Къдринка Къдринова
Сантяго-София

- Веднъж на улицата срещнах онзи, който ме беше изтезавал. Кръвта задумка в слепоочията ми. Идеше ми да се нахвърля отгоре му и да го смажа. Но си обърнах главата настрани и го отминах. Какъв смисъл имаше да връщам отново насилието? Щях ли да изтрия онова, което ми бяха причинили? Сега аз съм във властта, но не искам да търся отмъщение. Страната трябва да върви напред, а не да чегърта отново раните си.
Човекът, който отговаря така на въпроса ми как в днешно Чили съжителстват палачите и жертвите от времето на военната диктатура, е висш чиновник в сегашното Президентство на страната. Впрочем, самата президентка на Чили Мичел Бачелет е била измъчвана като затворничка след военния преврат на 11 септември 1973 г., а баща й – генера Алберто Бачелет, който отказал да подкрепи превратаджиите, е бил убит. Разговаряме с моя събеседник насред стъклото, алуминия и теракотата на

“Телефоника” – небостъргача с форма на мобилен телефон,

който стърчи над площад “Италия”, там, където се събират “Аламеда” и “Провиденсия”, двете най-лъскави и най-оживени артерии на Сантяго.
Градът под нас блести с модерни хотели, банки, коли, реклами. Чист, подреден, забързан в напълно атипичен за Латинска Америка делови ритъм. Студен. Но не защото в Чили е началото на пролетта, а заради нещо неуловимо, но ясно осезаемо. Усещането, че “Къщата на духовете” не е само онзи чифлик в чилийската провинциця, описан от Исабел Алиенде. Къща на духовете е цяло Чили. Пълно е с призраци и кошмари от миналото, със светлини и сенки от настоящето, с неизречени мечти за бъдещето. Все още. Нищо, че са минали точно 20 години след плебисцита на 5 октомври 1988 г., когато чилийците събраха смелост да кажат “не” на проекта, с който Пиночет разчиташе да си увековечи властта и така бе отприщен пътят към падането на диктатурата година по-късно и към връщането на демокрацията. “Куцата”, “страхливата”, “заспалата” демокрация – така я наричат днес много хора тук. Но винаги добавят: “Все пак е демокрация”.
Все пак. Все тъй. Все още. Любими чилийски изрази. В Сантяго малцина си позволяват да са категорични. Чилийските духове предпочитат полутоновете. Всички ти се усмихват. Елегантни и галантни. Самата любезност. “Моята къща е твоя къща” – и това много обичат да го повтарят. Стъписват се обаче, ако повярваш. Ами ако откриеш скелетите в гардероба?!

Сега Чили отново е пред избори.

Този път местни – на 26 октомври. Те са като разгрявка и проверка за същинската битка – президентския вот, който ще е догодина. Левоцентристката коалиция “Консертасион” (нещо като “Помирение”, нещо като “Съгласие”), чийто гръбнак са христиандемократите и социалистите, управлява от падането на Пиночет насам. От нея е и настоящата президентка-социалистка Мичел Бачелет, която през 2006 г. дойде на власт с 53% от гласовете на избирателите. Но “Консертасион” вече е изгубила много от харизмата си. Именно защото не излиза от полутоновете. Не се пуска от статуквото, уговорено още с Пиночет – спазване на неговата конституция, никакви преследвания на военни за престъпления по време на диктатурата, съхраняване на неолибералния икономически модел.
За 20 години обаче пораснаха нови поколения. Още не са набрали мощ, но вече се усеща и тяхното присъствие. Те нямат комплесите на миналото. Не ги е страх от духове. Не се правят на галантни. Искат високо и ясно да дискутират за болните места на това общество. И за необходимото лечение. Дори оперативно.
Първият пробив на тези настроения беше скоро след като Бачелет влезе в президентския дворец “Ла Монеда” – през 2006-та. Тогава избухнаха мощни протести на учениците от гимназиите срещу нереформираната образователна система. Нарекоха ги “Революцията на пингвините”. Защото ученическите униформи в Чили приличат на пингвинските “фракове” – бели ризи с черни поли или панталони. И защото “пингвинчетата” показаха на цялото чилийско общество, че страхът да извисиш гласа си вече е демоде.
Бавно и предпазливо, родителите днес “все пак” се опитват да следват децата си. Говорят за проблемите си. Формулират необходимостта от промени. Оглеждат се за алтернативи. Искат да участват в общи решения.
Всички разговори днес в Чили

започват и свършват със световната финансова криза.

