Трудно ми е да повярвам, че на тихата зелена уличка в квартал Нюньоа в Сантяго вече няма да се появи дребната фигура на този “малък голям човек”. Че няма да ме пресрещне, за да ми отвори с ненакърнената си от годините галантност вратата към своята скромна малка къща, изпълнена с глъчта на внучките, с живот, с обич, с книги и със спомени. Че няма да ме покани да седнем на приказка под асмата в двора. Че няма да видя повече слънчевия поглед на зеленикавите му очи, обграден в лъчите на безбройните бръчици...
Два пъти, през 2005-а и през 2008-а, имах късмета да гостувам в дома на едно от най-емблематичните имена на световната политическа сцена от средата и края на миналия век – историческия водач на Чилийската компартия Луис Корвалан, който завинаги остана свързан с България, защото 28-годишният му син Алберто през 1975 г. почина ненадейно тъкмо у нас. И двата пъти бях посрещана най-сърдечно и от “компаниеро Лучо”, както наричат Корвалан всичките му близки и приятели, и от съпругата му Лили, и от семейството на най-малката им дъщеря Мария Виктория, което живее заедно със “старите”. “Едва ли днес много българи имат възможност да пътуват до Чили. Но

домът ни е отворен

за всекиго от вашата страна, която обгради с толкова обич сина ни,” ми каза “компаниеро Лучо”, когато ме изпращаше последния път. Да, последния път...
На 21 юли т.г. Луис Корвалан почина в Сантяго два месеца преди да навърши 94 години. Всички, които го познавахме и обичахме, сега усещаме огромна празнина. Личности и политици от неговия ранг – с неговата човечност, демократичност, почтеност, вече не се срещат...
Поклонението пред тленните останки на “компаниеро Лучо” бе в бившата сграда на Сената в чилийската столица. Корвалан е бил дългогодишен сенатор през 60-те и 70-те. Погребението му ще е в събота на Централните гробища в града, където се очаква да се стекат стотици хиляди хора.
Хуманист и демократ, дълбоко уважаван и от политическите си опоненти, Луис Корвалан до последно пишеше книги и се включваше в обществени прояви, въпреки че от над две десетилетия се бе оттеглил от формалното лидерство на партията си. През януари т.г. той участва в откриването в Сантяго на мемориал в памет на жертвите от кървавия военен преврат, извършен в Чили на 11 септември 1973 г., а на 6 юни на тържествена церемония в голям столичен театър му бе връчено най-висшето отличие на ЧКП – медала “Луис Емилио Рекабарен”.
“Компаниеро Лучо” навремето прекара над три години в затворите на хунтата, а репресиите погубиха сина му Алберто, който бе жестоко изтезаван на превърнатия в концлагер Национален стадион в Сантяго и по-късно, вече като емигрант в България, почина вследствие на мъченията.
“Лучо, татко Лучо, приеми ни! Нека да ти бъдем синове! Лучо, татко Лучо, прегърни ни! Болката да разделим на две...” Така пееше една българска студентска група през далечната 1975-а, когато всички у нас бяха покрусени от внезапната смърт на 28-годишния чилийски емигрант Алберто Корвалан, броени месеци по-рано дошъл в България с жена си Рут и с малкия им син Диегито и започнал специализация по агрономство. Загубата на дете е жесток удар за всеки родител. А бащата на Алберто по онова време дори не можеше да се сбогува с него. “Компаниеро Лучо” беше най-прочутият затворник на водача на военния преврат в Чили генерал Аугусто Пиночет. Генералът и не помисли да пусне Луис Корвалан да дойде в България за погребението на сина си, въпреки пороя от писма, апели и протести от цял свят. Десетима български младежи, сред които е и известната днес журналистка Велислава Дърева, предлагат тогава на българското ръководство

