Хълмът Санта Лусия е пищен зелен парк с панорамни площадки, балюстради, стълбища, скулптури, останки от стара крепост, фонтани – истински оазис в центъра на инак забулената в смог 6-милионна чилийска столица Сантяго, опасана от Андите. Санта Лусия винаги е пълна с влюбени двойки и с излегнали се с книгите си в тревата студенти от двата университета по съседство – Чилийския и Католическия. Има и много туристи. Не само заради хубавата гледка от хълма. А и защото преди 470 години, на 12 февруари 1541 г., точно на това възвишение конкистадорът Педро де Валдивия провъзгласява раждането на град Сантяго де ла Нуева Естрамадура.
Но войнствените местни индианци мапуче не се примиряват с нашествениците. Издебват Валдивия да замине със стотина от общо 150-те си бойци, за да потушава въстание в друга област, и решават да видят сметката на останалите в скромния тогава Сантяго 55 испанци, които държат за заложници 7 индиански касика (вождове). Селището е обкръжено от 20 000 готови за атака мапуче и заложниците започват да окуражават с викове своите. Испанците губят ума и дума. Но не и Инес де Суарес, огнената любовница на Валдивия. Тя размахва меч и лично обезглавява един след друг и седмината касика, а главите им хвърля сред прииждащите индианци, които в ужас се разбягват. Сантяго и испанската власт оцеляват.
Самият Валдивия, увековечен по-късно в паметници на хълма Санта Лусия и на централния градски Площад на оръжията (Пласа де армас), също се прочува с жестокостите си срещу индианците. Първият генерал-губернатор на Чили загива от ръката на бившия си коняр, поиспанчения мапуче Лаутаро, вдигнал народа си на война със завоевателите. Но преди това църквата разделя конкистадора с любимата му Инес, защото в Испания той има законна жена. Инес и днес може да се види на грамадна картина в Музея на Сантяго на Пласа де армас – как сече глави на касици...
Пак на Пласа де армас има още един монумент – Паметник на индианеца. Грубо издялан стилизиран торс, който държи отрязаната си глава...
Екзекуцията на касиците станала на 11 септември 1541 г. Точно 432 г. по-късно, пак на 11 септември, но през 1973 г. Чили отново преживява кървава драма. Първият й акт се разиграва в президентския дворец “Ла Монеда” на Площада на конституцията, който е само на броени минути от Пласа де армас. Военна хунта начело с генерал Аугусто Пиночет извършва държавен преврат и обезглавява правителството на лявата коалиция Народно единство начело с президента социалист Салвадор Алиенде, който загива в бомбардирания „Ла Монеда”. Днес край отдавна реконструирания дворец се извисява паметник на Алиенде, а през 2008-а анкета на Националната телевизия посочва радетеля на “мирния път към социализма” като най-великият чилиец. Но през 1973-а срещу привържениците му се разгръщат брутални репресии. 30 000 са убити, изчезват безследно, подложени са на изтезания. Около един милион души емигрират. Диктатурата, ръководена от Пиночет, продължава 17 години. Тя пада чак през 1990-а, след което Чили започва да се връща към демокрацията, а по домовете си се прибират бегълците от хунтата. Включително онези около 600 „български” чилийци, живяли като емигранти в България, учили у нас, завързвали приятелства и любови, женили се помежду си или за българ(к)и, радвали се на раждането на децата си, които проговаряха направо на български...
“Върнахме се и заварихме зашеметяваща с лъскави банки, търговски центрове и студен делови ритъм страна. Социалните контрасти обаче са още по-резки, отколкото през 70-те. Сега имаме един безпощаден неолиберален модел, в който икономиката обира похвалите на МВФ, като прави богатите все по-богати, а бедните все по-бедни,” казва училият у нас и женен за българка Хуан Карлос Гутиерес. Въпреки че е историк, той изхранва семейството си като дистрибутор на автомобили. А Чили, въпреки че е сочена за страната с най-стабилна и най-развита икономика в Южна Америка, белязала 6% растеж през 2010-а, е поставена от ООН сред 15-те държави в света с най-неравномерно разпределение на благата. 20% или 3,5 милиона от 17-те милиона чилийци живеят в крайна бедност, сочат данни на чилийското правителство от края на 2010-а. Става дума за хора, които трябва да оцеляват с по 100 долара на месец. А таксата за обучение само за един месец в държавен, не в частен университет, е между 500 и 800 долара...
