Четиридесет години по-късно Чили се връща на пътя на Алиенде

Venceremos!
Преди 40 години цял свят знаеше, че тази испанска дума значи „Ще победим!” и пееше озаглавената така песен заедно с онези хиляди и хиляди – по-късно научихме, че са били цял милион – емигранти от далечно Чили, потърсили спасение от репресиите у дома им в най-различни страни, включително и в България. В родината им вилнееше военната хунта начело с генерал Аугусто Пиночет, извършила на 11 септември 1973 г. преврат срещу законното правителство на президента социалист Салвадор Алиенде и започнала масови разстрели и репресии срещу привържениците му. Самият Алиенде, който бе олицетворение на демокрацията и първият марксист, стигнал до държавната власт чрез избори, се самоуби в бомбардирания от военните президентски дворец „Ла Монеда” в Сантяго, но не се предаде на Пиночет. Чилийските стадиони и казарми се изпълниха с арестанти, река Мапочо, пресичаща столицата, влачеше трупове, хеликоптери хвърляха безименни жертви (обявени после за „безследно изчезнали”) в Тихия океан...
Над Чили се спусна нощта на диктатурата. Истината за онова, което става там, я разнасяха емигрантите – онези, които тръгнаха по света, не просто за да се спасят, а за да будят съвестта и солидарността на човечеството със задавените си от сълзи гласове, с които пееха Venceremos и El pueblo unido jamas sera vencido (Обединенията народ няма да бъде победен). Няколко стотици стигнаха и до България. Намериха тук подслон, подкрепа, приятели, възможност да учат. Създаден бе Български комитет за солидарност с чилийския народ, а един ОФ клуб на някогашната софийска улица „Чапаев”, днес „Шипченски проход”, стана Чилийски клуб. Там се събираха „българските чилийци” - за митинги, събрания, дискусии, концерти. Ходехме и ние – българските им приятели. Най-хубавото от студентските ми години са именно вечерите в Чилийския клуб и приятелствата ми с онези момичета и момчета, с които научих испански, опознах Чили и Латинска Америка и открих най-важното – способността да чувстваш чуждата болка като своя, да се усещаш част от всичко, което става по света, и да се стремиш с всяко свое действие да го променяш макар и по мъничко, но към по-добро.
Повечето от тях си тръгнаха в края на 1989-а – към отхвърлилото диктатурата Чили. Така стана, че промените в България съвпаднаха с промените и в тяхната родина. Отначало никой не вярваше, че Пиночет ще се удържи цели 17 години. Но се удържа. И падна пак чрез урните – така, както и Алиенде дойде на власт. През 1988 г. изолираният на световната сцена диктатор, когото никоя държава не беше канила на официална визита през дългото му управление, проведе референдум съгласно изработената пак от неговия режим и утвърдена през 1980 г. конституция. Идеята беше генералът да си придаде „законност”. Референдумът питаше чилийците дали са съгласни на президентските избори, замислени за 1989-а, да бъде издигнат един-единствен кандидат, одобрен от командващите четирите рода войски. Подразбираше се кой ще е този кандидат – Пиночет, естествено. Чилийците, които още от 1983 г. в несекващи поредици от „дни на протеста” не спираха да демонстрират срещу военния режим, независимо от репресиите, се мобилизираха и отговориха с убедително „не” на референдума. Така през декември 1989-а се състояха първите сравнително демократични избори (с цялата условност на понятието, защото всичко протичаше под все още безусловната Пиночетова власт), на които победи кандидатът на обединената опозиция – християндемократът Патрисио Айлуин. Впрочем, трябва да се припомни, че Айлуин е от дясното крило на ХДП, а през 1973 г. е яростен опозиционер срещу Алиенде и допринася доста за политическата атмосфера, подготвила преврата на Пиночет... Та през 1990-а, когато тъкмо този очевидно приемлив и за военните политик, поема властта, започва плахият процес на демократизация – трудно и бавно, стъпка по стъпка, с безбройни компромиси и с непрекъснато ослушване към запазилата си ключова роля в държавните дела армия.