да отидат в Чили като заложници,

да стоят в затвора вместо “татко Лучо” – само и само Пиночет да му позволи да дойде, за да изпрати Алберто. Идеята така и не се реализира. А за погребението на Алберто без никаква официална организация в София се стичат стотици хиляди хора от цяла България...
Алберто беше искрено обичан у нас. Не само защото беше усмихнат и открит за приятелства младеж, но и защото не пожела да се ползва с никакви привилегии и живееше наравно с другите студенти и емигранти в общежитие в Студентския град “Христо Ботев”. А му е било предлагано специално жилище като на син на водач на “братска партия”... Но той не би бил син на баща си, ако беше приел. Самият Луис Корвалан до последните си дни остана образец на скромност, отзивчивост, човечност и държеше да живее “като народа” – принцип, който е следвал през целия си дълъг, пълен с драматични обрати, но кристално почтен живот.
Луис Корвалан е роден на 14 септември 1916 г. Различни източници сочат като негово рождено място Пуерто Монт, Томе и Пелуко – селища в един и същ регион в Южно Чили. Баща му е бил начален учител, а майка му – жена от село. Младият Лучо още 16-годишен става член на Чилийската компартия. Избира професията на баща си и също започва да учителства, но заради политическите си убеждения скоро е отстранен от работа. Пише като журналист в печатния орган на ЧКП в. “Ел Сигло” и през 1946 г. става негов главен редактор. През 1947 г., когато ЧКП е забранена, е хвърлен в концлагерите Питруфкен и Писагуа. От 1950 г. е член на ЦК на ЧКП, а от 1958 г. – неин генерален секретар.
Още от 40-те години редом до дребничкия “компаниеро Лучо” неизменно е пищната и лъчезарна Лили Кастийо – партийна съратничка, секретарка и любима съпруга, която го дарява с един син и три дъщери. Най-големият – Алберто, се ражда през 1947 г., в същата година, когато баща му е прехвърлян от един концлагер друг. След това идват сестрите Лили, Вивиана и Мария Виктория.
Край семейната маса на многолюдната фамилия редовно заседава ръководството на ЧКП. Още оттогава са пословични всеотдайността и сърдечността на “компаниера Лили” и “компаниеро Лучо” – неуниващи, засмени, вечно притеснени финансово, но

готови да споделят с гостите и послединя си залък.

Децата им израстват именно в такава среда. И до днес солидарността и взаимната подкрепа за тях са единственото нормално човешко поведение.
Семейство Корвалан дълго няма собствен дом. С една от многобройните си международни литературни награди големият чилийски поет нобелист Пабло Неруда, който е и активен член на ЧКП, купува малка къща в Сантяго и иска да я подари на “компаниеро Лучо”. Той приема да подслони там фамилията си, но отказва имотът да се оформи на негово име, държи да се води на партията.
Демократ до мозъка на костите си, Корвалан е главен идеен двигател на изграждането на политическа коалиция между комунисти и социалисти и на избора на “мирен път” за идване на власт на левицата – напълно необичайна за епохата на Студената война стратегия. Тази линия се увенчава с успех на изборите през 1970 г., които са спечелени от кандидата на обединяващата 6 леви формации коалиция Народно единство социалиста Салвадор Алиенде. С първия си декрет Алиенде, който е педиатър, осигурява по половин литър безплатно мляко за всяко чилийско дете. Трите години на управлението на Народното единство, ориентирано към социални програми, преминават под силен опозиционен натиск. Правителството национализира притежаваните дотогава от американски компании медни мини (медта е главният износен продукт на Чили) и това според по-късните признания включително на тогавашния държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър предопределя намесата на ЦРУ за предизвикване на държавен преврат.
На 11 септември 1973 г. оглавяваната от Пиночет армия вдига бунт и бомбардира президентския дворец “Ла Монеда”, в чиито пламъци загива президентът Алиенде, опитал се да окаже съпротива заедно с малцина свои съратници. В последното си обръщение по радиото от обсадения “Ла Монеда” Алиенде призовава привържениците си да съхранят силите си.
Никой не е очаквал такава бруталност от известната със своя “конституционализъм” чилийска армия и нито комунистите, нито социалистите са били подготвени за реален отпор. Официалната теза на превратаджиите е, че нанасят “изпревар ващ удар”, защото левите тайно складирали оръжие и се канели да установят диктатура. Никой никога така и не намира никакви оръжейни складове. Също както и в Ирак точно 30 г. по-късно – и там никой не откри мистичните “оръжия за масово поразяване”, заради които започна война... Сега светът може и да е претръпнал пред безумията, но тогава, в началото на 70-те, бе шокиран от жестокостта на чилийската хунта. Нейните противници бяха избивани, “изчезваха безследно”, изтезаваха ги в превърнатите в концлагери стадиони, в затвори и казарми.
Сред десетките хиляди арестувани още в първите дни след преврата е и Алберто Корвалан – млад агроном, който по онова време не се занимава с политика. Гледа си младата хубава жена – Рут Вускович, дъщеря на министър от правителството на Алиенде, и 8-месечния им син Диегито. Хунтата обаче търси под дърво и камък миналия в дълбока нелегалност комунистически лидер Луис Корвалан. И за да го изнуди да се предаде, арестува сина му и снахата.

