Малката андерсенова кибритопродавачка днес не е руса и бледа, а чернокоса и мургава. Пристъпва от крак на крак не заради снега на копенхагенския тротоар, а от нерешителност сред чуждоезичните пътници на международното летище “Хорхе Чавес” в перуанската столица Лима. И стоката, която предлага, не е кибрит, а мобилни телефони под наем.
Това притеснено момичешко лице – първото, срещнато на древната земя на инките, засенчи всички изчетени книги и изгледани филми за неизменните Мачу Пикчу, Наска, Паракас. Живото днешно Перу се оказа много по-магнетично от легендите. Въпреки осезаемата лепкавост на влагата откъм Тихия океан, обгръщаща сякаш с невидим воал всеки новопристигнал в Лима.
Близо 40 минути са нужни, за да се стигне с такси от летището до 8-милионния мегаполис на океанския бряг. Колата преминава през едноетажни жилищни квартали с преобладаващи оттенъци на кафявото, пясъчно жълтото и червеникавото. Домовете са с плоски покриви, в много случаи използвани като тераси. Тук май не знаят какво е керемида. Защото

в Лима не вали. Само рядко ръми.

Протегнал снага по протежение на 60 километра по крайбрежната ивица и разположен в тропическа зона, градът би трябвало да има горещ и дъждовен климат. Ала съчетаното влияние на близките Анди, на антициклоналните движения в Южния Пасифик и на студеното течение Хумболт е причината в Перу да съществуват 28 климатични зони, една от които е столицата Лима. В нея през лятото средната температура е 25 градуса, а през зимата не пада под 12 градуса.
Тези параметри обаче са относителни, защото самата Лима има няколко микроклимата. През зимата в района Мирафлорес например (широко известен у нас от латиносериалите), който е на океанския бряг и където е съсредоточена деловата дейност на столицата, времето е прохладно и влажно. В намиращия се по-близо до предпланините на Андите район Молина (не по-малко популярен в сапунките), където живеят по-заможните столичани, е по-топло и по-сухо. А на трийсетина минути с кола на изток от Молина в района Сиенегиля времето е слънчево и пролетно почти през цялата година.
Връзката между тези райони е цяло приключение – просто защото предполага потопяване в уличния трафик. А той е истинско
царство на хаоса

Всеки, който държи в ръцете си волан по улиците на Лима, е с чувството, че е сам на пътя. Без да се оглеждат и да се съобразяват много-много, шофьорите, излизащи от второстепенни улици, като стрели се шмугват в потока на булевардите, преследвани от гневните клаксони на изпреварените им колеги. Когато се поокопити обаче, човек като че ли стига до абсурдното заключение, че този хаос има някаква своя вътрешна подредба. Само така може да се обясни необяснимото - как е възможно в това брауново движение на превозни средства инцидентите да са толкова малко.
И в Лима, както и в София, в автомобилното стълпотворение господстват маршрутките. Тяхната големина е в право пропорционална зависимост от отдалечеността на мястото, до което пътуват. Като че ли в изпълнение на някакъв странен ритуал, щом маршрутка спре, за да слезе пътник, последен от нея слиза и кондукторът. Неговата функция е, викайки високо, за да заглуши уличния шум, да подканя потенциалните клиенти да се възползват от спирането и да се качат, като не забравя да обявява посоката, в която маршрутката се движи. Докато трае този “ритуал”, скупчилите се зад микробусчето коли търпеливо го чакат да потегли, за да се отпуши отново движението.
Другата прилика със София е, че и в луксозния квартал Мирафлорес на Лима човек доста често среща просяци. Картината е тъжна и грозна, но все пак логична за страна, за която официалната статистика сочи, че 62.7 процента от населението живее под прага на бедността. По-тъжното и грозното е, че такива гледки са обичайни и у нас, въпреки че вече сме в клуба на проспериращите европейски държави... Просяците в Лима изглеждат по-ненатрапчиви от нашите, защото се опитват да получат лептата си, като предлагат ситни бонбонки, сувенирни керамични фигурки и други дреболии.
Има и още разлики. В Лима не се виждат бездомни кучета, паркирани на тротоарите автомобили, преливащи от отпадъци боклукчийски контейнери. Всъщност контейнери въобще няма, а в Мирафлорес е бъкано от ресторанти и капанчета, където се предлага изобилие от мекотели, скариди и риби с непознати имена, стекове, дебели по три пръста (без майтап!) и крехки като халва, пилешки специалитети, зеленчуци...
Любителите на зелената салата могат да хапнат крехки марулки, придружени винаги с авокадо. Почти всяко блюдо е гарнирано с картофи, приготвени по най-различни начини. Местните твърдят, че в Перу има около

3 000 разновидности на картофа.


