Обявяването на кандидатурата на българския потомък Теодоро Петков за президентския пост във Венецуела разпали у нас допълнително любопитство към страната, която покрай колоритния си лидер Уго Чавес и без това не слиза от новинарските емисии. Завърналият се от пътуване до Венецуела известен наш писател Никола Инджов специално за “Тема” разказа за впечатленията си оттам.
----------------------------

Бях в Каракас по един много хубав повод – излизането на български език на стихосбирката на венецуелския поет Тарек Уилям Сааб, озаглавена “Небе, свалено като знаме”. Публикувана е в мой превод и с мой предговор. Така че като преводач и познавач на венецуелската литература – защото съм превеждал и други автори от тази страна, отново се озовах в един град, който много обичам. Това беше моето пето посещение в Каракас. И всеки път, когато пристигам там, се сблъсквам с нещо ново.
Този път може би най-силно впечатление ми направиха две неща. Първо, летището на Каракас, което по начало е голямо, се е превърнало в главната писта на Южна Америка за пристигащите от Европа самолети. Оттам минават маршрутите на всички световни авиокомпании, което е показател за развитието на страната.
Второто, което ме развълнува силно, бе човешкият пейзаж. Много деца, много млади хора се виждат по улицита на 6-чилионния Каракас. По парковете, по дискотеките, по хълма Авила, който е туристическа атракция подобно на Витоша, но много добре организирана. Страната се подмладява. В разговорите ми със служители от венецуелската петролна компания, които са хора на дълга и бизнеса, с писатели, с журналисти винаги се изтъкваха грижите на правителството на президента Уго Чавес за младото поколение, особено за децата. Дори докато си говорехме с Тарек, който освен поет е и губернатор на провинция Ансоатеги, той все наблягаше, че неговата амбиция е да построи нови училища, да осигури всички деца в региона му с прясно мляко, с хляб, с дрехи. Известно е, че социалното разслоение във Венецуела на места е твърде силно. То е естествено за една страна в развитие.
Забелязах влияние на кубинската социална политика, която държи на най-добрите условия за децата. За 47-те години след революцията си Куба удвои своето население, а това е истинският показател за развитието на живота там.
По същия път върви и Венецуела, въпреки че изгражда себе си в друга епоха. Вече сме 21-ви век, във времето на глобализма, а освен военните и дипломатическите блокове, на които се разделя светът, вече съществуват и едни други алианси. През цялото време на моя престой въздухът в Каракас бе наситен с информация за все по-интензивните контакти между Венецуела, Уругвай, Китай и Иран. Този четириъгълник е нещо много реално, израз на едно икономическо и културно сътрудничество, взаимодействие, поддръжка. И четирите страни се опълчват на глобалистичната политика на САЩ. Обединени в един такъв магически квадрат, те постигат място за себе си на световните пазари извън все още символичното американско ембарго спрямо тях.
Моето пребиваване съвпадна с посещението на уругвайския президент Табаре Васкес, посрещнат сърдечно от Уго Чавес. Чух по телевизията програмните речи на госта и домакина, които прозвучаха като доктрина във възприемането на днешния свят и особено на Латинска Америка. И двамата президенти непрекъснато говореха не само за тероризма и глобализма като световни явления, но и за предателството. Настръхнах, когато гледах репортажа от поклонението им пред сакрофага на Симон Боливар – венецуелеца, влязъл в историята като Освободителя на Латинска Америка от испанското владичество. Чавес каза: “Виж, Табаре, тук лежат останките на Освободителя. Той беше предаден”. На което Васкес мигновено реагира с думите: “Също като Артигас”. (Хосе Артигас е героят от освободителните войни на Уругвай).
Наистина, почти всички народни водачи на Латинска Америка са били жертви на предателства. Символ на това е златният куршум, забит в мексиканския герой Панчо Виля, с който купеният предател е засвидетелствал, че наистина е свършил “работата”. Този златен куршум все още стои в нечии пистолети и доказателство за това са многобройните атентати срещу водачите на латиноамериканснкия процес, наричан революция. За пример пак ще дам Фидел Кастро, срещу когото има над 180 покушения. Има атентати и срещу Чавес, и срещу новия президент на Боливия Ево Моралес. Както каза Чавес при награждаването на Васкес с най-високия венецуелски орден: “Много неща трябваше да се променят, за да може един индианец и селянин като Ево Моралес да стане президент на своята страна, за да може един лекар и преподавател като Табаре Васкес да застане начело на Уругвай, за да може един селянин и войник като мен да оглави движението на идеите в моето отечество”.
Светът наистина е променен, Южна Америка също. Венецуела играе ролята на Куба сега, но с предимството, че е континентална държава.
Посещението ми съвпадна и с друго знаменателно събитие. На флага на страната бе добавена още една звезда. 7-те досегашни звезди символизираха 7-те провинции, от които е съставена Венецуела. Но една провинция – Гуяна – години наред не е имала този статут. Развитието на живота и икономиката в този регион вече е създало условията той да бъде зачетен. Така на знамето се появи още една – осма – звезда. Това предизвика доста коментари в печата, стана повод опозицията да изкаже различни становища. И най-силно в този хор звучеше гласът на Теодоро Петкоф – човека, който е може би най-дългогодишният и най-известният политик във Венецуела. Бил е член на компартията, партизанин, политзатворник, нелегален деец, сега е сенатор, журналист, интелектуалец и една от любимите фигури на венецуелците. В идейното си развитие той отиде доста напред от младежките си увлечения. Това личи не само по неговите книги, част от които имам, но и по неговия вестник “Тал куал”.
Теодоро Петкоф е българин по баща и е последният от тримата братя в семейството. Първият – Мирослав – е бил убит като член на нелегалната градска съпротива още в края на 50-те години. Тогава става нещо забележително. Теодоро е в горите, като партизанин. Но се сключва временно примирие, за да може той да дойде на погребението на брат си. Изумителен жест на хуманност. Момент, в който човешкото взима връх над политиката.
Аз познавах другия брат – Любен Петкоф, който преди 5 г. за съжаление е починал. Бил е любимец на венецуелската младеж като шампион на страната на висок скок, бегач, изтъкнат атлет. С него се запознах навремето в Куба. Остави ми един скъп спомен – венецуелско знаменце с автограф.
Сега от тримата остана само Теодоро, който обяви, че ще се кандидатира за президент. Това е единствената политическа фигура, която би могла в някаква степен да се противопостави при избори на Уго Чавес, въпреки че позициите на самия Чавес се на просто силни, те се засилват с всеки изминал ден – главно заради неговото антиамериканско поведение. Такова поведение в онзи свят е много актуално и отдавна е прието като мерило за патриотизъм и за демократичност на всеки лидер. Теодоро Петкоф има също такива позиции. Там не можеш да просъществуваш като политик, камо ли като лидер, ако не си така настроен.
В българската емиграция във Венецуела има няколко вълни. Първата е още през 1912 г. За съжаление нашенската колония от последните години, която е чисто икономическа, не се ползва с добра слава. Някои се шегуват, че в момента там има повече българи в затвора, отколкото на свобода. 15 българи са зад решетките във Венецуела за участие в наркотрафик.
Мисля, че въпреки огромната географска дистанция, Венецуела е добър икономически партньор за българския бизнес. Тя би могла да е площадката ни към цяла Латинска Америка. Много сериозни са преговорите между българския холдинг АКБ Форес и венецуелски петролни предприятия за преработката и продажбата на венецуелски петрол. Става дума за строителство на рафинерии в България и петролни фабрики във Венецуела. Това е международен проект за 4 млрд. долара.

