Сантяго-София

Потъналата в зеленина скромна едноетажна къщичка до училището “Република Сирия” в тихия квартал Нюньоа на Сантяго е същата, каквато я помня отпреди три години. Тогава за първи път прекрачих прага й заедно с някогашни чилийски емигранти в България. Водеха ме при Луис Корвалан или просто при “татко Лучо” – дългогодишния генерален секретар на Чилийската комунистическа партия, най-известния затворник на генерал Пиночет след военния преврат през 1973 г., бащата на починалия на 28 г. в емиграция в България Алберто Корвалан, чието здраве бе съсипано от изтезанията на военните в Националния стадион в Сантяго. Посрещна ни майката на Алберто, вярната спътничка на татко Лучо – мама Лили. И очите й веднага се насълзиха, щом чу, че идвам от България. След нея излезе и Корвалан – по онова време 89-годишен, но жизнен, енергичен, с безброй лъчи от дребни бръчици около засмените зеленикави очи. Седнахме край дървена маса под асмата в двора. По нея бяха натрупани материали за книгата, която компаниеро Лучо пишеше тогава – “Комунистите и демокрацията”. Говорихме дълго за Чили, за България, за света, за живота и накрая ме изпратиха почти като още една своя дъщеря.
Сега първият от

голямото семейство на Корвалан,

който отваря входната врата, е зетят Лаутаро, съпруг на Мария Виктория, най-малката от трите дъщери, останали на Лили и Лучо след смъртта на Алберто. Другите две са Пилина и Вивиана, но те живеят отделно със семействата си. Една от дъщерите на Вивиана – Адриана Секал, днес е голяма филмова звезда в Чили.
Лаутаро и Мария Виктория заедно с трите им дъщери имат къща “близнак”, залепена за дома на Лучо и Лили, но повечето време са при “старите”. Лаутаро е безработен, а Мария Виктория отскоро е на чиновническа длъжност в министерството на социалните грижи, въпреки че и двамата са завършили журналистика в Московския държавен университет “Ломоносов” по време на емиграцията. В Москва са се оженили, там се е родила и първата им дъщеря Хулиета, която днес е на 21 години. Имат още две – 15-годишната Ирина и 4-годишната Каталина.
“Явно сте се разминали с татко Лучо. Той тръгна към спирката на метрото, да ви пресрещне”. Това са първите думи на Лаутаро към мен и приятелката ми Мирослава, омъжена за един от “българските чилийци”. Докато се настаняваме край запалената печка в светлата и отрупана със сувенири от цял свят гостна, научаваме, че макар и да е навършил вече 92 години, Луис Корвалан обикаля Сантяго с автобус, ходи по митинги, пазарува, води на детска градина най-малката си внучка Каталина. “А всяко пресичане на улица за него е направо риск за живота. Понеже е нисичък, шофьорите трудно го забелязват, особено ако има паркирани коли на тротоарите”, обяснява Лаутаро, който не крие огромната обич и почит към свекъра си. Изразява ги в блога “Сърцето на Корвалан”, който поддържа и постоянно обновява. За Лаутаро татко Лучо е “топ-дядо и баща”, “голям интелект и щедра душа”,

“велик чилиец”.

Вратата се открехва и влиза наметнатият с пончо Луис Корвалан. Слънцето на очите му е същото като отпреди три години, но снагата е по-приведена, появил се е бастун, речта е по-забавена.
Радва се искрено на срещата и на дребните подаръци от България. Разпитва за страната ни, за общи приятели. Води ни в кабинета си със стелажи до тавана, отрупани с книги и с много снимки на домакина с известни личности от Чили и света. На една масичка са подредени неговите ордени, медали и други отличия, получени след освобождаването му от затворите на Пиночет. Сред тях има орден “Георги Димитров”, Международна награда за мир “Георги Димитров”, орден “1300 години България”.
Луис Корвалан ни надписва два екземпляра от току-що излязлата си книга “Комунистите и демокрацията”, същата, която пишеше преди три години. Сега пише нова – “Комунистите и социалистите”. Тя ще е за отношенията между двете ключови леви партии в Чили. Днес те са в различни коалиции, но по-рано десетилетия наред са били съюзнички. Те са били и

