровития Владимир Манев, включил се в нереализираната експедиция, записва подробно разказваното при многобройните им срещи и го пресъздава в книгата “Един българин в джунглата” –1977 г.
Така се запазват за поколенията полезните дела , извършени от Асен Траянов.
Сега във Венецуела живеят около 250 българи , заселени през различно време. Най- известен сред тях е Теодор Петков-икономист, политик, революционер, журналист. Казват, че след Че Гевара, той е най- популярната и митична личност в Латинска Америка, най-вече през 60-те и 70-те години.
Баща му – Петко Тодоров е родом от Пазарджишко село. Преследван от полицията през 1923 г. избягва в Чехословакия, където завършва индустриална химия. Заедно със съпругата си - полска еврейка – лекарка заминава за Венецуела. Теодоро е роден в Маракайбо през 1932г. По-малките му братя – близнаци – Мирослав и Любен са родени в България. Мирослав е убит на протестна демонстрация срещу диктатора Перес Хименес. Любен /сега вече покойник/ и Теодоро участват във въоръжената борба във Венецуела през 60-те години. Теодоро е член на комунстическата партия на Венецуела до 1970г., неин ръководител, теоретик от национален мащаб. Арестуван многократно, прекарал 5 години в затвора. Прочути са двете му бягства: скачането с въже от 7-мия етаж на военната болница и през прекопания тунел от военната крепост Сан Карлос. На това невероятно събитие, поразило въображението на приятелите и враговете му, е посветен филмът “Тази сладка дума свобода” – 1972г. от съветските кинематографисти В. Ежов и Етаутас Жалакявичус.
През 1970 година напуска комунистическата партия и създава “Движение към социализъм” – третата политическа сила в страната. Професор по икономика в Националния университет, сенатор, двукратен кандидат-президент, министър на икономиката, главен редактор на вестници. Автор на няколко теоретични книги.
Контактите му с България са променливи, конюнктурни. Идвал е за първи път през 1960г. и по-късно неколкократно – последното през 1994г.
Във Венецуела от 1978г. живее друг българин Иван Дреников, посветил се на науката. В тритомното научно издание “Исторически речник на Венецуела” той е единственият българин, между 350-те сътрудници, участвали в създаването накнигата. Завършил е литература в Сорбоната – Париж, изучава психология и ориенталски езици. Директор е на отдел за стари и редки книги и манускрипти и създател на отдела за стари карти към Национална библиотека нна Венецуела. Автор на 12 книги. В Народната библиотека “Св. Кирил и Методий” се намират негови карти и атласи за битката при Карабобо, карти от 16 до края на 18 век. При двукратните си посещения в България - 1996 и 2001г. той подарява “Предсказанията на Нострадамус” и “Константин, господарят на Велбъдж”. Получил е най-високата награда “Орден за културата във Венецуела”.
Далеч от родината си, Дренников търси да открие следи от древността ни, където и да са те.
Във Венецуела живеят и българи, заселени в различни години. Колонията не е така многобройна – около 200 души. Групата нараства след 1989г. Повечето живеят в големите градове и са добре устроени – с квалификация , професия или свой бизнес. Получили са образование или в чужбина, или у нас. Сред тях има лекари, инженери, архитекти, юристи, други се занимават с изкуство – художничката Ина Исин, танцьорът Румен Рашев. С едногодишен договор за първа цигулка на Каракаската филхармония бе назначена цигуларката Стойка Миланова, а сега дъщеря й Йова – също цигуларка , продължава да живее там. Хенри Недлер от Русе има студио за производство на филми, наречено “Сокол филмс”. Направил е филми за индианците по Ориноко и има планове за сътрудничество с Българската Национална телевизия.
Преуспяващите българи са заселени по-отдавна. Михаил Геров е в ръководството на “Електрисидад де Каракас”, Марко Марков е основна фигура в най-голямото предзприятие за произвадство на бира във Венецуела. Димитър Байнов и Стефан Златарев са директори на “Група 123” и тяхно дело е терминалът на метрото в столицата. Диньо и Люцкан Люцканови управляват “Хемус констуксионес”. Милор Илиев е наречен “Кралят на картофите”. Започнал след Втората световна война без капитал, но с градинарски умения и сега изхранва половин Каракас със селскостопанска продукция. Семейството на Никола Иванов, със съпруга италианка, живяла известно време в България са със запазено българско самосъзнание. Всички говорят български и са много гостоприемни.