В Чили търсенето било на икономическа справедливост, било на възмездие за престъпленията на диктатурата е трудна работа. Заради един капан на покойния вече Пиночет. След като взима властта, генералът не връща на американците национализираните от Алиенде медни мини, които носят основния доход на страната. Оставя ги държавни. И прави техен главен акционер една държавна структура – чилийските въоръжени сили. Така гарантира на военните възможността да срутят икономическия фундамент на всяко непослушно правителство без да мръднат от казармите си.
Ето защо всички управлявали през 20-те години след началото на чилийския “преход” президенти са като заложници на “договорената”, “куцата”, заспалата” демокрация, както мърморят част от чилийците. Но други са доволни, че държалата кормилото през тези две десетилетия коалиция между християндемократи и социалисти “Консертасион” (“Съгласие”) избира предпазливия напредък и спестява на чилийското общество риска от нови конфронтации. Най-доброто попадение на „Консертасион” е президентствалата от 2006-а до 2010-а Мишел Бачелет – първата жена на най-високия пост в Чили и първата социалистка след Алиенде, стъпила в “Ла Монеда”. Дъщеря на генерал, убит от Пиночет, и самата тя изтезавана в затворите на хунтата, Бачелет подема широки социални програми, открива в Сантяго на Музей на паметта – за жертвите на 17-те години насилие, но запазва и мира с армията. Тя преживява и протести – срещу гафовете в образованието и в реформата на столичния градски транспорт. Но приключва мандата си с 80% лична популярност. Рейтингът на „Консертасион” обаче се срива и коалицията губи изборите през 2009-а. Не само защото излъчва слаб кандидат (бившия президент Едуардо Фрей, християндемократ), но и защото „след 20 г. срастване с властта нейните ояли се функционери са втръснали на избирателите”, обяснява „българският” чилиец Карлос Жиро, психолог.
Махалото на общественото доверие полита надясно и през 2010-а в “Ла Монеда” сяда Себастиян Пиниера, водач на неолибералното движение Национално възраждане, милиардер и собственик на телевизионен канал, футболен отбор, авиокомпания и т.н. Той замразява бизнеса си, за да няма конфликт на интереси, докато е президент. Уверява, че ще развива “социалноориентираната пазарна икономика” и че за 4-е години на мандата си ще ликвидира крайната бедност в страната чрез целеви държавни субсидии.
Статрът на мандата му в буквалния смисъл е разтърсващ – пада се 11 дни след опустошителното земетресение от 8,8 степен по Рихтер, ударило Чили на 27 февруари 2010 г. Бедствието причинява гибелта на 524 души и нанася щети за 30 милиарда долара. Но разпалва у чилийците чувство за национално единение.
Година по-късно обаче повечето от пострадалите още живеят във временни бараки. Тлеят скандали за злоупотреби на управляващите с поръчки на строителни фирми. Шири се негодуванието, че печалбите от ръста в икономиката не са отишли за нуждаещите се. Надига се и стачна вълна заради ниските индексации на заплатите в държавния сектор. Подкрепата за Пиниера е паднала до 42%, а неодобрението е нараснало до 49%. Опозиционната „Консертасион” и още по-лявата коалиция „Хунтос подемос мас” („Зедно можем повече”), в която влизат комунистите, сипят критики срещу правителството.
Силно обезкървената от диктатурата Чилийска компартия е малка, има само трима депутати, но е запазила моралния си авторитет. Не е имала възможност да се изложи – след връщането на демокрацията не е била допускана до властта. Едно от най-популярните й лица пред света – бившият водач на ЧКП Луис Корвалан, почина в Сантяго през 2010-а, малко преди да навърши 94 години. Два пъти – през 2005-а и през 2008-а, гостувах в скромния едноетажен дом в тихия квартал Нюньоа, в който оттеглилият се от партийни постове дон Лучо живееше с жена си Лили и с петчленното семейство на най-малката си дъщеря Мария Виктория. Първия път заварих енергичния и усмихнат Корвалан да пише на масата в потъналото в зеленина дворче книгата си “Комунистите и демокрацията”. Втория път дон Лучо се движеше вече с бастун, но продължаваше да ходи по митинги и да води на детска градина най-малката от трите дъщери на Мария Виктория – Каталина. Разговаряхме с него в отрупания му с книги, снимки и безброй международни награда (включително три български) кабинет, където подготвяше нова книга – “Комунистите и социалистите”. Пихме и кафе с цялото семейство в холчето, където сред сувенирите от цял свят надничаше и троянска керамика.