гръбнакът на блока Народно единство,

победил в президентските избори през 1970 г. Неговият кандидат Салвадор Алиенде става първият президент социалист в света, дошъл на власт с избори. Най-последователният политически съюзник на Алиенде е именно Луис Корвалан, който твърдо държи на мирния път на чилийската революция. По време на управлението на Народното единство социалистът Алиенде често влиза в конфликт със собствената си Социалистическа партия, която залита в прекалено радикални крайности, а е подкрепян от оглавяваната тогава от Корвалан компартия, която държи по-балансирана линия.
Грешките на лявата коалиция и финансираната от “План Кондор” на ЦРУ политическа и икономическа дестабилизация на Чили довеждат до преврата на военната хунта начело с генерал Аугусто Пиночет на 11 септември 1973 г. Президентският дворец “Ла Монеда” е бомбардиран, отбраняващият го с шепа съратници Алиенде се самоубива, хунтата започва масови репресии срещу привържениците на Народното единство. Смята се, че в първите дни след преврата са избити около 30 000 души. Националният стадион и стадион “Чили” в Сантяго са превърнати в концлагери.
Луис Корвалан се укрива в нелегалност, но военните хващат сина му Алберто и снахата Рут. 8-месечният им син Диего остава сам и е приютен от съседи. Алберто е подложен на чудовищни мъчения на Националния стадион, за да издаде баща си. Рут също е изтезавана в друг затвор. Никой от двамата не казва нищо. Все пак нелегалната квартира на татко Лучо е разкрита и няколко седмици по-късно той е арестуван.
Преминава през различни затвори, включително на антарктическия остров Даусън. В света се шири международна кампания за освобождаването му. Корвалан се превръща в

най-прочутия затворник на Пиночет.

Алберто е пуснат на свобода през 1974 г., Рут – малко по-рано. Заедно с малкия Диегито младото семейство емигрира и по съвет на татко Лучо се установява в България, където агрономът Алберто започва аспирантура по специалността си. На 26 октомври 1975 г. 28-годишният син на генералния секретар на ЧКП Луис Корвалан, който е отказал всякакви привилегии и живее с жена си и с детето като обикновен чуджестранен аспирант в студентските общежития в Дървеница, умира от мозъчен удар. За погребението му в София се стичат хиляди млади хора от цяла България. Солидарността и състраданието към бащата, когото Пиночет отказва да пусне за погребението на единствения му син, са дълбоки и искрени. Десет младежи от Пловдив, сред които е и тогавашната студентка Велислава Дърева, се предлагат за заложници. Те искат да заминат за Чили на мястото на Луис Корвалан, той да може да дойде до България. Нищо не става.
Корвалан е освободен година по-късно – през декември 1976 г. Разменен е за съветския дисидент Владимир Буковски. Това е уредено от КПСС и Международния Червен кръст. Никой не пита самия Корвалан дали е съгласен. Просто го натоварват в самолет и го прехвърлят в Москва.

Освобождаването му се държи в тайна две седмици,

защото не бива да засенчва провежданите по същото време тържества в чест на юбилей на съветския раководител Леонид Брежнев. Дори на емигриралите по-рано в Москва дъщери на татко Лучо Вивиана и Мария Виктория не било съобщено, че баща им вече е свободен. Чак като отшумял юбилеят, били снимани известните кадри как Брежнев се хвърля да целува Корвалан в Кремъл.
Първата страна след СССР, посетена от компаниеро Лучо след освобождаването, е България. И до днес се вълнува като си спомня топлотата и съпричастието на обикновените българи, която е усещал при всяка среща. Тогава той обявява, че предпочита гробът на Алберто да остане у нас, защото народът ни е дарил сина му с обич. През 1990 г. тленните останки на Корвалан-младши все пак са пренесени в Сантяго. По онова време софийският кмет Янчулев вече беше преименувал бул. “Салвадор Алиенде” в “Младост” на “Андрей Сахаров”...
Цялото семейство на Корвалан може да разкаже трогателни случки от България. Още докато живеели в Москва, Мария Виктория и Лаутаро решили да дойдат на почивка на нашето море като обикновени туристи. Регистрирали се в хотел в Албена. И на десетата минута директорът на хотела изкочил от кабинета си: “Кой тук е Корвалан?!” Мария Виктория се усмихва при спомена: “Този човек не ни остави нищо да плащаме. Води ни на собствени разноски къде ли не. Само повтаряше, че е много щастлив да посрещне дъщерята и зетя на Луис Корвалан”.
Татко Лучо обаче не го свърта в емиграция, въпреки цялата щедрост на тогавашните соцстрани. През 1983 г.

