Древната столица на инките – град Куско, е разположен на 3330-3360 метра над морското равнище. На такава височина въздухът не стига, тялото става тежко и трудно подвижно, ушите бучат. Оправяш се само с чай от листа на кока – на тази надморската височина го предлагат във всеки хотел за свестяване на гостите.
Никой, стъпил в Куско, не иска да пропусне посещението на Храма на Слънцето – Кориканча. Тоест на онова, което е останало от него. Испанските конкистадори са пощадили само основите му, върху които издигнали католическата катедрала „Санто Доминго”.
Кориканча е от златната епоха на империята на инките, а тя се асоциира с управлението на инка Пачакутек (1438-1471), на сина му Тупак Инка Юпанки (1471-1493) и на внука му Инка Уайна Капак (1493-1527). По онова време се установява не само здрава административна уредба, но и единна религия – култ към Слънцето вместо предшествалия към върховния бог Виракоча. В империята се изгражда система от пътища, канали, мостове, водещи към пъпа й – Куско, чието име на кечуа означава тъкмо „пъп”.
В Храма на Слънцето имало олтар с релефно златно изображение на небесното светило. Когато превземат града, испанците хвърлят жребий и златната плоча се пада на един от конкистадорите. А той за една нощ я проиграл на хазарт... Имало и пет зали – на Луната и на Венера били облицовани в сребро, а на гръмотевиците, на дъгата и на върховния жрец пак в злато. От златни тръби бликали и пет фонтана от различни извори.
Днес от всичко това са останали само разказите. Мощните каменни основи, тук-таме с трапецовидни ниши, на които се приписва антиземетръсна функция, обаче са непокътнати. Идеално полираните грамадни камъни плътно прилепват един към друг. Помежду им няма никаква спойваща смес. Доста от камъните са с неправилна форма, многоъгълни. На една от вратите може да се види

камък с... 34 ъгъла.

И той като другите – сякаш разтопен предварително, за да не остави никаква кухина в цялостния градеж.
От Храма на Слънцето в Куско излизат 49 лъча, които определят пътищата из цялата империя. По тези лъчове се намират уаките (свещените места), водохранилищата, храмове-крепостите, много от тях съхранени до днес.
На един от хълмовете над Куско е разположен друг уникален археологически комплекс – Саксайуаман. Това е най-голямата крепост в Америка на височина 3500-3650 метра над морското равнище. Впрочем съоръжението е служило за военно укрепление по времето на инките, а какво е било преди това си остава загадка. На кечуа Саксайуаман означава Сивокаменна хищна птица. Била е дом на Слънцето. Според други източници – дом на мълниите, с което се обясняват зигзагообразните му стени. Те са на три нива и общо достигат над 20 м височина. Каменните блокове на строежа са по-големи от използваните за египетските пирамиди и много по-съвършени като обработка. И тук почти всички са многоъгълни (12-16-24 и повече ъгъла), високи до 5 метра, широки от 3 до 5 метра и тежат по стотина – двеста тона. Най-големият от тях е висок повече от 8 метра и тежи 361 тона. Кой и защо си е играл с невъзможната и за днешните технологии мисия да ги дялка, полира и напасва така идеално?
Каменните блокове са гладки, закръглени от външната страна и с леко изпъкнал релеф – сякаш са от пластелин и някой гигант ги е сплесквал, докато се слепят перфектно. Ъглите им буквално са “протекли”, за да не оставят ни намек за празно пространство помежду си.
Загадка е и пренасянето на мегалитите. Кариерата, от която се смята, че са вадени, е на 35 км. Но по-прецизното сравнение на тези скални блокове доказва, че този род скали са в Боливия – на 2 500 км. от крепостта. Как са се озовали тук? С теглене на ролкови съоръжения? Нали индианците не са познавали колелото?
На 32 км от Куско се намира Свещената долина на инките. По течението на река Урубамба са едни от най-плодородните земи на империята. Всички хълмове са терасирани и обработвани до сантиметър. Любовта на индианците към Майката Земя и Бащата Планина е пословична и плодовете от тази любов радват очите. Тук, на височина 2850 м, чака друго архитектурно чудо: храм-крепостта Олянтайтамбо. Подобни съоръжения се наричали tambos. В тях имало складове за зърно и оръжие, предпазени от солидни крепостни стени. Войниците, които обикаляли империята с разни задачи, можели да си починат тук, да се нахранят, да сменят оръжието си, ако се наложи.
Най-впечатляващата постройка и тук се нарича Храм на Слънцето. Седем полирани гранитни гиганта, чудодейно свързани един към друг, образуват една от стените на така и недовършения храм. Те са така прилепнали един към друг, че образуват единен монолит.
Гидът ни поднася легендата, че тук са помагали майсторите от Тиауанако – древна и внезапно изчезнала цивилизация, процъфтявала по някои данни от около 12 000 г. пр. Хр до 400 г. сл. Хр. на южния бряг на най-високопланинското езеро в света Титикака, разполжено между днешните Перу и Боливия. Ако се опитаме да прецизираме датите, настъпва пълно объркване. Или едната цивиризация е изчезнала преди другата и значи

