Промяна по чилийски: страдалка, руса, жена


«Тия двамата приличаха на мъж и жена, които си мърморят вечер: Изглади ли ми ризата? Не, но ти казах, че съм я приготвила. А чорапите?...»
Така кандидатът на Хуманната партия Томас Хирш, който на първия кръг на президентските избори в Чили през декември остана четвърти, видя последния телевизионен дебат между двамата си съперници, класирали се на първо и второ място и отишли на балотажа на 15 януари.
За язвителния Хирш гласуваха малко повече от 5 процента от чилийците – онези, които като него смятаха, че фаворитите не им оставят истинска възможност за избор. Защото програмите им са сходни и не излизат извън суровия неолиберален модел, наложен още по времето на диктатурата на Пиночет.
По-голямата част от избирателите обаче предпочетоха да се увлекат не по същинските икономически виждания на кандидатите, а по емблемите, в които ги превърнаха техните PR-стратези.
Така на тезгяха на вота бяха извадени Себастиан Пиньера – предприемач-милионер с бляскава усмивка, тръгнал да трупа състояние още под крилото на Пиночет, любимец и ходеща реклама на недосегаемата каста на богатите, преуспелите и силните, издигнат от “Съюза за Чили”.
И изрусената Мичел Бачелет, дъщеря на генерал Алберто Бачелет, останал верен на легендарния президент Салвадор Алиенде, когото Пиночет свали с кървавия преврат от 11 септември 1973 г. Генерал Бачелет умря от изтезанията в затвора. Жена му и дъщеря му Мичел – тогава студентка по медицина и млада социалистка - също бяха арестувани и измъчвани, заедно с хиляди други противници на диктатурата. После емигрираха. Години по-късно Мичел се върна. Направи кариера в медицината. След идването на демокрацията отново се посвети на политиката. Включи се в “Съглашение за демокрация” – широката коалиция от социалисти и християндемократи, която управлява в Чили, откак през 1990 г. падна Пиночет. Стана първо министър на здравеопазването, после на отбраната. А сега бе издигната и за президент. Превърна се в символ на всички онези, които диктатурата се опита да пречупи, а те й устояха и сега получиха шанс да се чувстват реванширани. Като изберат една от тях за президент. Не случайно още в първата си реч след оповестяване на резултатите победителката обяви: “Бях жертва на омразата и посветих живота си на това, да я преобразя в толерантност”.
Точно това състезание на модели и жизнени идентификации спечели Бачелет. Затова на митингите й се развяваха и плакати с образа на Алиенде – впрочем, доктор по професия, също като нея. Не че програмата й напомняше с каквото и да било неговите мечти за социално ангажирано разпределение на благата, национализации и безплатно мляко за децата. Нещо повече, паметливи припомняха, че дори програмата на десния съперник на Алиенде на изборите в далечната 1970 г. Хорхе Алесандри е била по-лява, отколкото програмата на Мичел Бачелет и нейното “Съглашение за демокрация” сега. Но феноменът е налице – ореолът на мъченица на диктатурата мобилизира зад нея внушителен вот, включително и от страна на онези, които като Хирш не видяха нищо, освен вяли и почти семейни закачки с опонента й Пиньера по време на последния им и уж решаващ телевизионен дебат. Вместо реално да сблъскват идеи, на него двамата всъщност се разбраха, че са единодушни в необходимостта действащият в страната икономическия модел да бъде запазен – е, с леки социални корекции.
Макар и доста по-малко податливи на емоциите от другите латиноамериканци, чилийците този път обвързаха вота си и с несъмнени сантиментални импулси. Като пола на победителката, примерно. “Бачелет може да стане първата жена президент на Чили”. Този рефрен се набиваше постоянно по време на кампанията й. “Като жена не може да не е по-чувствителна към неправдите”, откликваше масовото съзнание. Нейната природна мекота и деликатност, да не говорим за будещите истинска еуфория из тези ширини руски кичури, бяха несъмнен плюс в същата посока. А големият пробив бе във факта, че Бачелет – майка на три деца – е два пъти разведена. И то в страна, в която разводът бе легализиран едва преди година и нещо. Изненадващо, това обстоятелство игра в нейна полза. На чилийците им импонира възможността да се покажат модерни и либерални.
Критиците на Бачелет отляво /от компанията на Хирш/ в крайна сметка също гласуваха за нея като за “по-малкото зло” – просто защото никога не биха допуснали един откровен кандидат на десницата и пиночетистите като Пиньера да дойде на власт.
Любопитното е, че Бачелет ще влезе в президентския дворец “Ла Монеда” в момент, в който цяла Латинска Америка е залята от впечатляваща “лява вълна”, варираща от радикалните Фидел Кастро, Уго Чавес и Ево Моралес в Куба, Венесуела и Боливия до реформистки настроените Лула да Силва, Нестор Кирчнер и Табаре Васкес в Бразилия, Аржентина, Уругвай. Очакват се още изненади – повече или по-малко леви – и на задаващите се избори в Перу и Мексико. Безспорно, Бачелет е по-близка до бразилско-аржентинско-уругвайската група. Както и другите там, дори и при най-добри намерения в интерес на социалните ангажименти, тя няма голямо поле за маневри и промени в рамките на неоспорвания от нея неолиберален модел. Точно това също е едно от обясненията защо от Белия дом вече заявиха, че ще работят с Бачелет добронамерено и не са притеснени от идването й на власт. За разлика от случаите с Ево Моралес и Уго Чавес, примерно. Впрочем, за Латинска Америка това е реверанс с обратна тяга...