ПОЛИТИЧЕСКИ И ИКОНОМИЧЕСКИ ВРЪЗКИ

До 1989г., т.е. през социалистическия период у нас политическите ни контакти са добри. Ние приемаме повече гости оттам, но по-малко изпращаме. Посещават ни редовно делегации на Комунистическата партия на Венецуела, присъстват на наши конгреси, както и ние на техни. Добри са контактите между Профсъюзните централи на двете страни. Представители на партията на Демократичното действие и на Селската федерация на Венецуела общуват редовно с Българския земеделски народен съюз. Посещават ни и Парламентарни делегации, дейци от Националния съвет на мира, от Младежки федерации и др.
През 1992г. при латиноамериканската визита на президента Желев Венецуела е включена в програмата.
ИКОНОМИЧЕСКИТЕ ВРЪЗКИ са сравнително добри.
Внецуела е известна главно като страна на петрола, чийто запаси са достатъчни за още 90 години напред. Той осигурява 30% от брутния национален продукт и около 83% от печлбите на износа.
Огромни са залежите и добивите и на други минерали: желязо, въглища, природен газ, алуминий, никел, боксит, златои др.
Наличието на много пълноводни реки осигурява бърз растеж на електроенергийната промишленост.
Страната изнася освен петрол и производните му продукти, и желязо и стомана, машини и инструменти, строителни материали, текстил, електротехнически уреди, кафе, какао, птичи тор /гуано/. Вносът е предимно суровини, машини и съоръжения, транспортни средства и храни.
Търговските ни връзки започват от 70-те години на 20 век. Разширяват се през 80-те и началото на 90-те и началото на 21 век.
Най-напред по-активен е износът ни. Започваме с експорт на бикове за разплод. България изнасяше технологии за производство на мляко и млечни продукти, земеделски и металорежещи машини, калцинирана сода, медикаменти и пишещи машини. Вносът ни се ограничаваше с кафе и какао.
През 1994г. за първи път България внесе от Венецуела желязна руда за нуждите на индустрията. Изнасяме товарни вагони, селскостопански машини, електро и мотокари.
Изработи се амбициозна програма в областта на фармацефтиката и в Каракас се откри представителство на “Фармахим”, което да обслужва с необходимата информация и други латиноамерикански държави.
През 2002г. е направена кратка визита на представители от Министерството на външните работи на България в Каракас, след което последва посещение на венецуелска правителствена оперативна делегация, придружена от бизнесмени. Провежда се заседание на Смесената българовенецуелска междуправителствена комисия за икономическо, промишлено, търговско, научно-техническо и културно сътрудничество. Съгласуват се текстове за търговски споразумения, спогодби за насърчаване на инвестициите, включително и включването на отдавна заселили се във Венецуела заможни българи бизнесмени.
Предвижда се ежегодно подновяване на договора за доставка на 500 млн. т. железни брикети за “Кремиковци”. Ж.п. фирма “Ориноко” подписва споразумение за 100 ж.п. вагона. Продължава сътрудничеството на фармацевтиката. Предмет на стокообмена са 47 вида лекарства, сред които високоефектни венецуелски медикаменти против хепатит, български невалин и др.
В областта на културния обмен са набелязани форми на разнообразяване за вече съществуващите контакти: размяна на научни и културни сътрудници, хора на изкуството, експерти и др.
През 2003г. българска делегация, оглавявана от председателя на Народното събрание Огнян Герджиков посещава Венецуела.

