Къдринка Къдринова

Тези пингвини не са онези. Чили не е само врата към Антарктика и симпатичните й чернобели птички, както някои го виждат от София. Чили е уникална страна, преживяла разстрела на една утопия, разпада на една диктатура, абсолютизма на пазарния модел, хипнозата на страха - и сега открива, че страхът всъщност може да бъде изритан, а утопиите никога не могат напълно да бъдат разстреляни, защото един ден се появяват малките пингвини и ги съживяват.
Пингвините са чилийските гимназисти, които вече трета седмица вкарват в световните фотохроники студените изгледи от лъскавия Сантяго като фон на своите горещи протести. Наричат ги пингвини заради униформите – бели ризи и тъмни сака и за момичетата, и за момчетата. Това е поколението, израсло след падането на Пиночет – сега са 14-18-годишни. Те не се боят, че военните ще се върнат и ще ги натикат в Националния стадион, за да ги изтезават и убиват. Знаят правата си и са убедени, че трябва да ги бранят, а не да мълчат и да преглъщат. Не се хващат на приказки за магии и чудеса, особено пазарни, защото познават обратната – парцаливата – страна на медала, закачен на родината им от “чикагските момчета” на Милтън Фридман. Усетили са вече на собствен гръб какво значи да се опитваш да оцеляваш в страна, в която

20 % от населението е обсебило 80 % от националното богатство.

Защото точно такова е съотношението в разпределянето на благата в държавата, смятана за “витрина” на пазарния просперитет в Латинска Америка. Това е цената за стъклените небостъргачи на банки и корпорации, глобализирали профила на Сантяго.
Какво точно искат “малките”, както още ги наричат в Чили? И как така всички толкова им симпатизират – дори и правителството, срещу което всъщност протестират?
Основните искания са да се подобри системата за финансиране на училищата, да се отмени вноската за явяване на изпити за университета и да се осигури безплатен превоз в градския транспорт за всички ученици – нещо, което е жизненоважно за децата на многолюдните семейства с ниски доходи.
До зрелищните улични сблъсъци се стигна, след като правителството на президентската социалистка Мичел Бачелет, дошло на власт през март т.г., отначало не взе достатъчно на сериозно решимостта на младежите. След първите демонстрации и последвалите преговори властите отговориха с уверенията, че и те искат същото като протестиращите – реформа и образование за всички, но нещата трябва да се извършват постепенно и няма да се преговаря под натиск и заплахи за стачки. Младостта обаче е време за максималисти – и учениците окупираха училищата. След което се отприщи и лавината на масовата обществена подкрепа за тях. Студентите също обявиха стачка. Родители и преподаватели застанаха зад младите. Протестът се изля на улиците, което, естествено, не мина без вандалщини и насилие. Страстите кипнаха. И съвсем още пресното правителство на Бачелет се изправи пред оголените нерви на една дълго стаявана криза, разяждала отвътре чилийското общество.

Корените й несъмнено са в диктатурата на Пиночет.

Конкретният фитил за сегашния взрив е в закона за финансиране на училищата, подписан от диктатора точно един ден преди да сдаде поста си на държавен глава през 1990 г. Според този документ парите за развитието на образователната система се отделят от бюджетите на местните органи на властта. Което само по себе си е предопределена сегрегация. Така в бедните райони за един ученик се отделят 73 долара месечно, а в богатите – 385 долара. Сегашните демонстрации искат кардинална промяна точно тук – финансиране директно от държавния бюджет и спазване на принципа на равното разпределение.
Досегашните опити за реформиране на образованието в годините на демокрацията не доведе до повече справедливост. Училищата бяха разделени на държавни и частни, като и двете категории би трябвало да получават равни субсидии от държавата. Но добрите намерения си остават само на хартия. Реалността пак облагодетелства само богатите, които имат пари за частните школа, и се гаври с бедните, които отиват в държавните.
Парадоксалното е, че правителството и лично Бачелет също декларират желание за изглаждане на социалния дисбаланс както в образованието, така и в други сектори. Внушението е, че просто не може всичко да се промени изведнъж, а е нужна постъпателност и плавност на реформите. Има обаче една подробност –

историята не започва от Бачелет.

Президентката не идва от нищото, а е приемник на една коалиция, анонсирана като левоцентристка, която управлява Чили от самото падане на Пиночет та до днес. Малко ли бяха изминалите 16 години, за да се реформира “постъпателно и плавно” цялата драстично неолиберална система, наследена от диктатора? През това време израсна ново поколение – именно това, което сега се вдигна на бунт. То не е стегнато от менгемето на страховете и политическите целесъобразности на “големите”, които години наред се пазеха да не би някоя прекалено радикална промяна да ядоса и да върне пиночетистите, или просто удобно се наместваха в наследения и непипнат калъп, за да се възползват от благата му. Така някои бивши борци срещу диктатурата не само забравиха за възмездието – уж в името на националното помирение, но и бързо изкласиха до преуспяващи предприемачи или се вписаха в универсалната игра, фаворизираща хармонизираните с неолибералната система политически елити навсякаде по света.
Именно тук бръкнаха сега малките чилийски пингвини със своята ученическа революция. И именно затова протестът им така дълбоко и масово развълнува чилийците, които иначе са съвсем не по латионамерикански въздържан и затворен народ. За първи път от епохата на Алиенде въпросите на социалната справедливост не са предмет на дискретно приятелско шушукане, а на открит, дори уличен дебат. Нещо повече – за първи път “витрината” с “чилийското чудо” се оказва счупена от изричането на истини, за които допреди пингвините явно никой не е имал смелост. Така де, не случайно и Андерсен е сложил в устата тъкмо на дете

онези думички за голия крал.

