“Не сме стигнали края на историята. Изглежда започваме отначало”. Това е обобщението на историка Хуан Карлос Гутиерес, живял навремето като емигрант в България, за резултатите от местните избори в Чили на 26 октомври. Вотът остави усещане за набъбващи промени и за сбогуване с размитите полутонове, полуистини, полупринципи на вече близо 20-годишния преход от диктатурата на Пиночет към демокрацията. Чилийското общество даде признаци, че започва да се отърсва от кошмарния спомен за насилието, че надмогва страха си от категоричност, че узрява за връщане към естествения политически сблъсък между дясно и ляво.
След изборите на 26 октомври и десни, и леви празнуваха като победители. Десните, защото за първи път след 17-те години на диктатурата на Пиночет се почувстваха реабилитирани – спечелиха повече кметски места (взеха включително столицата Сантяго и втория по големина град Валпараисо) от неизменно управляващата след 1990-та левоцентристка коалиция. Дясното обединение Алианс за Чили, в което влизат крайнодесният Независим демократичен съюз (UPI) начело с Хоакин Лавин и либералното Национално обновление, оглавявано от Себастиан Пинйера, не крие въодушевлението си. Отсега се изживява като победител и на президентските избори догодина.Не без основание. Сондажите наистина сочат силно нарасналата популярност на Себастиан Пинйера, президентския кандидат на Алианса. Пинйера беше конкурент на сегашната президентка Мичел Бачелет в изборите за държавен глава през 2005-та. Тогава загуби, но сега шансът му за реванш е много сериозен. Харизмата му на преуспял милиардер подхранва очакванията, че както добре се справя със собствената си бизнес-империя, така ще въведе ред и в правителствените дела. Освен това, напълно в тон с новите повеи за подкарстряне на неолибералния модел заради сегашната световна финансова криза, той включва в посланията си и апели за повече социални ангажименти на държавата.
В същото време популярността на правителството и лично на Бачелет е паднала, има разочарование от неизпълнени обещания в социалната сфера и от неудачни реформи, особено в градския транспорт в Сантяго. Кризата също даде своя принос – прехвалената чилийска система с пенсионните фондове гръмна, защото фондовете се оказаха вложени в американски банки. Пак там са и около 30-те милиарда долара валутни резерви на страната. Никой не се успокои от уверенията на правителството, че “това не са фалиралите банки”, защото самото правителство избегна конкретния отговор къде именно тогава са парите на държавата и гражданите й. Към всичко това се добавя и усещането за изхабяване, срастването с властта, откъсването от насъщния живот, натрупано през дългогодишното управление на левоцентристката коалиция Concertación (превежда се като нещо средно между Помирение и Съгласие), чийто гръбнак са социалистите и христяндемократите.
Все пак и Concertación обяви местния вот на 26 октомври за своя победа. Защото като брой на съветници наистина надви десния Алианс. И дори на кметско ниво отстъпи само с 2 пункта от досегашните си позиции. Което наистина си е успех за коалиция, която управлява деветнайста година. Concertación контраатакува и по най-примамливото обещание на десницата – че оттам идва промяната, от която Чили се нуждае. От една страна, управляващите лансираха тезата, че точно насред световната финансова криза радикалната смяна на ръководния екип и на самата концепция за обществено развитие (каквото предлага десният Алианс) не е най-разумното решение. И това наистина бе прието от избирателите като сериозен аргумент. От друга страна, Concertación предложи собственото си схаваще за необходимото обновление – още по-голямо обвързване със социалните потребности на хората, повече прозрачност в управлението, засилване на гражданското участие.
Де факто на тези избори левоцентристката коалиция се определи повече като лява, отколкото като центристка.( И това не е само рефлекс от резултатите на вота, който на партийно ниво даде на християндемократите едва 4%, а на социалистите 11%.) Това е и израз на бурните вътрешни процеси в самата Социалистическа партия, показали, че тя е жизнен, динамичен, отворен за промени политически организъм.
