Венецуелското лице в България Елена Чики гледа винаги напред


Винаги елегантна и с перфектен грим, истинска изискана дама – но с едно немирно огънче в очите и с една танцувална грация в стъпките, които неизменно пробиват през дипломатическото лустро и издават темпераментната латиноамериканска виталност. Елена Чики, временно управляващата венецуелското посолство в България, по омагьосващ начин съчетава професионализма на кариерен дипломат със спонтанността на широко отвореното си за нови страни и приятелства южно сърце. Откривателската тръпка я зарежда с енергия и радост от живота.
България е поредната спирка в служебните й мандати – от Гвиана през Канада, Португалия, САЩ, Испания, Ямайка. Навсякъде й е било интересно и вълнуващо, но чувствата й към нашата страна са съвсем специални. Категорична е, че у нас си е “като у дома”. И въодушевено започва да изброява приликите между българи и венецуелци – сърдечни, спонтанни, открити, добронамерени. Открива паралели дори в наименованията на най-популярните ни танци – между нашето хоро и венецуелското “хоропо”, въпреки че маниерът на изпълнение е все пак различен.
Елена Чики е у нас от малко повече от четири месеца, но вече е изчела едно издание за българската история на испански и усърдно се старае да се справи с кирилицата. Все пак признава, че с езика не й е лесно, но е сигурна, че ще се опита да го овладее. Досега не е имала опит с други славянски езици, но наред с вездесъщия вече английски знае и... унгарски. Екзотичното умение се обяснява с

унгарските корени на семейството й.

В Латинска Америка нациите са продукт от смесването на толкова много преселнически посоки, че нейният произход там никому не прави впечатление – кой ли няма в рода си по някой европейски дядо.
В България най-много й харесва да се разхожда по пазарите и покрай сергиите на майсторите на народни занаяти. Очарова я нашенската керамика. И иконите ни. Въпреки че ние сме православни, а венецуелците – католици, светците ни са едни и същи и за Елена Чики е истинска наслада да открива образите им, изографисани от иконописците ни. Обиколила е много български манастири и църкви и описва с благоговение чувството на покой и извисеност, което я обзема винаги при тези посещения.
Харесва много кукерите ни. И за тях намира аналог във Венецуела – в т.нар. “дяволи от Яре” /венецуелска област/. Вярно, нашите дрънкат с чанове, а венецуелските – с маракаси, но иначе танците и маските са много подобни.
Сред градовете ни предпочита Велико Търново и Пловдив – заради старините и историята. С Пловдив има и по-специална връзка – тамошното училище с преподаване на испански, което носи името на венецуелеца Симон Боливар, влязъл в историята като “баща” на освободителното движение на Латинска Америка от испанското владичество. Венецуелското посолство у нас традиционно поддържа топли връзки с училището, а Елена Чики е амбицирана да организира конкурс са ученически есета за Боливар. Впрочем, името на героя днес е част от официалното наименование на държавата й – Боливарска република Венецуела.

Бронзовата фигура на Боливар

се извисява и в двора на венецуелската резиденция в София. Дело е на големия ни скулптор Георги Чапкънов. Преди години в Южния парк имаше цяла алея с бюстове на латионамериканските герои от освободителните войни и тя започваше тъкмо с Боливар. Но тъжната съдба на паметниците по нашенските градинки и паркове не подмина и тях – един по един бяха откраднати, без съмнение за продажба за вторични суровини...
Елена се отнася с толерантност към подобни нелепици и предпочита да говори за заветите на Боливар за латиноамериканско единство, които страната й се опитва днес да съживява. Смята за много перспективна инициативата на президента Уго Чавес за изграждане на латионамерикански енергиен и икономически съюз. Негов гръбнак би трябвало да стане стратегически тръбопровод за енергийни носители между Венецуела и Аржентина с трасе през Бразилия и евентуален разклон за Боливия. За медийната “подплата” на подобни идеи се грижи “ телевизията “Телесур” със седалище в Каракас и оглавявана от венецуелеца Андрес Исара.
Елена е убедена, че както България е интересна за Венецуела като “врата” към ЕС и към Черноморския регион, така и Венецуела може да е подобна “врата” за нас към Латинска Америка – и в бизнес-отношенията, и в културния и информационен обмен. Тя въодушевено