Разбира се, катарзисът не може да свърши само на емоционално и морално ниво. Спечелилата скорошните избори тъкмо с чувствителността и искреността си Бачелет тръгна към отстъпки и компромиси с учениците, но общественият толеранс към нея вече е редуциран. И с това в момента умело играят политическите й противници. Както отдясно, така и отляво. Опозицията с удоволствие нажежава противопоставянето и използва ситуацията за остри атаки по правителството. Младежите са благодатна среда за манипулиране. Внушава им се поставянето на все нови и все по-неизпълними искания. Усещането за хаос витае във въздуха. Коментарите отдясно са: виждате ли колко неспособно е правителството да въведе ред! Отляво отеква другото: виждате ли как на правителството всъщност не му пука за бедните!
Това е фонът, на който Бачелет подготвя първото си президентско посещение в САЩ другата седмица. Там Джордж Буш я чака с други планове. Много му се иска да лансира Чили пред света като образец за успял на латиноамериканска почва неолиберален модел – като противовес на настъплението на леворадиканите увлечения по примера на Уго Чавес във Венецуела. Бачелет ще бъде ухажвана и за чилийския глас, който може да се окаже решаващ в предстоящото избиране или неизбиране на Венецуела за непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Самата президентка, подпитана от журналисти по темата, категорично се зарече на пресконференция в Сантяго, че не е от онези, които се поддават на натиск.
Стилът й подсказва, че ще се опита да търси достойни отговори както за Буш във Вашингтон, така и за пингвините у дома си. Макар че възможността да се хареса едновременно и на двете места изглежда толкова реалистична, колкото и съществуването на дървено желязо.

Чилийски депутати: Правителството иска същото

Чилийските депутати Химена Видал и Рамон Фариас се случиха на посещение в България тъкмо в дните на най-бурните ученически протести в страната им. Заредени с емоции от Сантяго, те сместиха деловите си срещу у нас така, че да успеят да разкажат пред “Тема” какво мислят за сблъсъка у дома си.
Химена и Рамон са съпрузи. Актьори по професия. Много популярни от участията си в сериали още по време на диктатурата. Особено Рамон, по когото чилийските телевизонни зрителки масово въздишат и до днес.
И двамата са членове на Партията за демокрация на бившия президент Рикардо Лагос, която влиза в левоцентристката коалицията, управляващата Чили непрекъснато след падането на диктатурата на Пиночет през 1990 г. Сегашната президентка Мичел Бачелет е от Социалистическата партия, която е член на същата коалиция.
Химена е председателка на групата за приятелство с България в чилийския парламент. Рамон 12 години е бил кмет на 112-хилядния район Сан Кристобал в Сантяго.
Химена: Ученическите протести събудиха гражданското чувство у чилийците. Това е феномен, който няма как да не радва управляващата коалиция – защото успехът на програмата й зависи тъкмо от активното отношение на обществото към проблемите.
Рамон: Това е криза, която е част от друга, по-голяма криза. Кризата на прехода към демокрацията. Тези деца, които сега протестират, не са живели под властта на диктатурата. Те нямат страх. И покрай тях обществото, различните организации също губят страха си. Все още си носим наследството, което ни остави диктатурата, но вече без да се боим. Това е големият пробив на учениците. Те не издигат политически искания. Искат промяна в образователната система.
Химена: Защитават правата си.
Рамон: Те искат дълбока промяна. Не става дума само за безплатните транспортни карти, но и за неравенството, което се мултиплицира с различното качество на образованието в частните и в общинските училища.
Химена: Президентката Бачелет е загрижена за същото. Правителството също иска да извърши дълбока реформа в образованието. Възникването на конфликтната ситуация е само проблем на комуникацията. Управляващата коалиция трябва да информира по-добре обществото и младежите за намеренията си.
Рамон: Трябва да се изтъкне и доброто, направено от правителството. 95% от училищата в страната са основно ремонтирани и обновени – със спортни зали, столови, специализирани кабинети. Осигурени са безплатни обеди за учениците от малките класове. Но наистина сега е ред за по-дълбоките промени, които децата вече слагат на масата. Десницата се опитва да попречи въобще да се влезе в дискусия за това. Тя твърдо държи например частните училища да продължат да съществуват както досега. Но в същото време се опитва да се възползва от ситуацията, да провокира повече протести и напрежение. Прибягва и до откровени манипулации. Сега например призовава да се използват приходите в държавния бюджет от високите международни цени на медта, основния износен продукт на Чили, и да се дадат за социалните нужди, изтъквани от протестиращите. Но когато утре цените на медта паднат, пак десницата ще обвини правителството, че няма никакъв резерв.
Химена: За трите месеца, откакто правителството на Бачелет е на власт, то ясно показа, че има социални приоритети – обърна внимание на здравеопазването, на пенсионерите, на предучилищните детски заведения, които да облекчават работещите майки. Ние сме насред един процес в развитие. Най-сериозните проблеми в обществото произлизат от лошото разпределение на благата в него. Правителството разработва програми за широка социална протекция към най-бедните слоеве, но това пак няма да реши проблема, ако не се увеличат данъците на големите корпорации. Който има повече, да плаща повече. Това засега предизвиква големи спорове в Чили.