Сред най-интересните белези за случващото се в нейните редици е създаването на Широкото социално движение (MAS) – формация, основана от сенатора социалист Алехандро Наваро, една от най-ярките личности в днешния политически живот на Чили. Смята се, че Наваро олицетворява чилийския вариант на онази латиноамериканска лява тенденция, чиито най-значими представители са боливийският президент Ево Моралес (неговата партия, впрочем, също е с абревиатурата MAS, която се разшифрова по сходен начин), еквадорският държавен глава Рафаел Кореа, никарагуанският водач Даниел Ортега и, несъмнено, венецуелският лидер Уго Чавес. Разбира се, Наваро стъпва на характерните чилийски политически традиции и залага на широкото (както предполага и името на формацията му) обединение на всички сили в обществото, които си поставят за цел социалния напредък, по-справедливото разпределение на ресурсите и благата, развитието на пряката демокрация. По този път той вече е в активно сътрудничество с другия важен фактор в левия сектор – коалицията Juntos podemos más (Заедно можем повече), където водеща роля има Чилийската комунистическа партия. Там е също и Християнската левица, и Партията на хуманистите (легалното лице на комунистите по времето на Пиночет, продължило съществуването си като самостоятелна партия при демокрацията), плюс още 9 по-малки партии и над 40 социални движения.
Естествено, вътре в соцпартията и особено в Concertación линията на Наваро си има и остри критици, и непримирими противници. Той беше подложен на истински словесен линч, когато официално подкрепи кандидатурата за кмет в столичния квартал Estación Central (Централна гара) на своя приятел от студентските години, изключително популярния с делата си срещу Пиночет адвокат и правозащитник, комуниста Уго Гутиерес. Concertación обаче категорично отказа такава подкрепа на Гутиерес – въпреки сключеното с Juntos podemos más споразумение, известно като “пакт за въздържане”. То предвиждаше там, където едната лява коалиция е издигнала кандидат, другата да се въздържа от лансирането на свой, за да се избегне разпиляването на левите гласове. В Estación Central това не бе спазено. Уго Гутиерес се изправи сам срещу всички – и срещу кандидата на десния Алианс, и срещу кандидата христиандемократ от Concertación. В крайна сметка, разбира се, победи десницата – с 34%. Гутиерес взе 30%, а християндемократът 21%. Това бе поредният нагледен пример как вътрешни ревности и непоносимости между различни леви и левоцентристки групировки пречат гласът на избирателите с леви нагласи да е наистина ефективен.
В друг важен район на Сантяго – Педро Агире Серда (кръстен на чилийския президент радикал, който е избран през 1938 г. като кандидат на Народния фронт с участието на социалисти и комунисти), Juntos podemos más успя да победи със своята кандидатка – комунистката Клаудия Нунйес, която спечели 54%. Там “пактът за въздържане” проработи.
Вечерта на 26 октомври президентката Мичел Бачелет покани на тържество всички избрани кметове и докато тя четеше обръщението към нацията до нея стоеше Клаудия Нунйес. А зад двете – генералният секретар на Чилийската компартия Гийермо Тейер. Десницата, естествено, не пропусна да атакува Бачелет за близостта й с комунистите.
Истината е, че исторически в Чили социалисти и комунисти винаги са били в общи коалиции. Сегашното положение с Concertación, където социалистите като никога са съюзници с християндемократите, е наследство от несигурното време на прехода от диктатура към демокрация. Concertación бе сформирана за първите демократични президентски избори през 1990 г., когато съюзяването с комунистите все още носеше рискове армията въобще да не позволи провеждането на гласуване. Формацията победи тогава с кандидата си християндемократ Патрисио Айлуин. И продължи да побеждава – с Едуардо Фрей Руис-Тагле, също християндемократ, с Рикардо Лагос от незабележимата като самостоятелен фактор Социалдемократическа партия, с Мичел Бачелет, първата президентка социалистка в Чили след убития в преврата на военните през 1973 г. Салвадор Алиенде.
През всичките тези години, та дори и през мандата на Бачелет, плахо напредващата демокрация не спря да се държи като стресирана заложничка на военните. Управляващите старателно следваха ангажиментите, поети още пред самия Пиночет в началото на прехода – спазване на неговата конституция, никакви преследвания на военни за престъплениа по време на диктатурата, съхраняване на неолибералния икономически модел. Шахът не беше в готовността на армията да извърши пак преврат. Не й беше необходимо чак това. Просто още Пиночет, който задържа в ръцете на държавата национализираните от Алиенде медни мини (а медта е основният износен продукт на Чили), се беше погрижил чилийските въоръжени сили да бъдат основен акционер в тази отлично печелещи предприятия. Всяко излизане от схемата би заплашило кое да е чилийско правителство, защото военните с лекота биха разклатили икономическия му фундамент без въобще да мръднат от казармите си.