Защото хората се чувстват пряко застрашени – знае се, че големите валутни резерви на страната, които са около 30 млрд. долара, са вложени в... американски банки. Когато депутати питат правителството в кои точно банки са парите на държавата, отговорът е: “Не са във фалиралите”.
- Но къде са все пак никой не казва! – възмущава се българката Мирослава Петрова, която е омъжена за чилиец и от 10 години живее и работи в Сантяго. - Нещата не вървят на добре. Усеща се и по пенсионните фондове. Онзи, в който бяха моите вноски, вече е закъсал. За последния месец съм загубила около 10 процента от вложенията си. Прехвърлих се в друг фонд, но вчера съобщиха, че и той започва да “яде” от парите на клиентите си.
Гийермо Тейер, генералният секретар на Чилийската компартия, която с напредването на кризата започва да възвръща някогашната си популярност сред чилийците, е възмутен, че държавата не гарантира парите в пенсионните фондове, а ги е оставила изцяло в ръцете на три транснационални корпорации. “И те са вложили тези пари в чужбина, най-вече в САЩ. Вече са загубили 20 млрд. долара! А това са пари на обикновените хора, на трудещите се. Кой ще им ги върне? Никой! Ето това искаме да променим. Неолибералният модел се провали” – отсича Тейер, който е и кандидат на лявата коалиция “Заедно можем повече” за президентските избори догодина. Освен комунистите в тази коалиция влиза и Партията на хуманистите (която е била нещо като легалното лице на компартията по време на диктатурата, а след връщането на демокрацията продължава съществуването си като самостоятелна организация) и левите християндемократи.
Тейер е наясно, че няма особени шансове за президентството, но целта на коалицията е да търси по-широка подкрепа в обществото, за да може да повлияе и на обръщането на “Консертасион” с лице към реалните проблеми на гражданите. Комунистическият лидер допуска изграждането на една по-широка коалиция, разчитайки на онези партии в “Консертасион”, които са готови да сътрудничет с комунистите. “Първоначалната програма на “Консертасион” беше много добра, ангажирана със социалните проблеми. Но тези хора бяха засмукани от институциите, оставени от Пиночет.

Свикнаха с властта, забравиха за програмата си.

Ние искаме да им я припомним, да ги подсетим, че всички, които се борехме с диктатурата, бяхме на общи позиции – за защита на човешките права, за социална спрпаведливост, за по-добро разпределение на националното богатство”, обсянява Тейер.
Ракетата-носител, която има всички шансове да вкара “Заедно можем повече” в реалната власт е изключително популярният адвокат Уго Гутиерес, който е кандидат за кмет на големия столичен район “Естасион Сентарл” (“Централна гара”). Гутиерес се прочува още преди 10 години като първият чилийски правозащитник, осмелил се да заведе дело срещу Пиночет. Това става през 1998 г., когато диктаторът е екстрадиран от Лондон след ареста, изискан от испанския съдия Балтасар Гарсон. Британските съдебни власти решават тогава, че няма да се занимават със случая, защото той е от компетенцията на чилийската държава. И понеже всичко добива прекалено силен международен отзвук, чилийската държава наистина се ангажира да даде ход на всеки иск срещу генерала. Младият тогава адвокат Гутиерес, който работи за КОДЕПУ (Комитет за защита на правата на народа), веднага се възползва и завежда дело срещу Пиночет по случая, наречен “Каравана на смъртта” – за тайно избиване на противници на диктатурата. Вследствие на което през 2001 г. е вдигнат имунитетът на Пиночет като пожизнен сенатор и започва процес. Диктаторът се спасява с медицинско заключение за “деменция”. Но Гутиерес не се отказва – завежда ново дело срещу него, по “Операция Кондор”, за признатия и от Хенри Кисинджър план за физическо ликвидиране на левицата в Латинска Америка. Максимумът, който постига, е домашен арест за Пиночет. И до днес “адвокатът на народа”, както често наричат Уго, съжалява, че така и не е успял да осъди генерала, който умира в края на 2006-та. Упоритостта и всеотдайността на правозащитника обаче му печелят огромна популярност сред чилийците.
- Мисля, че хората виждат в мен не политик, обвързан с някаква идеология, а

човек на действието,

който държи на принципите, на морала и на дадената дума, - казва Уго, който външно поразително прилича на някогашната звезда на италианското кино Джан-Мария Волонте. Срещам се с него и с Тейер на импровизирана сбирка със симпатизанти в една къща в “Естасион Сентрал”, превърната в клуб. Наемът за къщата се плаща от активист на “Заедно можем повече”, а специално за сбирката жените от квартала са сготвили пиле с ориз. Презиборната среща преминава край трапезата, хапките вървят с гъсто чилийско вино, сипят се шеги, от уредбата гърми кубинска музика. Когато обаче Уго решава, че е време за сериозно интервю, ме отвежда на горния етаж, сяда под портрет на Че Гевара и казва:
– На обществото ни вече много тежи тази безнаказаност. Има нужда от възвръщане на ценностите. Договорената демокрация не е достатъчна. Необходимо е съпричастие, участие в решаването на общите проблеми. Точно това предлагам аз. Засега на нивото на една община. И хората се отзовават с желание.
В “Естасион Сентрал” Уго ще е сам срещу всички други съперници. “Консертасион” не го подкрепя, въпреки че по принцип има споразумение между нея и “Заедно можем повече” двете коалиции да не се “бият” с кандидати – ако в дадена община вече има излъчен от едната, дгугата да не издига свой, та да не се разпиляват левите гласове. В случая с Гутиерес това не действа. Нещо повече – сенаторът соцалист Алехандро Наваро, който е от “Консертасион”, но е и приятел от следването на Уго Гутиерес, бе направо линчуван словестно от съпартийците си заради оповестеното си лично решение да го подкрепи. “Алехандро е добър приятел, но и голяма личност. Има характер и един ден ще е президент на Чили,” твърди Уго Гутиерес. Впрочем, сондажите предричат на самия Уго категорична победа в “Естасион Сентрал”, независимо от номерата на противниците му.
Що се отнася до президентските избори през 2009-та, там картинката е друга. Шансовете са на страната на десницата и на очертаващия се като фаворит кандидат на партията “Национално възраждане” милиардер Себастиян Пинйера. Той беше кандидат-президент и при предишния президентски вот през 2006-та, когато загуби от Бачелет. Има силно разочарование от управлението на първата жена президент в историята на Чили. Парадоксалното е, че най-голямата черна точка тя си написа сама. Опитвайки се да подобри транспорта в Сантяго, въведе такава реформа, която принуди миналата година жителите на 6-милионния град