Над цялото кулинарно разнообразие, което нарежда перуанската кухня по екзотика и изтънченост на вкуса на трето място в света след френската и китайската, господства обаче себичето – блюдото, което е визитната картичка на перуанската кухня за пред света. Независимо дали се храните в изискан ресторант или в непретенциозно капанче, сервитьорът ще се изненада, ако не започнете обяда или вечерята си със себиче. Този специалитет на перуанската гастрономия в далечното минало е бил скромната храна на рибарите по северното перуанско крайбрежие на Тихия океан. От тогава до ден-днешен себичето се приготвя от парчета прясна риба, миди и скариди, сол, много сок от лимон, лентички кромид лук и чушки.
Щрих от екзотиката на перуанската кухня е и ястието антикучо. Това са парченца от говежди сърца, нанизани на фини тръстикови лентички и печени на скара. В колониалното минало на Перу това била основната храна на докараните от Африка роби, които, за да преживяват, използвали изхвърляните вътрешности от заклания добитък. Към беглата картина на перуанското кулинарно разнообразие не мога да не прибавя и националното питие писко, което си е

гроздова ракия.

През 1551 г. в Перу били пренесени първите лозови разсади. Испанците ги докарали от Канарските острови с намерението да правят вино в новите колонии. Оказало се обаче, че от донесените лози не ставало хубаво дионисиево питие. Пък и испанският крал Карлос Трети , който се опасявал, че евентуално развитие на винопроизводството в колониите може да навреди на испанското винарство, наложил тежки данъци. Тогава креолите решили да започнат да правят от гроздето ракия.
По-голямата част от донесените в Перу лози за разсад били засадени в плодородните поля на департамента Ика близо до днешния град Писко. Департаментът е разположен южно от Лима, където са и неразгаданите рисунки на платото Наска. Градът носи името на етническата група писко, този район. Пискосите били любители на силния алкохол, който си произвеждали преди испанците да пристигнат в земите им и съхранявали в големи продълговати глинени делви. Заселилите се в този район конкистадори, като разбрали, че от гроздето им не става вино, решили да ползват глинените делви на пискосите и започнали да правят в тях ракията си. Кръстили я с името на етноса, който заварили.
Освен майстори на кулинарията, перуанците очевидно са и хора с богата чувствителност. Свидетелство за това е крайбрежният

Парк на любовта

на границата между столичните райони Мирафлорес и Сан Исидро. Майстор ваятел е оставил там за поколенията монументална скулптурна фигура на нежно, но и страстно прегърнати мъж и жена. А стилизираната ограда по ръба на платото, на което е разположена Лима и което се извисява на 70 метра над океана, са изписани любовни лирични строфи от известни и неизвестни поети. Сред тях е и любовен стих на езика кечуа.
Подтекст за силата на любовта туристът ще намери и в черквата на ордена на монасите францисканци в историческия център на перуанската столица. Черквата е част от францисканския манастирския комплекс. Най-забележителното място в него е библиотеката. В нея се съхраняват 6 000 пергамента и приблизително 25 000 тома с францискански хроники още от 15 век, с многобройни произведения от йезуити, августинци, бенедиктинци и кармелити, с творби по философия, теология, история, литература, музика, география. Ала най-любопитното, загадъчно и мрачно място са катакомбите в подземието на черквата. В тях се съхраняват костите, които могат да се видят и днес, предимно на францискански монаси. Освен масовите гробове обаче в подземията има и тунели, сега затворени, които са извеждали извън някогашните предели на манастирските владения в тогавашните покрайнини на града. Те били прокопани, за да имат възможност местните аристократи да се спасяват по тях от евентуален изблик на гняв срещу тях на недоволни поданици. Такива тунели свързвали мъжкия манастир и с женски обители. Мълвата твърди, че при разкопки там били намирани останки от бебешки скелети. Което подсказва, че мрачните подземия са ставали безмълвни свидетели и на любовни драми между монаси и монахини, принудени да заличават следите на греховните си пориви...