"Трябва да ги убием като плъхове, за да не остане никаква следа от тях, от Алиенде." Тези думи долитат от една незатворена телефонна слушалка към 9.30 ч. сутринта на 11 септември 1973 г. в обкръжения от армейски части президентски дворец „Ла Монеда” в Сантяго, столицата на Чили. В ход е военният преврат срещу правителството на лявата коалиция Народно единство начело с президента социалист Салвадор Алиенде – първия марксист в света, дошъл на власт с избори и опитал се да осъществи „мирна революция”. Армията е потъпкала конституцията и се е вдигнала срещу държавния глава и привържениците му, командвана от 4-членна хунта начело с генерал Аугусто Пиночет.
Алиенде и най-близките му съратници са в „Ла Монеда” и се готвят за неравен бой. Току-що президентът е направил по радиото последното си обръщение към чилийския народ. Позицията му е категорична: „На този кръстопът на историята аз ще заплатя с живота си верността към народа. И съм сигурен, че семената, които ние посяхме в достойното съзнание на хиляди и хиляди чилийци, вече не ще могат да бъдат унищожени... Силата е на страната на противниците ни. Могат да ни смажат. Но нито силата, нито престъпленията са в състояние да спрат социалния напредък. Историята ни принадлежи и тя се прави от народите. Трудещи се на родината, аз вярвам в Чили и неговата съдба. Други хора ще надживеят това мрачно и горчиво време, когато във властта се вкопчва предателството. Бъдете сигурни, че по-скоро рано, отколкото късно отново ще се отворят широките булеварди, по които ще тръгне свободният човек, за да гради новото общество. Да живее Чили! Да живее народът! Да живеят трудещите се! Това са последните ми думи. И аз съм убеден – гибелта ми няма да е напразна. Сигурен съм, че тя ще бъде поне морален урок и наказание за вероломството, страхливостта и предателството”.
Телефонът звъни и от името на хунтата адмирал Патрисио Карвахал предлага на Алиенде да напусне страната със самолет заедно със семейството си и най-близкото си обкръжение. Президентът гневно отказва и хвърля слушалката. Тя остава отворена и от нея се чува сменилия тона си глас на Карвахал със заповедта защитниците на „Ла Монеда” да бъдат убивани „като плъхове”, за да се изтрие всякаква следа от тях и от Алиенде...
Доста години по-късно, през декември 1985 г., светът ще прочете и разшифровката на още един разговор, записан от случаен радиолюбител също на 11 септември 1973-а. На него Пиночет чрез радиовръзка инструктира Карвахал какъв ултиматум да постави на Алиенде. „Безусловна капиталуция и никакво парламентарничане... Безусловна капиталуция!” – отсича Пиночет. Карвахал си записва: „Добре, отбелязано. Безусловна капитулация и го арестуваме, като не му обещаваме нищо друго, освен живота, да кажем”. Пиночет пояснява: „Животът и да го... Физическата му неприкосновенност и веднага го махаме оттук”. Карвахал вметва: „Отбелязано. Така... Или че поддържаме предложението да го изведем от страната.” „Поддържаме предложението да го изведем от страната... Но самолетът пада, старче. По време на полета,” откровеничи Пиночет.
Алиенде не им доставя това удоволствие. Самоубива се в бомбардирания „Ла Монеда” без да се предаде. И наистина остава морална емблема в чилийската и в световната политика.
