Много преди Умберто Еко да го направи заглавие на един от най-прочутите си романи, махалото на Фуко става нагледно доказателство за въртенето на Земята. През 1851 г. френският физик Жан Бернар Леон Фуко демонстрира своя уред в парижкия Пантеон. Закрепва под купола метално въже, дълго 67 м, а на края му овесва тежест от 28 кг. На пода маркира кръг с диаметър 6 м, посипва го с пясък и пуска махалото да се люлее отгоре така, че да очертава траекторията си по пясъка. Всяко поредно залюляване се отклонява от предишното с 3 градуса. За един час отклонението е 11 градуса. А за 32 часа махалото извършва пълно завъртане и се връща в изходното си положение. С което Фуко неопровержимо доказва, че Галилей е бил прав да възкликне за Земята: “И все пак тя се върти”.
На 18 януари т.г. в две доста далечни една от друга точки на въртящата ни се планета – в Украйна и в Чили, се състояха президентски избори, които прокараха много общи траектории и доказаха, че връщането в изходно положение не е изключение и в политиката. Но понеже движението на Земята около оста й не спира, всяко завъртане е условно. Защото средата, времето и хората междувременно се променят. Така че никога онова, което е било, не може да се повтори едно към едно.
В Украйна сякаш още от “Оранжевата революция” през 2004 г. гледаме все един и същи спектакъл с все едно и също трио в главните роли – Юлия Тимошенко и двамата Викторовци, Юшченко и Янукович. Тройката само периодично си разменя позициите на сцената. И по средата все се пада Юлия. Във времената на площадната романтика тя игра в един отбор с Юшченко. После той стана президент, а тя – премиер. После те се скараха и той я уволни. После тя пак се върна начело на правителството – вече в комбина със спечелилия парламентарния вот Янукович. През цялото това време Украйна се люшкаше между газови и икономически кризи, политически компромати и ненадейни коалиции, прозападни амбиции и тактически приклякания пред Русия. Набеденият за “човек на Москва” още през 2004-а Янукович нямаше нужда от кой знае какви активни действия, за да се засили за желания си реванш. Просто трябваше спокойно да изчака своето време. Да остави Юшченко и Тимошенко да се донамразят и да доотблъснат някогашните си привърженици с откровената си гонитба и с болезнените ритания в кокалчетата по бързата лента на властта. В това състезание по-умелата бе Юлия. Тя винаги знаеше не само в кой момент да забави или ускори темпото, но и в коя посока да хвърля очарователни погледи и усмивки. Както в зората на кариерата си беше брюнетка в класическо костюмче ала английска лейди, а после уви руса плитка около главата си в типичен народен украински стил, така и в политическите си реверанси съумя да запази и харизмата си на “прозападен политик”, и дарбата лесно да изглажда руско-украинските грапавини в пряк диалог с Владимир Путин. “Малцина могат да отрекат, че Тимошенко винаги ловко настройва риториката си според политическата ситуация,” обобщава уменията й “Лос Анджелис таймс”. Все пак дългото съперничество с Юшченко и не по-малко дългата сянка от прозвището й “газовата принцеса” нямаше как да не помрачат и нейния светъл лик. Не й помогна дори хрумването специално заради Годината на белия тигър да грейне на сегашните избори цялата в бяло.
По-печелившият засега се оказва останалият встрани от калните пръски на властта Виктор Янукович. Така поне излиза от резултатите на първия тур на президентската надпревара на 18 януари. Янукович взе около 35%, Тимошенко – 25%, а трети с 13% излезе бившият шеф на украинската национална банка Сергей Тигипко. Юшченко получи унизителните за действащ президент около 6% и практически изпада от играта – за нескрита радост на трудно понасялата антируските му ходове Москва.
Балотажът ще е на 7 февруари. Веднага започнаха сметки към чий лагер ще прелее гласовете си “балансьорът” Тигипко. Янукович има добри шансове да го придърпа към себе си с обещание за премиерско място. Но и Тимошенко не бива да се подценява. Доста западни издания, отдавна оценили нейната котешка способност винаги да пада елегантно на хубавите си крака, смятат, че шансовете й за втория тур не са за пренебрегване. И все пак надделява мнението, че се задава победа за Янукович. Според австрийския в. “Ди Пресе” водещите украински олигарси са се разбрали да подкрепят именно него. В такъв случай на винаги оцеляващата Юлия ще й се наложи бързо да се приспособи към новата ситуация – което, впрочем, няма да е ново за нея. В прогнозите не се изключва дори съжителството между Тимошенко като премиер и Янукович като президент.