КУЛТУРНИ ВРЪЗКИ

ЛИТЕРАТУРНОТО НИ ОБЩУВАНЕ не е много обемно, но има определено място в цялостните ни взаимоотношения.
Първата преведена венецуелска творба е “Мъртви къщи” от Мигел Отеро Силва /1908 – 1986/. Писателят е с определено леви възгледи. Преминава през затвора, концлагер, участник в Гражданската война в Испания, изгнаник. Произведенията му се отличават със социална острота, ненавист срещу социалната несправедливост. “Мъртви къщи” представя последните години от диктатурата на Хуан Висенте Гомес. Във втората книга – “Смъртта на Онорио”, във времето на другия диктатор Перес Хименес. Изобразен е живота в затвора на лекар, журналист, счетоводител, капитан, бръснар. Героите му стоически устояват на изпитанията. Следващото произведение е “Когато ми се плаче, не плача”. Разказана е съдбата на трима младежи с едно и също име – Викторино – родени и умрели в един и същи ден. Те са с различен начин на живот, от различни социални слоеве. Според автора те представляват “този безумен, безумен свят”.
“Лопе де Агире” е четвъртата преведена книга. Главният герой е испански владетел. Изучавайки внимателно архивите, авторът се стреми да докаже, че той въстава срещу короната и е един от предшествениците на националноосвободителното движение в Латинска Америка.
Мигел Отеро Силва участва в ІІІ та Международна писателска среща в София – 1980г.
Вторият преведен венецуелски писател е Ромуло Гальегос /1884 – 1969/ - държавен и политически деец, президент от партията Демократическо действие. Демократ, реформатор, критически реалист. Най-значителен и популярен е романът му “Доня Барбара”, издаден у нас през 1961 и 1986г.
Журналистът-преподавател Абреу Хосе Висенте е дългогодишен затворник, преследван. Преживяното е представил в документалната повест “Гласове от ада”, преведена у нас. Самият автор преподава у нас, в Университета през 1965-1967г. Българският читател разполага с “Кратка история на Венецуела”, /1985/ от Гилермо Морон. Авторът ни разкрива по леснодостопен начин, онова което един чужденец би трябвало да прочете, за да придобие обща представа за историческото развитие на тази страна.
Имахме щастието да се сдобием и с произведението “Боливар – един континент и една съдба” от именития акедемик, историк, социолог, дипломата Хосе Салседо Бастардо. Книгата има 25 издания на 12 езика. У нас тя излиза през 1986 и 1992г. , а Бастардо е гостувал в България трикратно. При последното си идване 1993г. той посещава в Пловдив училището, което от 10 години носи името на Боливар. С него се проведоха творчески срещи, в Южния парк се постави бронзов бюст на Боливар.
Подбрани стихотворения от Луис Пастори, под заглавие “От пяна и платна” излязоха през 1987г. Авторът е познат с много стихотворения, публикувани в периодиката и с двукратното му идване на Международните писателски срещи в София / 1984 и 1986 г./
През 1988г. се запознахме и с романа “Заупокойна служба” на Услар Пиетри. Авторът-енциклопедист и политик е посветил творбата си на любимата за латиноамериканците тема – диктатурата.
За 1300 години българска държава излезе сборникът “Венецуелски разкази” включващ 26 писатели от 20 век.
Венецуелски поети и прозаици са представени и в Антологииге: “Латиноамериканска поезия” /1986/, “Латиноамериканска фантастика” /1979г./, в книгата на Никола Инджов “Пее сред нощ, призори плаче” 1992г., списание “Панорама”, в. “Народна култура”, “Литературен фронт”, “Вечерни новини” и др.
Ще отбележим, че видната писателка и журналистка Олга Лусия Кармона, посланик на Венецуела в България /1975 – 1979/ й посвещава поемата “Когато се изкачвам по Балкана”, публикувана в “Литературен фронт” – 1976г.
През 70-те и 80-те години се осъществяват и преки контакти между писателите на двете страни. На Международните писателски срещи в София са присъствали по веднъж 5-ма писатели и по два пъти четирима.
Венецуелското посолство в България издаде цветна илюстрована книжка за Венецуела, която съдържа информация за географията, историята, политиката и изкуството на страната.
Венецуелското посолство участва в конференции в Университета с доклади; на срещи, провеждани от неформалното сдружение Център за изследване на развитието, посветени на Венецуела и др.
ЗА ВЕНЕЦУЕЛА СА ПИСАЛИ още и журналистите Богдан Кисяков и Мануел Манолов. В пътеписната си книга “От захарните плантации на Куба доляносите на Венецуела” /1962г./ ни разкриват удивителните красоти на Андите, петролното море Маракайбо и др.
Разполагаме и с два политикогеографски очерка “Венецуела” от Ив. Панайотов и Любен Мелнишки и втори - от Любен Георгиев.
Плод на няколкогодишното пребиваване на журналистката Марион Колева е написаната от нея “Внецуела – четиво за любознателни и кандидат-емигранти” – 1994г. Авторката пътува, опознава страната и хората и ни дава убедителна панорама за минало и настояще.