В продължение на последвалите 20 години управлението неизменно бе в ръцете на широката левоцентрискта коалиция „Консертасион” („Съгласие”), чието ядро бе съюзът между християндемократи, радикали, социалисти. Тя постигна доста в демократизирането на страната и в еманципирането на политическата власт от контрола на военните, но резултатите все пак останаха далеч под доминиращите в чилийското общество искания. Просто всичко направено и ненаправено бе строго лимитирано от Пиночетовата конституция – тя, впрочем, е в сила в Чили и до ден-днешен.
Голям пробив на емоционално ниво все пак бе направен през 2006 г., когато в президентското кресло в „Ла Монеда” за първи път след Алиенде седна соцциалист. И това бе първата жена президент на Чили Мишел Бачелет, излъчена пак от „Консертасион”. Личната й история е емблематична – тя е дъщеря на генерал Алберто Бачелет, който навремето остава верен на Алиенде, отказва да подкрепи преврата и затова е арестуван и подложен на жестоки мъчения, довели до смъртта му през 1974-а. Самата Мишел Бачелет, както и майка й също са арестувани и изтезавани, а после емигрират. Мишел учи медицина в бившата ГДР. По-късно, вече в Чили, специализира за педиатър и хирург. Президентстването й от 2006-а до 2010-а силно въодушеви всички чилийци със сходна съдба – пострадали от диктатурата, емигранти, привърженици на левицата. Бачелет се опита да направи немалко социални подобрения – особено в здравеопазването, по нейно време бе открит и Музей на паметта, посветен на жертвите на военния режим. Но и тя в много сфери остана с вързани ръце заради Пиночетовата конституция, а и заради нежеланието на коалицията „Консертасион” да посяга на наследения от диктатурата политико-икономически държавен фундамент.
Бачелет приключи мандата си с 80-процентов личен рейтинг, но „Консертасион” бе наказана от избирателите за срастването си с властта и през 2010-а за първи път след 1989-а президент стана кандидатът на дясната партия УДИ (Демократично независимо обединение) и медиен магнат Себастиан Пиниера. Неговото вече приключващо управление откровено бе в полза на неолибералното статукво, наложено по времето на Пиночет от „чикагските момчета” на Милтън Фридман и породило мита за „чилийското икономическо чудо”. Всъщност реалният резултат от онзи експеримент в „стерилизираната” от свирепите репресии страна бе крайната социална поляризация между шепата все по-богати и мнозинството все по-бедни. Чили и до днес е рекордьор в световните класации по неравномерно разпределение на богатството.
Впрочем, моделът на свободния от регулации пазар, експериментиран под властта на Пиночет, бе харесан от апологизиралата диктатора британска министър-председателка Маргрет Тачър. Тя и американският президент Роналд Рейгън го разпространиха по света. След 1989-а той бе прегърнат като „безалтернативен” и като „гарант за свободата и демокрацията” и от Източна Европа, включително от България. Тук рядко се припомня, че първото му приложение бе в кастрираното откъм точно свобода и демокрация Чили на Пиночет...
Та Пиниера бе продължител именно на това. И управлението му логично бе разтърсено от най-масовите протести след падането на диктатурата – белязалите цялата 2011-а мощни ученически и студентски демонстрации и стачки точно срещу неолибералните бариери пред правото на общодостъпно и качествено образование. Тези протести станаха катализатор за надделяването в чилийското общество на нагласата за дълбоки и реални промени. Израслото в условията на демокрация ново поколение вече няма страх от призраците на миналото, то е решено да настоява за отхвърляне на неолибералното статукво. А и условията в света и в залятата от „лява вълна” Латинска Америка вече са различни. Нещо повече. Тъкмо тази „лява вълна” във Венесуела, Боливия, Еквадор, Бразилия, Аржентина, Уругвай и т.н. е пряко продължение на чилийския исторически опит на „мирната революция” – идването на власт чрез избори на лидери със социалистически проекти за обществени преобразования. Разбира се, всеки от съвременните леви латиноамерикански държавници следва специфичната траектория на собствената си страна, но и с подчертано внимание се взира в „чилийския експеримент”, за да избегне грешките, които доведоха до преврата. Пионерът на този път все пак бе Алиенде и ръководеното от него правителство на Народно единство. Изглежда, че и днешно Чили е готово да се завърне на този път.