Водещи западни издания смятат също, че пресилената му “проруска” слава всъщност няма да е пречка и за конструктивен диалог със Запада. “Погрешно е Янукович да се смята за руска марионетка. Икономическото лоби никога няма да му позволи да развали отношенията със Запада, към който е насочена по-голямата част от износа, нито пък да отвори украинския пазар за руските олигарси. Най-доброто, на което може да се надява Западът, това е в Украйна да бъде избран президент, способен да управлява страната”, сочи анализ във “Форин полиси”.
Други западни издания като “Крисчън сайънс монитор” все пак оплакват “Оранжевата революция” и страдат, че сякаш всичко се връща в положението от 2004-а. Подобни терзания обаче изглеждат наивни. Махалото си е махало, но и Земята доста се е повъртяла за шестте години оттогава. Малко украинци биха излезли днес да мръзнат по площадите заради тогавашните герои, а пък за Европа – и за България – изглежда е най-важно Киев да се разбира добре с Москва, за да няма повече газови кризи. Така че изразеното желание на Янукович Украйна да се присъедини към проекта Северен поток може да се окаже най-сигурният му гарант за победа на втория тур.
Колкото и да е далеч от Украйна, Чили също показа със своите президентски избори, че законите на физиката имат доста любопитно приложение в политиката. И там сякаш нещата се завъртяха във времето – макар и с повече идеологически отколкото олигархически знак, макар и с по-широк мащаб в годините. Десницата за първи път от две десетилетия насам, откак падна диктатурата на генерал Аугусто Пиночет, отново се върна на власт. На втория тур от президентския вот на 18 януари за държавен глава на Чили бе избран “чилийският Берлускони” – натрупалият състоянието си по времето на диктатурата милиардер Себастиан Пиниера, собственик на националната авиокомпания ЛАН, на телевизионния канал “Чилевисион”, на най-популярния футболен отбор “Коло Коло”. Пиниера взе 52% от гласовете, а съперникът му, кандидатът на управлявалата през последните 20 г. левоцентристка коалиция между социалисти и християндемократи “Консертасион” Едуардо Фрей – 48%.
Сблъсъкът между двамата бе особено драматичен за традиционно силната в Чили левица, която в последните години позагуби притегателността си заради разминаването между идеалите й и практическите действия на доста от висшите функционери на “Консертасион”. Издигането на християндемократа Фрей, който е бил президент през 1994-2000 г. и не е оставил добри спомени, бе несъмнена грешка. Особено след президентка като отиващата си сега социалистка Мичел Бачелет – първата жена държавен глава на Чили. Дори и на края на мандата й нейната популярност е около 80%. Чилийците искрено я обичат заради нейната човечност и достъпност. Но конституцията не й дава право на втори мандат. Парадоксът е, че дори около 50% от гласувалите сега за Пиниера твърдят в цитирана от Би Би Си анкета, че биха подкрепили Бачелет, ако можеше да се кандидатира. Съотборникът й Фрей обаче не съумя да привлече достатъчно гласове, дори и в ролята на “по-малкото зло”.
По-интересен за публиката се оказа апелиращият за “промяна” Пиниера. Той бе и по-атрактивен – не само показа футболни и колоездачни умения вкупом с цялото си многобройно семейство, но и се изяви в тв предаване ала “ВИП данс”, в което танцува заедно с други участници под музиката на Майкълджексъновия “Трилър”. Освен шоуменски заложби Пиниера демонстрира и консенсусен политически тон, готовност за приемственост в социалната политика, енергичност в плановете за икономически реформи, които да дадат на страната “повече мускули и по-малко тлъстини” и т.н. Той усърдно бягаше от натрапваното му от неговите политически опоненти клеймо на “пиночетист” и внушаваше, че временета са други и че негов образец за подражание е френският президент Никола Саркози. А първото, което направи след оповестяването на изборните резултати, бе да засвидетелства на Бачелет дълбокото си уважение и да я увери, че я смята за най-успешната президентка на Чили. Амбицията му да се покаже “модерен десен” обаче не попречи на привържениците на Пиниера още на митинга след победата му радостно да размахат в тълпата бюст на Пиночет...
Не липсват коментари, че триумфът на десницата в Чили е знак за обръщане на “лявата вълна” в цяла Латинска Америка. Факт е, че Пиниера ще се нареди до десните президенти на Колумбия и Мексико Алваро Урибе и Фелипе Калдерон, които нарича свои приятели. Но е факт също, че десницата от времето на Пиночет трудно може да бъде съживена в сегашната политическа среда на целия американски континент и на всичките му колоритни водачи – от Барак Обама до Уго Чавес. Все пак махалото на Фуко неизменно доказва не толкова завъртането в кръг, колкото въртенето на Земята...