Бебето Диегито остава сам-само в кошарката си,

след като отведжат родителите му. Прибират го съседи. Месеци по-късно, когато вонните пускат майката Рут, Диегито не може да я познае...
Алберто е подложен на зверски изтезания с ток на натъпкания с 40 000 затворници Национален стадион. Въпреки че скоро след това все пак залавят баща му след провал на нелегалната му квартира, Алберто остава пленник на хунтата близо цяла година. След стадиона е прехвърлен в концлагера Чакабуко в пустинята Атакама, където условията също се повече от сурови. Алберто излиза на свобода в края на 1974-а с посредничеството на Международния Червен кръст, който успява да издейства освобождаването на доста затворници – но с условието да напуснат Чили.
Преди да замине, Алберто отива на свиждане при баща си, който междувременно е бил в концлагери на анатркитечския остров Даусън и в Ритоке и вече е в затвора “Трес Аламос”. “Компаниеро Лучо” напътства сина си да се установи в България и да усъвършенства подготовката си по агрономство, защото нашата страна по онова време има сериозни постижения тъкмо в селското стопанство. Момчето така и прави. Взима жена си и Диегито и идват у нас, където вече живеят и учат и други чилийски емигранти. Уви, изпитанията не са минали без последствия и на 26 октомври 1975 г. 28-годишният Алберто е покосен от инфаркт в студентската си стая...
Единственият “жест”, който прави правителството на Пиночет, е да предложи Алберто да бъде транспортиран и погребан в Сантяго. Но семейство Корвалан решава синът да остане “там, където бе посрещнат с обич, в земята на Георги Димитров”. За погребението не идва дори майката Лили, защото, ако излезе от Чили, после няма да й позволят да се върне, а тя не може да остави Лучо сам зад решетките...
Няколко месеца по-късно от Чили за Москва заминават най-малките дъщери – 14-годишната тогава Мария Виктория и 19-годишната Вивиана. Мария Виктория тръгва на руско училище, а Вивиана се записва да учи балет. В Сантяго остава най-голямата от дъщерите – адашката на майката Лили, която вече има свое семейство.
На 21 декември 1976 г. гръмва световна новина номер – Луис Корвалан е пуснат на свобода. Но! Не просто така. Всъщност, пак с посредничеството на Международния Червен кръст е осъществена размяна.

СССР изселва на Запад дисидента Владимир Буковски,

а в отговор Пиночет предава Корвалан на руснаците. “Никой не ме попита дали искам. Даже не ми обясниха какво точно става. Просто ме натовариха в самолет, който ме закара в Швейцария”, разказа ми през 2005-а “компаниеро Лучо”. Разкри ми и още една подробност. На практика той е освободен около седмица преди датата, на която е оповестена новината. Но всичко се държи в тайна, защото в Москва вървят тържества по повод юбилей на тогавашния съветски лидер Леонид Брежнев. И за да не засенчи едното събитие другото, доскорошният чилийски затворник просто трябва да почака. Дори на Вивиана и Мария Виктория, които вече от година живеят в Москва, никой нищо не казва. Чак като отшумял юбилеят, били снимани известните кадри как Брежнев посреща Корвалан в Кремъл и се хвърля да го целува.
Първата държава, която посещават Луис и Лили Корвалан след СССР, е България. И, разбира се, отиват на гроба на Алберто... Винаги, когато говори за страната ни, “компаниера Лили” плаче... А “компаниеро Лучо” не пропускаше да припомни колко са били трогнати от топлотата и съпричастието на обикновените българи, която усещали при всяка среща.
Алберто остава погребан в София до 1990 г., когато семейство Корвалан пренася тленните му останки в Сантяго. По онова време софийският кмет Янчулев вече беше преименувал бул. “Салвадор Алиенде” в “Младост” на “Андрей Сахаров”...
След освобождаването си “компаниеро Лучо” обикаля света, говори на митинги за солидарност с чилийския народ, пише статии. Но това не му стига. Решава да се върне нелегално в Чили и оттам пряко да ръководи и да участва в борбата срещу диктатурата. През 1983 г. в Москва му е направена пластична операция – изгладена е прочутата гърбавина на носа му, променена е формата на очите. Той си пуска брада и дълга коса и тойно се прехвърля в родината. В Москва остават дъщерите и жена му Лили. Всички знаят, че двамата с половинката му никога не са се делили, така че това е най-сигурното му “алиби”.
Години наред Корвалан живее под чужда самоличност в Чили и дава сериозен тласък в активизирането на съпротивата, включително в организирането на “дни на протеста”, които постепенно подкопават устоите на диктатурата. Така се стига до “не”-то на плебисцита през 1988 г., което де факто събаря Пиночет и осигурява провеждането на първите демократични избори през 1990 г.
След падането на диктатурата Корвалан се оттегля от партийните постове, въпреки че нито за миг не прекъсва участието си в политическия живот. Пише книги, ходи по митинги, не пропуска и семейните празници на симпатизанти и приятели.
Подготвя ръкописите си или в своя кабинет, отрупан с книги, награди от цял свят и снимки на големи исторически личности, или в двора, под асмата – в зависимост от сезона.