БЪЛГАРСКО ЛИТЕРАТУРНО ПРИСЪСТВИЕ ВЪВ ВЕНЕЦУЕЛА

То не е обемно, но има значение за нашето представяне там.
През 1978г. В Каракас излиза “Антология на българския разказ”, предговор от Алексис Маркес Родригес, посещавал България. Според него, публикуваните разкази отварят прозорец към литературата на една далечна страна, която има свой принос в световната новелистика. Включени са 24 писатели и очерк от Елка Константинова.
Следващото словесно присъствие е “Поетична антология” на Любомир Левчев – 1980г.
Вестник “Ултимас нотисиас” публикува стихотворения от Дамян Дамянов, Лъчезар Еленков, Любомир Левчев, Лиляна Стефанова и др.
На особена почит там е Васил Попов. Писателският съюз на Венецуела издава “Това прекрасно човечество” – 1982г., включваща 10 негови разказа. Там го смятат за голям познавач на венецуелската литература и култура.
КОНТАКТИ В ИЗОБРАЗИТЕЛНОТО ИЗКУСТВО

В тази област връзките ни са значително по-добри, особено през последните години. Първите изяви са на Габриел Брачо, участвал в Международна изложба у нас – 1976г., където карикатурата му “Четеримата генерали в Чили” получава първа награда. По-късно големият художник прави самостоятелна изложба у нас. Запознахме се и с народната култура на Амазонка във Венецуела.
Съюзът на бълг. художници и Асоциацията на венецуелските художници подписват Спогодба за сътрудничество /1981г./.
В София се любувахме на 100 графични творби /1987г./ на Хесус Сото Карлос Крус Диос и др.
У нас гостуваха 23 художници от Маракайбо. По повод на побратимяването на София и Каракас гледахме фотоизложбата “Венецуела – вълшебната страна”. По-късно ни посетиха петима видни художници.
Българското присъствие в изложбените зали на Венецуела е по слабо. За 1300 годишнината на Българската държава в Каракас е представена фотоизложба за историческото ни минало и съвременността. От София са изпратени 1300 рози, които се засаждат в парка “Винисео Адамес” заедно с поставена паметна плоча.
През 1983г. Децета от школата за изобразително изкуство при читалище “Йордан Йовков” – Добрич изпращат свои рисунки за Музея на изкуствата в Каракас. От своя страна венецуелски деца от кръжок по рисуване от столицата изпращат 22 рисунки за българските си приятели от Добрич, изложени в читалището , в града.
В Каракас изложихме 112 икони от 16 – 19 в.. При откриването присъствува Президентът, Министърът на културата и други общественици.
Наша изложба е уредена и в Мерида.
През април 2004 г. В Каракас бяха 12 български художници, като Светлин Русев, Р. Скорчев и др., изложени са техни платна, проведени са много срещи с венецуелски художници, изкуствоведи. Заснет е телевизионен документален филм – сценарист Петя Тетевенска.