Затова и избраната с голям ентусиазъм от чилийците заради “социалната й чувствителност” Мичел Бачелет няма свободен периметър за действие. Не е парадоксално, а е съвсем логично, че натовареното й с много очаквания от избирателите управление отприщи и най-масовите след падането на диктатурата протести заради така и ненастъпилите промени. “Първата лястовица” бяха ученическите протести през 2006-та заради нереформираното образование. Те не са спирали оттогава. Няма и да спрат, докато ученето в добър колеж излиза по 300-500 долара месечно, а университетското следване е 400-700 долара на месец.
В Чили израстна ново поколение, което не желае да понася повече социалната цена на “чилийското икономическо чудо” и настоява за реална промяна. То няма страх от призраците на миналото и изисква морален и правен катарзис за обществото, което не може да върви напред, докато палачи и жертви извръщат глави едни от други, за да пазят химеричното “съгласие”. Младежи именно с такава нагласа изпълниха до пръсване Площада на конситуцията пред президентския дворец “Ла Монеда” на 14 септември т.г., когато с 8-часов концерт на най-популярните чилийски певци и състави бе отдадена почит към жертвите на военния преврат, извършен преди 35 години – на 11 септември 1973 г. Пак такива младежи развяваха червени знамена и пяха на концерта на стадион “Виктор Хара” (бившия “Чили”) на 27 септември по повод 76-годишнината от рождението на Виктор Хара – певеца, убит на същия стадион преди 35 години и станал най-емблематичната жертва на чилийската военна хунта. Този плам ще гори и на концертите на Националния стадион на 7 и 8 ноември, посветени на 100-годишнината от рождението на Салвадор Алиенде, в които ще се включат и световни звезди като колумбиеца Хуанес и испанката Ана Белен.
Един от “българските чилийци” – намерилите навремето убежище у нас политически емигранти от Чили, днес уважаван преподавател в частен институт, отдръпнал се от политическа дейност, не крие скептицизма си: “Да, днес по концертите се събират десетки хиляди, но без да е ясно дали идват заради певците или заради идеите. А ние по времето на Народното единство (коалицията, с която Алиенде печели президентските избори през 1970 г. – бел. авт.) правехме милионни митинги по площадите и всички бяхме зарадени с убеденост, че сме способни да изградим едно по-справедливо общество. Превратът ни смаза. Ако не беше сегашната финансова криза, едва ли някой щеше да се осмели да оспорва неолибералния модел...”
По-оптимистично е настроен друг “български чилиец” – цитираният вече в началото Хуан Карлос Гутиерес: “Движението MAS на Алехандро Наваро, което едва сега се оформя, несъмнено носи белези и на популизъм, и на иднианизъм, но точно това му печели бърза популярност сред народа. Ако успее да събере отново заедно социалисти и комунисти плюс широк спектър от независими формации, скоро то ще е сериозен фактор и добра алтернатива за онези младежи между 18 и 30 г., които досега са избягвали да гласуват, защото отхвърлят всички настоящи коалиции. MAS търси трансформации не само в политическия живот, но и в социалната област, в собствеността. Това, последното, звучи доста добре в едно общество, в което дори водата в реките принадлежи на чуждестранни консорциуми. Тези промени изискват време. Засега е неизбежно да нарасне социалното напрежение. И като негова жертва първо ще падне правителството – на президентските избори догодина. Десницата ще вземе властта насред напредваща криза. Чилийският икономически растеж вече е много под растежа на съседно бедно Перу. Ако продължи падането на международните цени на медта, ще видим остри миньорски протести. И бързо разрастване на потенциала на MAS. Няма как да има “съгласие” между труд и капитал. Вече оздравяхме от страховете си. Нещата идват по местата си. Днес не можем да си въобразяваме, че една партия или една класа ще построи социализъм. Но всички заедно можем да постигнем големи промени, да направим държавата по-социална и по-малко частна. Наистина започваме отначало.”