Сред отличията му има и български

– орден “Георги Димитров”, Международна награда за мир “Георги Димитров”, орден “1300 години България”. Автор е на книги като “Сантяго-Москва-Сантяго”, “За преживяното и извоюваното”, “Правителството на Алиенде”, “Рухването на съветската власт”, “Комунистите и демокрацията”. Новата, над която работеше, щеше да се казва “Комунистите и социалистите” – искаше да направи дисекция на отношенията между тези две партии, които отлично познаваше “отвътре”.
Незаменими помощници на “компаниеро Лучо” в писането през последните години бяха дъщеря му Мария Виктория и нейният съпруг Рикардо Лаутаро Серда. И двамата навремето са завършили журналистика в Москва. Лаутаро поддържа и блога “Сърцето на Корвалан”, където пуска всички новини около дейностите на тъста си.
Мария Виктория е доста заета – има административна длъжност в министерството на социалните грижи, а освен това бди и над реда в къщи. “Компаниера Лили”, която дълги години е отговаряла за този “ресор”, вече й го е отстъпила. Все пак, възрастта си казва думата. Дано загубата на “компаниеро Лучо” не сломи тази силна жена...
Дядото несъмнено много ще липсва на внучките си. Трите дъщери на Мария Виктория са израсли все край него. Най-голямата – 23-годишната Хулиета, е родена в Москва. Следващата е 17-годишната Ирина. Най-малката е 6-годишната Каталина.
Но вече има и още по-малък член на семейството. Това е правнучката Нума – дъщеря на онзи 8-месечен през 1973-а Диегито, който остава сам след ареста на Алберто и Рут. 37-годишният днес Диего живее в Мексико, музикант е и от миналата година е баща на малката Нума, родена от неговата мексиканска половинка.
Жените си остават мнозинство във фамилията. Другите две дъщери на Лили и Лучо – инженер-химикът Лили и хореографката Вивиана, също са “женски майки”. Най-прочута от “третото поколение”е дъщерята на Вивиана – актрисата Адриана Секал, която е звезда от чилийските теленовели.
Дори и най-младите от “клана” Корвалан носят гена на неговата пословична скромност. От посланията по профилите им във Фейсбук през тези дни става ясно, че много от приятелите им едва сега разбират за кръвната им връзка с отишлия си легендарен чилийски политик. В отзивите, освен преклонението пред човечността, интелекта и морала на Луис Корвалан, личи и разбуден младежки интерес към възгледите му за днешния свят. Ето какво пък запомних аз от думите му при последната ни среща: “Падането на социализма е доста обезсърчаващ опит. Дори американците не очакваха чак такова сгромолясване. Сега сме изправени пред офанзива на капиталистическата глобализация, която не се свени да започва и войни като абсурдното нападение срещу Ирак. Това е и настъпление срещу интересите на всички народи в света. Демокрацията е само дума, над всичко доминират интересите на едрата буржоазия. Пълната демокрация всъщност не съществува, не може да бъде реална, защото народът като суверен никога не е допускан да решава пряко съдбата си”.