в Москва му е направена пластична операция

– изгладена е прочутата гърбавина на носа му, променена е формата на очите. Той си пуска брада и дълга коса и нелегално се прехвърля в Чили. В Москва остават дъщерите и жена му Лили. Всички знаят, че двамата с половинката му никога не са се делили, така че това е най-сигурното му “алиби”.
Години наред Корвалан живее под чужда самоличност в Чили и ръководи борбата срещу диктатурата. Това е времето на активизирането на съпротивата под формата на “дни на протеста”, които постепенно подкопават устоите на диктатурата и подготвят обществото за онова “не” на плебисцита през 1988 г., което предопределя падането на Пиночет и връщането на демокрацията. Легалното лице на тази кампания е Гладис Марин, която по-късно наследява Луис Корвалан на поста генерален секретар на ЧКП. През 2005 г. тя умира от рак.
Татко Лучо от години вече не заема никакъв партиен пост, но не само за комунистите или чилийската левица, а и за цялото чилийско общество той е легендарна личност с изключително висок морален авторитет. Възхищават му се и го ценят дори политическите му опоненти. Да не говорим за симпатизантите, които го канят на всевъзможни митинги и срещи. Той винаги отива. Говори без предварително написани речи – стегнато, ясно, ярко. Много обича разговорите с обикновените хора след официалната част,

неизменно повдига настроението им с шеги.

Дъщерите на Мария Викткория се радват всеки път, когато видят дядо си по телевизията или чуят други политици да говорят с преклонение за него.
Съвсем скоро фамилията Корвалан ще се увеличи с още един нов член. Синът на Алберто и Рут – Диего Корвалан, който живее в Мексико и свири в чилийска фолклорна група там, очаква бебе от своята половинка. Научих новината от самата Рут, с която успях да се видя в Сантяго ден преди гостуването при татко Лучо. Тя също увери, че е има най-хубави чувства към страната ни, въпреки сполетялата я у нас трагедия.
Луис Корвалан е много горд от очакваното попълнение. На видно място в хола му има снимки и на Алберто, и на Рут, и на Диего – като малък и вече като зрял мъж. Днес внукът и продължител на фамилията е 35-годишен.
Уви, мама Лили, съпругата на татко Лучо, не може този път да покаже обичайното си гостоприемство – тежък бронхит я е повалил на легло. Но дори и в това състояние тя настоява да се види “с българките”, вика ни в спалнята си, радва се на донесените сувенири и праща поздрави “на всички, които ни помнят в България”.
Мария Виктория разказва, че в Москва е имала състудентка българка Албена Иванова, дъщеря на дипломат, чиито дири изгубила. Много държи да възстановят връзката си.
Черпят ни с кафе и бисквити. Внучките с любопитство разлистват подарения български календар. От бюфета зад тях грее сервиз от троянска керамика – спомен от гостуване на дядо им в България.
Татко Лучо показва уникално издание със стихове на Пабло Неруда, посветени на птици. Илюстрирано е от известни чилийски художници. Книгата му е подарена от самия Неруда през 1967 г., със специално посвещение от поета, изписано с характерното му зелено мастило: “Тези птици пеят за Луис, Лили и всички Корвалан. Братски – Пабло Неруда”.
Татко Лучо излиза с нас да ни изпрати. Крачката му е бавна, грасът му е приглушен, но ясен. Казва:
- Едва ли днес много българи имат възможност да пътуват до Чили. Но домът ни е отворен за всекиго от вашата страна. България е завинаги в сърцата ни.