никакви майстори не биха могли да притичват от Титикака до Урубамба,

или просто градежите не са дело на инките, а са издигани много преди да се роди империята им – от ръцете на едни и същи тайнствени и могъщи в уменията си строители. Факт е, че типът строителство наистина напомня на съоръженията, останали от Тиауанако. Напомня и на видяното в Саксайуаман.
В скалите на Олянтайтамбо ясно се вижда и място, от което някога е бил отделен голям блок. Повърхността на самата скала, от която е взето парчето, е изумително гладка. Сякаш някой е отрязал късче кашкавал с идеално остър нож.
През Свещената долина на инките минава и пътят към легенрадния Мачу Пикчу. От гарата на Aguas calientes (Горещите извори) с влакче навлизаме в сърцето на планината. Буйна тропическа растителност покрива зелените хълмове по бреговете на река Урубамба. Индианци жънат със сърпове узрелите житни класове или орат малките си терасовидни нивички.
Мачу Пикчу (Старият връх) е открит едва през 1911 г. от американския археолог Хиръм Бингам. Намира се на 2430 м над морското равнище. Височината доста затруднява изкачването на стръмните стъпала по хълма. Дъхът спира и от красотата на пейзажа. Казват, че в местността има над 200 вида орхидеи. Градът органично се слива с околните хълмове, зад които надничат снежните върхове Салкантай и Вероника.
Сред величествените развалини се разпознават останките от храмове, къщи, складове, обсерватории, десетки стълбища, тераси, аквадукти, чешми, чиито източници и до днес не са открити. И, разбира се, отново се натъкваме на познатите перфектно полирани камъни.
Инките смятат Мачу Пикчу за свой град, построен от Пачакути Инка Юпанки между 1460 и 1470 година. Но колкото повече обхождаш развалините, толкова повече се набива на очи разликата в строителните технологии на инките и на онези първостроители, които очевдно са положили основите на този вълшебен град. Ако всичко е било дело на една и съща цивилизация, защо уменията не са предадени на следващите поколения? Доста по-вероятно изглежда инките да са използвали останките от древните строежи и върху тях да са надстроявали своите храмове. И до днес не е ясно каква точно роляе играл на Мачу Пикчу – на крепост, култов храм, женски манастир, обсерватория или нещо друго. Камъкът на Слънцето – интиуатана, обявен за част от астрономическа обсерватория и слънчев часовник, е огромен и полиран перфектно. Как и от кого?
Дъщерите на знатните инки били избирани за девици на Слънцето, когато навършат 10 години, и прекарвали младостта си в храмовете. В Мачу Пикчу са открити 173 скелета, от които 150 – женски. Затова се предполага, че може би градът е бил нещо като манастир на девиците на Слънцето. Последните изследвания обаче доказват, че

женските скелети носят белезите на сифилис,

което прави загадката още по-интригуваща.
Откритите предмети от прединкската епоха поставят нови въпроси, също както и железните ножове сред общност, непознаваща метала.
Като крепост Мачу Пикчу може да е напълно недостъпна и да се отбранява успешно от няколко воина: достъпът е само по един мост от юго-западната страна и по една пътека от югоизток. До реката са 700 метра отвесни скали.
Върху старите съвършени зидове, някои буквално “изляти” и “залепени” върху скалите по същия необясним начин, както в Олянтайтамбо, се виждат стените от много по-несъвършеното инкско строителство. Екскурзоводите обясняват, че инките полирали камъните, само когато вдигали храмове, а обикновените жилища правели както им падне. Дали?...
Специалистите, които изследват тези свещени места са категорични, че всички те имат невероятно силен магнетизъм – Мачу Пикчу, Саксайуаман, Олянтайтамбо… Може би освен всичко видимо те са мегалитни знаци, отбелязващи енергийните точки на планетата, чието предназначение все още не разбираме.
Много изследователи, като Пърси Фосет, смятат, че древните инки са познавали технология, която размеква камъка. Фосет описва как наблюдавал птица, която размеква скалата, за да си направи гнездо, със сока на някакво растение с тъмночервени листа. Ако това е вярно, би могло да обясни стотиците хралупи по скалите, в които индианците са погребвали мумиите. Но веднага възниква нов въпрос – ако една птичка има това умение, защо останалите й скални посестрими не са го усвоили? И ако допуснем, че индианците са събирали сока на това тайнствено растение, какви количества сок биха им били потребни, за да омекотят хилядите гигантски каменни блокове, нужни за строежите на цялата огромна територия на днешните Перу и Боливия? И къде биха съхранявали този вълшебен сок – щом размеква камъка, сигурно би разтопил и глинените съдове, в които го налеят...
За почитателите на Ерих фон Деникен загадките на древните строежи са лесно обясними като дело на пришълци от други планети.
Не по-малко популярна е обаче и версията, основана на легендата, че древните строежи са дело на виракочите – бели брадати мъже, които владеели технологията да размекват и олекотяват камъка. Първият виракоча дошъл от езерото Титикака. Бил могъщ и справедлив и го нарекли още Господар на всички неща. От ръцете му излизали благини, бил баща на Слънцето и зовял всички да се обичат и да бъдат милосърдни. Предполага се, че огромните статуи, останали до днес от Тиауанако, са от времето на онзи Виракоча. Но вече видяхме, че датировките из тези земи са доста условни.
Легенди разказват за още един бял, брадат мъж, който ходел с бяла роба, носел сандали (неиндианска направа) и подобно на своя предшественик също можел да изцелява болните „и със слово карал слепите да проглеждат”.

Можел и да мести огромни скални късове.

Веднъж хората от едно село не приели добрините му и заплашили да го убият. Той вдигнал ръце към небето и от него започнал да пада огън. Белият мъж тръгнал към езерото Титикака, влязъл в него и никога не се върнал. Скалите, върху които паднал огънят, станали меки и леки като корк. Този Виракоча бил наречен Бог на света или Кон Тики Виракоча Пачакамак.
Възможно е древните строежи да са дело на тези виракочи и техните сподвижници. Но все още е загадка кои са били те и каква е била мисията им.