ОБЩУВАНЕ В ОБЛАСТТА НА МУЗИКАТА
Във Венецуела гостува оперната ни певица Вирджиния Попова /1958г./
Представя се с руски репертоар. Отзивите са много ласкави. С успех се представя и пианистката Марта Деянова, за която също печатът отбелязва, че е “едно забележително откритие в клавирното изкуство”.
През 1977г. българите пправят музикална “инвазия”. С таланта и изявите си и зашеметяват слушателите. Примата на Народната опера Александрина Милчева пее в “Трубадур” и в “Кармен”. Непостижимата Гена Димитрова пее в “Селска чест” и в “Манон Леско”. Оценките са изключително високи. Режисьорът Емил Бошнаков поставя в Каракас оперите “Любовен елексир” и “Андре Шение”. Оперният състав е възхитен от таланта и опита му. Виолончелистът Венцислав Николов изнася концерт в препълнени зали.
Гена Димитрова и Николай Гюзелев участват в “Дон Карлос”. Възторгът от “божествените гласове” е неописуем.
У нас гостуват Ясмира Руис – сопран, Монтес Веласкес – тенор, на рояла Роберт Кетелсон.
Много известен става композиторът ни Стефан Драгостинов.
По повод 200 години от рождението на Боливар – 1983г. Драгодтинов печели Втора нагарада в Международния конкурс със “Симфония – монумент”.
След три години неговата “Симфония на мира” се изпълнява с успех в Маракайбо.
Младежкият хор от Добрич участва в Международния фестивал, с програма от народни песни.
Дошлият на специализация у нас млад баритон Фернандо Ривас, изнася концерт /1977/ в София.

КИНЕМАТОГРАФСКИ ВРЪЗКИ

Повече сме гледали венецуелски филми, а нашите по-рядко гостуват там, особено след 1989г.
На Панорамата на латиноамериканското революционно кино са показани 12 венецуелски филма – сред тях 5 игрални.
През 1975г. в Каракас гледат 6 български игрални филма. Показани са “Козият рог”, “Цар и генерал”, “Последната дума”, “Бялата стая” и др. Венецуела е посетена от кинокритикът Тодор Андрейков и режисьорът Людмил Стайков.
През 90-те години наши киноизяви там няма. Актьорът –мим Николай Сотиров участвува на ІІІ Фестивал на латиноамериканския танц в Маракайбо и става член на “Ротъри-клуб” във Венецуела 1995г.
Венецуелски филми присъстват и в организираните Седмици на испанския и ибероамериканския филм след 1999г. Показани са “Удари по моята врата”, “Един живот и два пътя”, “Токио Парагуалпа”, “Гласът на сърцето”, “Рио негро”. Това са нови филми, които дават предствава за тенденциите в латиноамериканското кино.
Венецуелските филми присъстват и на малкия екран в сериалите. Хит беше посещението на Корайма Торес, изпълнителка на главната роля в сериала “Касандра”. За визитата й бе направен документален филм.
За Венецуела са правени документални филми от български кинематографисти: от Адела Пеева /1989г./ “Добър ден, Венецуела” сценарий Рафаел Алварадо и Неделчо Юруков / режисьор/. Той ни среща с политици, културни дейци, природа и забележителности и др.
С българи във Венецуела ни запознава и предаването “Другата България “ –“ Южноамериканската Венеция” на БТВ.
Последният документален филм отново ни представи Венецуела при посещението на българските художници в Каракас. Коментарите на Петя Тетевенска ни дават представа за състоянието на тази латиноамериканска държава.
Цялостните взаимоотношения между България и Венецуела се разширяват и имат перспективи за развитие.