-----------------------------

Четвърта в Латинска Америка

Освен Мичел Бачелет, която на 15 януари спечели с 53,50 % президентските избори в Чили, 3 други жени досета са били избирани по редовен път за държавни глави на латиноамерикански държави. Това са никарагуанката Виолета Чаморо, определена за президентка на вота от 1990 г., американката Джанет Розенберг-Джаган, избрана начело на Гайана през 1997 г. и панамката Мирея Москосо, управлявала страната си между 1999 и 2004 г.
Ако фамилното име на Мичел Бачелет се свързва преди всичко с баща й и с епохата на Алиенде, то и трите други президентки до голяма степен дължат постовете си на своите прочути съпрузи. И трите се изкачват на държавния връх като вдовици, поемайки щафетата да водят партии след смъртта на своите половинки.
Подобна е и съдбата на първата станала президентка латиноамериканка – аржентинката Мария Естела Мартинес де Перон, третата съпруга на ген. Хуан Доминго Перон. Тя обаче не минава през изпитанието на изборите, а просто като вицпрезидентка оглавява Аржентина след смъртта на Перон през 1974 г. Хаотичното й управление довежда 2 години по-късно до военен преврат.
През 1979 г. председателката на Камарата на представителите в боливийския парламент Лидия Гейер Техада заема поста на временен държавен глава след поредната правителствена криза в страната. Малко по-късно е свалена с преврат от ген. Луис Гарсия Меса.
Ерта Паскал Труйо получава президентската лента на Хаити през 1990 г. от ръцете на тогавашния военен ръководител на страната Ерар Абраам.
Първата губернаторка на Пуерто Рико е избрана през 2001 г. и това е Сила Мария Калдерон.
Общо в света в момента управляват над дузина жени, изчисли в. “Ел Мундо”. В един и същи ден с Бачелет победа регистрира и новата президентка на Либерия Елен Джонсън Сирлийф. Президентски има и в Ирландия - Мери Маклийз, в Латвия – Варя Вике-Фрайберга, във Филипините – Глория Макапагал Аройо, във Финландия – Таря Халонен. Впрочем, Таря Халонен също се яви на изборно състезание точно в деня, в който и Бачелет, но не успя да събере пълно мнозинство и остана за следващия тур на изборите.
Друга група жени също са спечелили избори, но са станали премиери – Каела Зия в Бангладеш, Луиса Диого в Мозамбик, Мария до Кармо Силвейра в Сан Томе и Принсипи, германската канцлерка Ангела Мрекел.
Отделна категория са кралиците – британстата, Елизабет Втора, холандската, Беатрикс, и датската, Маргарете. По реално упражнявана власт обаче мнозина подставят държавния секретар на САЩ Кондолиза Райс по-високо от нежните държавни глави в по-скромните държави. Инак има и други христопамийни примери за силни дилерки – като Голда Меир, Индира Ганди, Маргарет Тачър, Беназир Бхуто, Корасон Акино и т.н.

Авторски анализи