Чили преживява кошмарни години на терор и репресии. Хиляди загиват, „изчезват” безследно, преминават през затвори, концлагери и тайни центрове за мъчения. Около един милион емигрират. Установена е брутална военна диктатура, недопускаща неподчинение или инакомислие. Тази политическа нощ продължава цели 17 години. Целта е през това време да се забрави „опасния” опит от тригодишното управление на Народното единство и Алиенде (1970-1973 г.), чийто пръв декрет дава по половин литър безплатно мляко дневно на всяко чилийско дете. А най-историческото му решение е национализацията на мините, произвеждащи основния износен продукт, което значи и основната гаранция за независимостта на Чили – медта. Мините бяха американска собственост. Но не само заради това, а и заради „лошия пример”, че в Латинска Америка може да се появи една „втора Куба” и то чрез избори, ЦРУ става основният двигател в сянка на ожесточената кампания по дестабилизация на правителството на Алиенде. Легендарни остават думите на американския президент Ричард Никсън, изречени на едно съвещание в Белия дом още през 1970-а и документирани от шефа на ЦРУ Ричард Хелмс: „Накарайте икономиката (на Чили) да пропищи”.
Намесата на САЩ в подготовката на преврата чрез финансиране и надъхване на доминиращата в Конгреса опозиция (която непрекъснато спъва законодателните президентски инициативи), чрез стимулиране на превратаджийски настроения в армията, чрез нагнетяване на напрежение и хаос в страната със стачки и саботажи е доказана в многобройни документи включително на американския Сенат, публикувани през годините. Освен тези външни и много агресивни фактори, налице са също и серия от грешки, допуснати от самите партии, членуващи в Народното единство. Може би най-съществената е честият разнобой и липсата именно на реално и ефективно единство във взиманите политически решения. Парадоксално в много от случаите на вътрешнокоалиционни спорове президентът Алиенде заема позицията на ратуващите за по-меки реформи комунисти и влиза в разногласие със собствената си Социалистическа партия, която в Чили исторически е по-скоро крайнолява. Като сериозен минус отчита и самият Алиенде пропускането на удобния момент в началото на мандата му за промени чрез референдум във връзващата ръцете му конституция.
Превратът срещу Алиенде прикова вниманието на света не само заради чудовищните нарушения на човешките права от страна на военните, но и заради поуките, които привържениците на „мирния път” в международната левица можеха да извлекат от опита на Народното единство, за да го приложат по-успешно другаде. Много внимателно той бе изучаван например от Италианската компартия, която през 1976-1978 г. стигна до концепцията за необходимостта от „исторически компромис” между комунисти и християндемократи по пътя към властта – именно защото вече беше видяла как липсата на такъв компромис прехвърли христиандемократите в Чили в лагера на превратаджиите. Е, и италианският път се оказа задънен от убийството на Алдо Моро през 1978-а...
Но взирането към Чили не спря. И се засили особено много с отприщването на „лявата вълна” в Латинска Америка в началото на ХХІ век. В един вече нов регионален и глобален контекст леви латиноамерикански лидери един след друг започнаха да печелят избори в страните си и да осъществяват дълбоки социални преобразования – всеки според националните особености, но и внимателно заобикалайки критичните точки, в които някога се е спъвал предтечата им Алиенде. Така например, покойният вече, уви, венесуелски лидер Уго Чавес успя да укрепи властта си още броени месеци след първата си изборна победа през 1999-а, свиквайки референдум за нова конституция и пристъпвайки към масово включване на народа в една нова демокрация на участието. Разбира се, Чавес имаше и предимството сам да е бивш военен, което му осигури мощна подкрепа от венесуелската армия – несъмнено, доста различна от чилийската през 70-те. По свой собствен начин претворяват чилийския опит и днешните президенти на Боливия, Еквадор, Бразилия, Уругвай, Аржентина и т.н.