В дните около 40-годишнината от преврата в страната се разгърна широка дискусия за миналото, състояха се многобройни прояви в памет на жертвите на диктатурата, много влиятелни институции като например Асоциацията на съдебните магистрати отправиха официални извинения за игнорирането на малтретирани граждани и техни семейства, настоявали за законова защита и възмездие. Това е атмосферата, съпътстваща и кампанията за президентските избори, насрочени за 17 ноември. В нея ще се състезават двете визии за бъдещето на Чили – лявата, следваща най-общо казано заветите на Алиенде, и дясната, генезисно свързана с Пиночетовия режим. Интересното е, че тези две визии ще бъдат отстоявани от две жени. Именно две жени за първи път ще се надпреварват за президентското кресло в „Ла Монеда”. Управлявалата вече Мишел Бачелет сега е издигната от една по-широка и по-лява коалиция, включваща вече и чилийските комунисти – „Ново мнозинство”. Амбицията на Бачелет е, ако спечели, да предприеме сериозна конституционна реформа чрез референдум, за да може най-после да бъдат изчистени от основния закон всички спирачки за истинската демократизация, заложени навремето още от Пиночет.
Съперничката на Бачелет отдясно е Евелени Матеи – дъщеря на генерал Фернандо Матеи, който от 1976 г. е бил член на военната хунта като представител на ВВС. Парадоксът е, че двете кандидатки се познават много добре още от деца, когато дори са си играли заедно. И двете са дъщери на генерали от ВВС – Бачелет и Матеи, които са били близки приятели. До преврата. Генерал Бачелет отказва да подкрепи превратаджиите и вече видяхме какъв е трагичният му край. А Генерал Матеи застава на тяхна страна... Днес дъщерите имат да довършват каузите на бащите, а на Чили предстои да избере пътя си. Засега сондажите еднозначно сочат Мишел Бачелет за фаворитка.
В съдбата на променящо се Чили активно участват и „българските чилийци” – бившите емигранти. Мнозина от тях са реализиран специалисти, други и до днес не успяват да надживеят психологическия стрес от изганичеството и трудната адаптация в толкова отдалечилата се от идеалите на младостта им родина. Но всичките пазят огромна обич към България, редовно се събират, пеят български песни, честват нашите национални празници, а след закриването на българското посолство в Чили през 2011-а дори са направили страница във Фейсбук, озаглавена „Българско посолство в Чили”, чрез която популяризират страната ни.
Но и ние им дължим нещо много важно – възстановяването на паметника на Салвадор Алиенде, същестувал в София, в квартал „Младост”, на едноименния булевард до началото на 90-те. Тогава паметникът е премахнат, а булевард „Салвадор Алиенде” е преименуван на булевард „Андрей Сахаров”. Още от 2009 г. в Столична община е внесена подписка с участието на личности като Любомир Левчев, Светлин Русев, Георги Константинов, Виктор Самуилов и много други известни творци и общественици за възстановяване на паметника и за даване на името на чилийския президент на някоя друга софийска улица или площад. Редно е най-после да се даде ход на искането от подписката и София да се присъедини към всички онези европейски столици, в които Алиенде – един от най-светлите образи в световната политика на ХХ век – е почетен достойно с паметници, улици и площади.







Авторски анализи