„България завинаги е в сърцето ми и всеки българин е добре дошъл в дома ми.” Това повтори дон Лучо и първия, и втория път.
Луис Корвалан бе баща на три дъщери и на един син – Алберто, който също навремето бе „български” чилиец. Той пристига у нас с жена си Рут и с малкия им син Диегито през 1974 г. след брутални изтезания включително и с ток на Националния стадион в Сантяго, превърнат от хунтата в концлагер. В България започва специализация по агрономство. Баща му по онова време е най-прочутият затворник на Пиночет. На 26 окткомври 1975 г., едва 28-годишен, Алберто умира в София от инфаркт – следствие на мъченията в Чили.
В края на 1976-а СССР разменя Луис Корвалан срещу съветския дисидент Владимир Буковски. „Никой не ме попита дали искам. Качиха ме в един самолет, той кацна в Швейцария, после ме прехвърлиха в друг – за Москва,” разказа ми дон Лучо. Месец след освобождението идва с жена си у нас – да се поклонят на гроба на сина си и да благодрят „на България, дарила Алберто с толкова обич”.
Корвалан се връща тайно в Чили през 1983-а с променени след пластична операция клепачи и нос. Ръководи нелегално протестите срещу диктатурата през 80-те, които подготвят падането на Пиночет. След връщането на демокрацията се посвещава на писане на книги – “Сантяго-Москва-Сантяго”, “Правителството на Алиенде”, “За преживяното и извоюваното”, “Рухването на съветската власт” и т.н. Остава си непримирим критик на неолибералния модел, който нарече пред мен „желязна система за мачкане на човешкото достойнство и за манипулиране на човешките ценности”.
Преди да си отиде дон Лучо дочака и правнучка от порасналия внук Диего, сина на Алберто и Рут. Диего е музикант и живее в Мексико. А Рут води дело в Сантяго, за да бъде признат Алберто за жертва на хунтата.
Упорити съдебни битки води и Джоан Хара, вдовицата на прочутия поет, певец и режисьор Виктор Хара, изтезаван и убит на закрития стадион “Чили” в Сантяго на 15 септември 1973 г. Стадионът днес се нарича “Виктор Хара” и често е сцена на концерти и спектакли в памет на певеца, който продължава да е от най-любимите изпълнители в страната. Джоан е англичанка. Още през 50-те попада в Чили като балерина. В памет на Виктор е основанла фондация с неговото име. В сградата на фондацията на площад “Бразилия” в Сантяго, където разговаряхме с Джоан, има и експозиция с публикации за концертите на Виктор в чужбина. Все още липсват материали за гостуването му в България през 1961 г. със състава “Кункумен”. Макар и вече 82-годишна, Джоан не се отказва от опитите си да постигне възмездие за жестокото убийство на Виктор, който е пребит и разстрелян на стадиона с 44 куршума. Бивши затворници твърдят, че палачът му е офицерът Едуин Димтер Бианчи. Но той още не е осъден...
Сред десетките песни на Виктор Хара има и две по текстове на Пабло Неруда – големия чилийски поет нобелист, когото превратът сварва на легло, болен от рак на простатата. Покрусата довършва Неруда за броени дни и той си отива на 23 септември 1973 г. Погребението му, на което се струпват хиляди хора, е първата демонстрация срещу хунтата. Военните наводняват и съсипват дома на поета в Сантяго. Той има още две къщи – в пристанището Валпараисо и в местността Исла Негра на Тихия океан. И трите сгради днес са музеи.
Неруда особено е обичал обителта си в Исла Негра. Името, измислено на майтап от самия поет, означава Черен остров. Но няма никакъв остров – само черни скали в бурните вълни под къщата, която прилича едновременно на кораб и на влак. Помещенията й са прикачени едно към друго като вагончета – реверанс на поета към баща му, който бил машинист. В двора има локомотив, а в градината откъм океанската страна – лодка и голяма котва. Неруда умирал за океана, но му прилошавало на истински кораби. Затова искал домът да му създава и усещането, че се рее из водната шир.