* * *

Луис Корвалан: Комунистите и социалистите са естествени съюзници

92-годишният днес Луис Корвалан, легендарният някогашен лидер на чилийските комунисти, живее с жена си и със семейството на най-малката си дъщеря Мария Виктория в едноетажна къща в тихия квартал на Сантяго Нюньоа. Въпреки че отдавна се е оттеглил от партийното лидерство, компаниеро Лучо редовно е по митингите на Juntos podemos más, обича да се среща и разговаря с обикновените хора, следи всички политически събития и пряко, и в интернет. Впрочем, специален блог, поддържан от зет му Лаутаро и наречен “Сърцето на Корвалан”, проследява всички обществени изяви на политика-ветеран, ползващ се с огромен авторитет и уважение дори и сред политическите си опоненти.
След като тази година излезе последната книга на Луис Корвалан “Комунистите и демокрацията”, в момента той се е заел да пише нова – “Комунистите и социалистите”. Смята, че обстановката в Чили изисква припомняне на историята на отношенията между двете основни политически сили на левицата, които според него винаги са били естествени съюзници. Наистина, въпреки че днес са в различни коалиции, компартията и соцпартията многократно в различни периоди са формирали общи съюзи. Те са били и гръбнакът на блока Народно единство, победил в президентските избори през 1970 г. Неговият кандидат Салвадор Алиенде става първият президент социалист в света, дошъл на власт с избори. Най-последователният политически съюзник на Алиенде е именно Луис Корвалан, който твърдо държи на мирния път на чилийската революция. По време на управлението на Народното единство социалистът Алиенде често влиза в конфликт със собствената си Социалистическа партия, която залита в прекалено радикални крайности, а е подкрепян от оглавяваната тогава от Корвалан компартия, която държи по-балансирана линия.
Компаниеро Лучо е анализирал всички съществени моменти от съвременната история в книгите си, сред които е и “Рухването на съветската империя”, излязла още през 1993 г. Той има преки наблюдения, защото след освобождаването си от чилийския затвор през 1976 г. (където е хвърлен след преврата) до 1983 г. (когато нелегално се връща в Чили) живее като емигрант в Москва. Пази топъл спомен за България, където многократно е бил посрещан сърдечно, въпреки че със страната ни е свързана голямата трагедия на семейство Корвалан – през 1975 г. на 28-годишна вързаст от инсулт у нас умира единственият син на компаниеро Лучо Алберто, установил се в България като емигрант. Здравето му е подкопано от изтезанията на превърнатия в концлагер Национален стадион в Сантяго след преврата.
Обощението на Луис Корвалан за днешния ден на Чили е немногословно: “Да, имаме демокрация, но това е само дума. Над всичко доминират интересите на едрата буржоазия. Пълната демокрация не съществува, защото народът като суверен никога не е допускан да решава пряко съдбата си”.

Гийермо Тейер: Бъдещето е на широка коалиция

Гийермо Тейер, генералният секретар на Чилийската компартия, която с напредването на кризата започва да възвръща някогашната си популярност сред чилийците, е възмутен, че държавата не гарантира парите в пенсионните фондове, а ги е оставила изцяло в ръцете на три транснационални корпорации. “И те са вложили тези пари в чужбина, най-вече в САЩ. Вече са загубили 20 млрд. долара! А това са пари на обикновените хора, на трудещите се. Кой ще им ги върне? Никой! Ето това искаме да променим. Неолибералният модел се провали” – отсича Тейер, който е и кандидат на лявата коалиция Juntos podemod más за президентските избори догодина. Той е наясно, че няма особени шансове за президентството, но целта на коалицията е да търси по-широка подкрепа в обществото, за да може да повлияе и на обръщането на Concertación с лице към реалните проблеми на гражданите. Комунистическият лидер допуска изграждането на една по-широка коалиция, разчитайки на онези партии в Concertación, които са готови да сътрудничет с комунистите. “Първоначалната програма на Concertación беше много добра, ангажирана със социалните проблеми. Но тези хора бяха засмукани от институциите, оставени от Пиночет. Свикнаха с властта, забравиха за програмата си. Ние искаме да им я припомним, да ги подсетим, че всички, които се борехме с диктатурата, бяхме на общи позиции – за защита на човешките права, за социална спрпаведливост, за по-добро разпределение на националното богатство”, обсянява Тейер.