Интересното е, че техните усилия за изграждане на по-социалноангажирани общества с по-справедливи форми на разпределение на богатството де факто се превръщат в алтернатива и отрицание на гордостта на Пиночетовата диктатура и на световната десница – разпространилия се като вирус из целия свят неолиберален модел, чието олицетворение стана митът за чилийското иконимическо „чудо”. Моделът бе експериментиран в „стерилизираното” от репресиите Чили. Приложиха го „чикагските момчета” – компания енергични чилийски икономисти и финансисти, учили в Чикаго, при бащата на свободния пазар Милтън Фридмън. Пиночет им предоставя смразената от репресиите му страна (лишена от профсъюзи и партии), за да изпробват как ще расте икономиката при тотална приватизация, липса на държавни регулации и ширещ се разрив между бедни и богати. Фактите сочат, че растежът в Чили при този модел е едва 2,6%. Докато в периода до 1971 г. е бил 4%. Самият Фридмън по-късно твърди, че неговите възпитаници са постигнали стабилизация на чилийската икономика „не благодарение, а въпреки диктатурата”.
Апологизиращата Пиночет британска министър-председателка Маргрет Тачър обаче харесва именно чилийския модел в крайния му неолиберализъм и го пренася у дома си. След нея същото прави и американския президент Роналд Рейгън, за да стане после „рейгъномиката” мода по цял свят. След 1989-а неолиберализмът бе прегърнат като „безалтернативен” и като „гарант за сбоводата и демокрацията” и от Източна Европа, включително от България. Тук рядко се припомня, че първото му приложение бе в кастрираното откъм точно свобода и демокрация Чили на Пиночет...
Днешно Чили вече е различно. 40 години след преврата и 23 години след началото на трудния чилийски преход към демокрация в страната е израсло едно ново поколение. То не желае да живее в страх от миналото и изисква решителни и наистина демократични промени – нещо, което продължава да липсва във все още действащата Пиночетова конституция, приета през 1980 г. Точката на пречупване настъпи през 2011 г., когато цяло Чили бе разтърсено от мощни студентски и ученически протести с искания за общодостъпно и качествено образование за всички. Младежите настояха за фундаментално преконстуиране на общественото разпределение – така, че възможността да учиш да се превърне от привилегия в гарантирано право. И още – за демократизиране на цялостната държавна структура, която да се подчини на целта за добруването на всички граждани, а не на определени касти, като армията примерно. Струва си да се припомни, че след преврата национализираните от Алиенде медни мини си остават държавна собственост, но с условието 10% от печалбата им да отива в бюджета на въоръжените сили. Така е и до днес.
40-годишнината от преврата стана повод за драматична равносметка. Многобройни възпоменания, дискусии, научни конференции, телевизионни предавания, книги и т.н. припомниха, че всъщност повечето от жертвите на диктатурата и до днес продължават да чакат съдебна справедливост. Такъв е например емблематичният случай с легендарния певец, режисьор, комунист Виктор Хара, убит след жестоки изтезания на стадион „Чили” в Сантяго на 15 септември 1973 г. Трудното събиране на доказателства за преките виновници на екзекуцията се проточи с десетилетия, но вдовицата на Виктор – живеещата в Чили от 1954 г. англичанка и балерина Джоан Хара, продължава битката заедно с двете им дъщери Мануела и Аманда. Последното развитие е внесеното от името на трите искане пред американски съд да бъде екстрадилан живеещия във Флорида бивш чилийски офицер Педро Пабло Бариентос, уличен от очевидци като извършител на убийството. Своето възмездие все още очаква и обезобразената Кармен Глория Кинтана. Тя е едва 18-годишна, когато през 1986-а, по време на един от „дните на протеста”, заедно с приятеля си Родриго Рохас е залята с бензин от военен патрул и подпалена жива. Родриго умира от изгарянията, Кармен Глория оцелява – и обикаля света, за да разказва драмата си. Но и до днес няма осъден по делото й. Никой не е наказан и по случая с Алберто Корвалан, сина на покойни вече генерален секретар на ЧКП Луис Корвалан, който след преврата е подложен на жестоки мъчения на Националния стадион в Сантяго и в концлагера Чакабуко. Освободен след намеса на Червения кръст, младежът пристига да специализира като агроном в България. Но последствията от изтезанията предизвикват у 28-годишния Алберто инфаркт и той умира в София... Има още хиляди подобни истории...