Тук поетът е живял с последната си жена Матилде Урутия, музата му за “Сто сонета за любовта”. В спалнята си с огромен прозорец точно срещу леглото двамата се будели сутрин, сякаш потопени в океана.
Домът е пълен с удивителни колекции, събирани от Неруда цял живот. Най-скъпи са му били 14-те дървени човешки фигури, украсявали носовете на кораби. Една от тях... плаче. Има стъклени очи и когато зиме се пали камина, стъклото се изпотява. Неруда обаче настоявал: “Плаче, защото й е мъчно за морето!” В двата противоположни ъгли на столовата пък поетът закачил женска и мъжка фигури от колекцията. Мъжката е на пирата Хенри Могран. Неруда бил убеден, че двете изваяния се обичат и затова в столовата витаел дух на любов...
Приживе поетът не само обгръща в магически строфи любовните си фантазии и изобличенията на социалните неправди, но и с наслада вкусва всички житейски удоволствия. Почитал е и женската хубост, и вълшебните чилийски вина, и богатата местна кухня, особено прочута с морските дарове. По пътя за или от Исла Негра си струва да се спре в пристанището Сан Антонио, да се открие непретенциозното ресторантче „Хуанита” и да се опитат вълшебните му блюда от океански мекотели. В Сантяго подобни вкуснотии има в заведението „Донде Аугусто” на Централния пазар. А на хълма Сан Кристобал, увенчан със статуя и храм на Дева Мария, може да се посети комбинирания с ресторант музей на виното и да се дегустират елитни местни марки. Солената цена включва и панорамна гледка от ресторанта към Сантяго...
Най-щадящо за джоба е засищането с емпанадас – банички с пълнеж от кайма, лук, маслини, нарязани варени яйца и подправки. Има ги на всяка крачка по 1 долар (5000 чилийски песос) парчето. В евтини, но уютни ресторантчета около хълма Санта Лусия могат да се опитат още местни блюда срещу не повече от 10 долара. Много от тях са със сьомга. По производство и износ на тази риба Чили отдавна задминава Норвегия. Развъдниците са в суровите южни райони на тясната и дълга 4300 километра страна, опънала „лудата си география” (както се шегуват чилийците) от най-безводната пустиня в света Атакама на север през централните си плодородни долини чак до ледовете на Антарктида на юг.
Най-южният континентален град на Чили и на Южна Америка Пунта Аренас в началото на 2011-а се вдигна на бунт срещу намерението на правителството на Пиниера да вдигне със 17% цената на газа – освновното топливо на чилийците. Суровият климат в града и в цялата околна провинция Магаянес (испанска версия на фамилията на португалсия мореплавател Фернандо Магелан) налагат целогодишно отопление. Гражданската асамблея на провинцията протестира като затвори всички пътища в района. Блокирани бяха около 2000 чуждустранни туристи, включително и поредната българска антарктическа експедиция, запътила се към базата ни на остров Ливингстън. Международният отзвук принуди Пиниера да отложи поскъпването до изработването на закон за цените на енергоносителите.
Магелан открива и става кръстник на протока между континента и намиращия се точно срещу днешната Пунта Аренас остров Огнена земя през 1520 г. През ХІХ век, когато Панамският канал още не е построен, оттук минава главният морски път на златотърсачите, устремили се към Калифорния. Резултат от онази треска е и основаването на Пунта Аренас през 1848 г. Днес в него живеят около 120 000 души. Туризмът е главният им поминък – благодарение на поелите към Антарктида или търсещи екзотика чужденци. Водеща местна атракция е разположеният на 40 км от Пунта Аренас резерват за пингвини. Туристите могат да се разхождат сред късокрилите птици във “фракове”, които тук са не повече от 50 см високи.
В центъра на Пунта Аренас е паметникът на Магелан. Част от композицията е и скулптурата на индианец, отпуснал надолу бос крак. Той олицетворява жителите на Огнена земя, които били двуметрови и с огромни стъпала. Казват, че като ги видял навремето, Магелан възкликнал: „Ай, ке патагонес!” (”Леле, какви лапища!”). Оттам тръгнало името на Патагония. Индианският крак от паметника на Магелан днес е лъснат до блясък от туристически целувки –защото се смята, че който го целуне, непременно ще се върне тук, „на края на света”.