хвали и опита на страната си в дълбоките социални реформи

– изграждането на жилища за бедните слоеве /между другото, интересна възможност за наши строителни предприемачи/, ликвидираната за 6 г. неграмотност, осъществяваната съвместно с Куба програма за осигуряване на безплатни медицински грижи на хора с материални затруднения и т.н. Венецуела се е ангажирала и да предоставя помощи под формата на петролни доставки за Куба, Ямайка и други страни от карибския басейн.
Солидарността, съпричастността, изострените социални сетива за Елена са ценност, на която тя много държи. Успяла е да я развие и у дъщеря си – 21-годишната Ана Габриела, коята в момента учи политически науки в Париж. Като малка Ана Габриела е обикаляла с майка си по света, расла е в различни страни и в различна среда. Страдала е от честата раздяла с приятели, но се е обогатила и с все нови и нови човешки връзки, докоснала се е до много култури и традиции, научила е езици.
Когато през 1999 г. катастрофално наводнение опустошава Венецуела, Елена Чики е на работа във Вашингтон и почти по 24 часа в денонощие се посвещава на осигуряването на международни помощи за страната си. Ана Габриела също непрекъснато е в посолството и се опитва да помага с каквото може. Най-важното, което днес майка й откроява в нейния характер, е неспособността на момичето да отмине равнодушно чиято и да е беда, включително просяк на улицата – независимо дали го вижда в Монреал, Мадрид или София.
Ана Габриела често идва в България – влюбила се е в страната ни също като майка си. По-съществената й любов обаче все пак е един красив ирано-италианец с британски паспорт, с когото се запознала в Лондон и който си паднал много по Латинска Америка след пътешествия до Куба и Мексико. “Мисля, че и двете с Ана Габриела се чувстваме

като гражданки на света,

който днес, покрай интернет и самолетните връзки, наистина сякаш се е смалил. Но също сме и истински венецуелки – винаги заредени с енергия и идеи, витални, силни духом”, категорична е Елена Чики. Според нея по принцип навсякъде по света жените са по-вдъхновената и по-действена част от населението. А специално във венецуелското външно министерство са и мнозинство. Така че една жена на дипломатически пост там не е изненада за никого.
Посреща с иронична усмивка неизбежното подмятане за венецуелките като за постоянни победителки във всевъзможните конкурси за красота. “За мен красотата идва отвътре, от духа. Затова предпочитам да говоря за духовните ценности, които зареждат жените у нас с толкова пленително излъчване”, обяснява представителката на Каракас. Тя е убедена, че и българките са красиви тъкмо по същия начин. Възхищава им се заради тяхната интелигентност, професионализъм, елегантност, сърдечност.
Онова, което я смущава в българите като цяло, е прекаленото съсредоточаване върху собствените ни проблеми, интерес, амбиции. “Разбирам и уважавам стремежа ви да влезете в Европейския съюз, но

светът е доста по-голям от Европа.

И извън нея има страни и народи, които заслужават внимание,” подсеща Елена Чики с деликатна усмивка.
Няма обаче никакви резерви, към българската кухня. Харесва почти всичко от нашите специалитети, но особено шопската салата и... просто чубрицата с хляб. Червените вина и специално маврудът също я очароват.
Убедена е, че и българите биха харесали венецуелските гозби, стига да ги опознаят. Затова е замислила представяне на типични рецепти пред наши журналисти. Впрочем, коктейли и ястия от родината й вече бяха поднесени пред българска публика – по време на вечерите на венецуелска музика и кухня в кафето на театър “Ла Страда” през януари.
Екипът ни също опита два венецуелски специалитета, докато гостуваше на Елена Чики: “текеньос” - хрупкави тестени пръчици, забъркани с яйца и сирене, и “арепас” –печени тестени “джобчета”, в които може да се сложи всякаква плънка според вкуса.
Елена Чики е изпълнена с идеи за сближаване между Венецуела и България и не се съмнява, че ще ги осъществи. Убедена е: “Да искаш значи да можеш. Човек трябва винаги да гледа позитивно напред и никога да не затваря вратите към новото. В днешния свят дистанции няма. Всичко е достижимо”.

Контакти с България