В навечерието на 40-годишнината от преврата влиятелната Асоциация на съдебните магистрати отправи официално извинение към всички жертви на диктатурата, които са се обръщали за съдебна закрила, а са били игнорирани... Дали това най-после ще отгърне страницата на истинската справедливост? Или подобни жествое просто са част от предизборната игра?
На 17 ноемврив в Чили предстоят президентски избори. За най-висшия пост в държавата ще се състезават две жени. Едната е вече управлявалата от 2006-а до 2010-а като първа жена президент на Чили Мишел Бачелет. Тя е и първата социалстка, седяла в „Ла Монеда” след Алиенде. Личната й популярност е много висока заради социалната й чувствителност. Дъщеря е на генерала от ВВС Алберто Бачелет, който остава верен на Алиенде и след преврата е арестуван, изтезаван и умира вседствие на мъченията. Самата Мишел, както и майка й, също минават през затвори и мъчения, били са и в емиграция. Сега президентската кандидатурата на Мишел Бачелет е издигната от широката левоцентрискта коалиция „Ново мнозинство”, включваща социалисти, комунисти, християндемократи.
Съперничката й отдясно е доскорошната социална министърка Евелин Матеи, лансирана от пропиночетовската партия УДИ (Демократично независимо обединение) на настоящия десен президент Себастиян Пиниера. Кандидатката е дъщеря на генерал Фернандо Матеи, който от 1976 г. нататък представлява ВВС във военната хунта. Генералите Матеи и Бачелет били дори приятели, докато превратът ги разделил... Сега на дъщерите им, които като малки са си играли заедно, предстои да олицетворят състезанието между двете Чилита. Сондажите очертават като фаворитка Бачелет, а тя е амбицирана, ако спечели, да предриеме най-после реформа на Пиночетовата конституция чрез референдум – за да може истинската демократизация да се усети реално и да напредне по онези „широки булеварди”, по които да мине „свободния човек, за да гради ново общество.” Както мечтаеше Алиенде.
Адмирал Карвахал със сигурност се провали в хъса си жертвите на хунтата да не оставят никаква следа. Следата на Алиенде и на неговите съмишленици в Чили и в цяла Латинска Америка днес изглежда по-жива от всякога.

...................................................................

Българският ракурс

България е длъжник към паметта на чилийския президент демократ Салвадор Алиенде. До началото на 90-те в софийския квартал „Младост” имаше булевард на негово име, където се издигаше и паметник на Другаря президент (както Алиенде е обичал да го наричат). След промените у нас булевардът бе прекръстен на „Андрей Сахаров”, а паметникът демонтиран. От 2008 г. в Столична община е внесена подписка с участието на личности като Любомир Левчев, Светлин Русев, Георги Константинов, Виктор Самуилов и др. Искането е паметникът на Алиенде да бъде възстановен, а името му да се даде на друг подходящ обект – улица, булевард, площад. Във всички европейски столици името на Алиенде е увековечено подобаващо, а само в община Париж обектите, назовани на него, са над 100.
В България през годините на диктатурата на Пиночет убежище и втора родина намериха над 600 чилийски емигранти. Мнозина от тях получиха български дипломи, създадоха се и доста смесени бракове. „Българските чилийци” имаха вълнуваща среща с българския президент Георги Първанов по време на визитата му в Чили през 2005 г. Те му рецитираха стихове на български и пяха български песни, а той им обеща, че в София отново ще има улица „Салвадор Алиенде”... Уви, това още не е станало, а междувременно, през 2012-а, бе закрито и българското посолство в Сантяго...
Български поглед към 40-годишнината от преврата в Чили ще бъде отправен по време на насрочената за 11 септември т.г. от 17 ч. в конферентната зала на СУ „Св. Кл. Охридски” дискусия за чилийския опит. Ще бъде представена книгата на д-р Александър Сивилов „Първият 11 септември. Чили 1970-1993”.