Уго Гутиерес: Договорената демокрация не е достатъчна

Макар и да не стана кмет на Estación Central, адвокатът Уго Гутиерес продължава да е най-популярното лице на Juntos podemos más. Гутиерес се прочува още преди 10 години като първият чилийски правозащитник, осмелил се да заведе дело срещу Пиночет. Това се случва през 1998 г., когато диктаторът е екстрадиран от Лондон след ареста, изискан от испанския съдия Балтасар Гарсон. Британските съдебни власти решават тогава, че няма да се занимават със случая, защото той е от компетенцията на чилийската държава. И понеже всичко добива прекалено силен международен отзвук, чилийската държава наистина се ангажира да даде ход на всеки иск срещу генерала. Младият тогава адвокат Гутиерес, който работи за КОДЕПУ (Комитет за защита на правата на народа), веднага се възползва и завежда дело срещу Пиночет по случая, наречен “Каравана на смъртта” – за тайно избиване на противници на диктатурата. Вследствие на което през 2001 г. е вдигнат имунитетът на Пиночет като пожизнен сенатор и започва процес. Диктаторът се спасява с медицинско заключение за “деменция”. Но Гутиерес не се отказва – завежда ново дело срещу него, по “Операция Кондор”, за признатия и от Хенри Кисинджър план за физическо ликвидиране на левицата в Латинска Америка. Максимумът, който постига, е домашен арест за Пиночет. И до днес “адвокатът на народа”, както често наричат Уго, съжалява, че така и не е успял да осъди генерала, който умира в края на 2006-та. Упоритостта и всеотдайността на правозащитника обаче му печелят огромна популярност сред чилийците.
“Мисля, че хората виждат в мен не политик, обвързан с някаква идеология, а човек на действието, който държи на принципите, на морала и на дадената дума” - казва Уго. “На обществото ни вече много тежи тази безнаказаност. Има нужда от възвръщане на ценностите. Договорената демокрация не е достатъчна. Необходимо е съпричастие, участие в решаването на общите проблеми.”

Еулохио Суарес: Повече хуманизъм

За писателя и журналиста Еулохио Суарес, живял в емиграция у нас, страната ни е “Зелена роза” – така озаглавява и книгата си, посветена с много обич на България. Веднага след преврата Еулохио заедно с още 15-20 активисти на партии от Народното единство е приютен на територията на българското посолство в Сантяго. Въпреки че България, също като останалите соцстрани тогава прекъсва дипломатическите отношения с Чили, мисията ни остава под закрилата на австрийския флаг. Около половин година двама български служители от посолството ни всеотдайно се грижат за чилийските бегълци, които постепенно са изпратени в емиграция.
Еулохио намира втора родина и много приятели в България, където остава 4 години. Спомня си с носталгия за онова време, въпреки че отчита и грешките на “реалния социализъм”. Мечтае си някой ден пак да опита българска ракия с пресни чушки.
Днес не е член на никоя партия. Вярва единствено в хуманизма. “Борбата за социална справедливост и права днес трябва да има нова, различна форма. Всичко се променя – нали сме учили марксизъм и сме диалектици. Не можем да не виждаме напредъка, постигнат в годините на демокрацията в Чили. Някои неща бяха приложени зле и могат да се подобрят. Важното е непрекъснато да подсилваме хуманния заряд на обществото”.

Гонсало Меса Алиенде: Дядо ми беше изпреварил времето си

Един от внуците на Салвадор Алиенде – синът на сенаторката Исабел Алиенде (да не се бърка с писателката със същото име, която не е дъщеря, а племенничка на загиналия президент) Гонсало Меса Алиенде, има консултантска фирма за политически анализи. Израснал е с майка си и с баба си в емиграция в Мексико. Речовит и харизматичен почти като дядо си, Гонсало е неизменен участник във всички прояви в памет на Другаря президент, както навремето наричали Алиенде. А те не са никак малко, защото отбелязването на 100-годишнината от рождението му в Чили върви практически през цялата 2008-ма.
Внукът не обича да го питат дали са живи днес мечтите на дядо му. Веднага поправя: “Алиенде имаше не мечти, а идеали. И те наистина продължават да са валидни. Нека да припомня, че още в речта си пред Общото събрание на ООН през 1972 г. той предупреждаваше за алчността и бруталността на големите транснационални компании. Ето че днес, заради световната финансова криза, всички говорят именно за това. Той бе и убеден привърженик на мирния и демократичен път на социалните промени. И сега виждаме как в цяла Латинска Америка протичат именно такива процеси. Алиенде беше изпреварил времето си. Той ни завеша примера си – политик, отдал 40 години от живота си на борбата за добруването на народа, без да мисли за себе си. Драстичен е контрастът с индивидуалистично общество като нашето, където мнозинството от хората са изолирани от решаване на съдбата си и всичко е в ръцете на една технократична върхушка, въобразила си, че знае всички решения и повела ни към провал. Много бих искал да участвам в промяната на модела, в превръщането на Чили в една по-добра страна”.