------------------------------

Потомък на българин – съперник на Чавес

Едно от най-ярките имена в политическия живот на Венецуела – 74-годишният Теодоро Петкоф, който е син на български емигрант и на полска еврейка, миналата седмица обяви, че ще се кандидатира за президент в изборите на 3 декември т.г. Смята се, че харизматичният Петкоф, който навремето е бил комунист и партизанин, а след Прага’68 се отдръпва от промосковската компартия и става социалдемократ, ще обедини гласовете на опозицията срещу сегашния държавен глава Уго Чавес. Българският потомък критикува Чавес, че има авторитарни замашки и че е задълбочил социалното разслоение в страната.
Най-яркият епизод в биографията на Петкоф е зрелищното му бягство през 60-те години по прокопан тунел от строго охраняван венецуелски затвор, където е хвърлен за партизанска дейност. По този случай са снимани филми. Петкоф има още двама братя, които вече са покойници. Единият загива на младини като партизанин, другият е известен спортист и умира преди 5 г.
Петкоф е бил министър на планирането по време на мандата на президента Рафаел Калдера, който идва на власт през 1996 г. Сенатор е от 25 г., но се отказва от партията си МАС (Движение към социализъм), след като тя подкрепя Чавес. В момента издава и списва най-тиражния венецуелски вестник “Тал куал” (“Как да е”), който е остро критичен към правителството на Чавес.