масово да вървят пеша километри и километри,

докато стигнат от къщите до работните си места и обратно. Вярно, междувременно нещата доста се поправиха, но и до днес повечето столичани се мръщят, когато чуят името на президентката.
Несъмнено за Чили важи същото, което се случва и другаде по света – хората не желаят вече да гласуват за партии или коалиции, за идеи и обещания. Предпочитат реално действащи личности, доказали, че са способни да осъществяват успешно намеренията си. Такъв е Уго Гутиерес в единия край на спектъра. Такъв изглежда и Себастян Пинйера в другия край. Той е преуспяващ бизнесмен с огромен размах – собственик е на телевизия “Чилевисион”, притежава 27 процента от националния авиопревозвач ЛАН, както и 13 процента от най-силния футболен отбор “Коло-Коло”. Изненадващо за мнозина, той е един от най-суровите критици на уж лявата Бачелет именно по… социалната й политика. Издигнал е вече конкретни предложения за подобряване на живота на най-бедните, за ангажирането на държавата с проблемите им, както и за по-активната й намеса в регулирането на националната икономика. Което пък дава аргументи на онези, които твърдят, че покрай световната финансова криза социализмът вече е победил навсякъде – дори и в политическите програми на най-големите капиталисти.
Темата беше засегната и на ХVІІІ конгреса на Световната асоциация на жените журналистки и писателки, състоял се в Сантяго на 25 и 26 септември. Въпреки че форумът заседаваше в “Телефоника” под мотото “Комуникациите и журналистиката в дигиталната ера”, нито един от живо вълнуващите Чили и света проблеми не бе пропуснат в изказванията и дискусиите. Участничките бяха поздравени с виедообръщение на президентката Бачелет, която по същото време трябваше да е в Ню Йорк за сесията на Общото събрание на ООН, но държеше “все пак” да подчертае високото си лично мнение за ролята на жените журналистки в интернет епохата. Колежки и колеги от Мексико, Китай, Тайван, Германия, САЩ, Аржентина, Испания, Венецуела, Перу, Никарагуа, както, разбира се, и от домакинстващото Чили, обмениха мнения за предизвикателствата към нашата професия в новата технологична среда и в променящия се с все по-бързи темпове свят. България бе представена от пратеничката на “Тема”.
И при посещението в Чилийската национална телевизия, където наш “гид” бе най-известният в страната тв водещ Амаро Гомес Паблос, и на фиестата с чилийска куека (най-популярният местен танц), организирана от Колегията на чилийските журналисти, и на приема в президентския дворец “Ла Монеда”, даден в чест на конгреса от държавния секретар министър Франсиско Видал, доминираше желанието на домакините да представят

най-привлекателното лице на страната.

Впрочем, за целта отдавна и успешно функционира цяла мощна организация, наречена “Про-Чиле” и взела под финансовото си крило дори чилийската дипломация. Конгресът на жените журналистки и писателки бе подсилен със солидна държавна подкрепа и целта явно бе пак да се промоцира по-активно Чили. Комплексът, че страната в чужбина е известна само с Пиночет и с виното си, кара властите да влагат много средства в позитивна държавна реклама.
Несъмнено Чили има доста с какво да се похвали. Но и доста какво да поправя. В конгреса участваха няколко съвсем млади чилийски журналистки от провинциални интернет-издания, които енергично дискутираха трудностите в оцеляването на незивисимите медии, задушаващата хватка с наливането на реклами само в големите и удобните сайтове, вестници, радиа, телевизии.
- Решени сме да оцелеем, защото хората в тази страна имат нужда от нашия глас, имат нужда да говорим за съществуващата социална несправедливост, класова сегрегация, расизъм, мачизъм. Ако продължим да премълчаваме болките си, те ще ни погубят.
Това ми каза 30-годишната делегатка на конгреса Ванеса Наранхо, журналистка от квартал Сан Бернардо в Сантяго. Но лице като нейното – мургаво, с индиански черти, не може да се види по чилийските телевизии. Там всички водещи са изрусени. Все още...