През втората половина на 90-те години латиноамериканските държави активират международната си дейност и решително заявяват свой почерк в дипломацията. Глобализацията поставя пред тях необходимостта да създадат голям икономически потенциал, който да им даде устойчивост за да преодолеят еднотипността на местните стопанства и да увеличат възможностите си за износ. В новите условия се появяват политици, които решително търсят нови подходи за още по-ефективни регионални обединения и за свое достойно място в глобалния свят, притискани от необходимостта да спрат нарастващата безработица, бедност и нищета в държавите си.
Венецуела започва да играе активна роля в международните отношения с идването на президента Уго Чавес, избран на 6 декември 1998 г. на всеобщи избори с 56,5% от гласовете на избирателите. Първото появяване на У. Чавес в политиката е ярко и запомнящо се. През 1992 г. той прави неуспешен опит за преврат срещу второто правителство на корумпирания президент К. Перес, довело страната до дълбока криза. Рицарски поема цялата вина за неуспеха, а в затвора преосмисля революционните си методи за политически промени . У. Чавес излиза след амнистията и се заема с политика. Създава “Движение V Република”, побеждава на изборите и влиза в двореца Мирафлорес. У. Чавес се отказва от президентската заплата и от лимузината и с този прецедент в историята на Венесуела, той спечели симпатиите на народа: "Имам си военна пенсия, тя ми стига!" .
Президентът се държи подчертано самостоятелно, отстоява своето мнение и позициите на Венесуела с твърдост, неприсъща на “послушните” президенти от близкото минало. Природният му организаторски талант се допълва от огромна работоспособност и красноречие, увлича се от дзен-будизъм, живопис, пише стихове и разкази. Само няколко месеца, след избирането му Венесуела демонстрира пред държавите от Латинска Америка и света решимостта си да промени пасивната роля на бившите правителства с настъпателна, широкомащабна и конструктивна политика.
Абсурдът в развитието на Венесуела през последните десетилетия е, че тя е сред лидерите износителки на петрол в света и въпреки това, бедността в страната достига до 80%. Трудно е да се степенуват причините, поради които една богата на нефт държава не може да осигури приличен стандарт на цялото население - традиционно ориентирания към САЩ пазар, слабите функции на държавата, неолибералната политика, корумпираните политици или антикризисните програми на МВФ.
Безспорен факт е обаче, че Уго Чавес иска да промени тази ситуация, убеден, че печалбите от венесуелския нефт трябва да се използват за решаване на основните проблеми в страната - безработицата и мизерията на огромната част от населението.
Трябва да отбележим, че производството на петрол във Венесуела е национализирано още от 1975 г., за да е под стратегическия и административния контрол на държавата. От тук и претенциите на различни групи в страната и чужбина към приватизирането на отрасъла и силната опозиция срещу нефтената политика на президента. Затова първите стъпки на У. Чавес са към държавите производителки на нефт - членове на ОПЕК. В работните си визити той прави опити, чрез обща политика на ОПЕК, да наложи по-справедливи цени на нефта на световния пазар и за Венесуела.
У. Чавес става единственият чужд държавен глава, стъпил в Ирак след войната от 1991 г., а срещата му със Саддам Хюсейн за много политици е неприемлива. Различни коментари предизвиква изявлението му, че санкциите срещу Ирак са несправедливи, защото те не се отразяват изобщо на иракското правителство, а стават причина за увеличаване на мизерията на населението и за огромната детска смъртност .
През октомври 1999 г. Чавес посещава редица азиатски държави, което е предизвикателство към традиционно слабите връзки между двата континента. Нещо повече, политиката с Азия означава пробив в блокадата, наложена от Съединените щати преди десетилетия и спазвана от останалите латиноамерикански държави. Азиатската криза от 1997 г. обаче се отразява зле на интеграционните процеси на континента и много правителства правят опити да променят дотогавашната си политика спрямо азиатските пазари. През септември 2000 г. Чавес се среща с президентите на Индонезия, Малайзия, Бангладеж и обсъжда въпросите за количеството и световните цени на нефта в рамките на ОПЕК. В Китай венесуелската делегация преговаря за разширяване на взаимните търговски връзки и сключва осем договора за съвместна дейност. По време на втората му визита, ( 2001 г.), Китай е готов да увеличи инвестициите си във Венесуела до 500 млн. долара през следващите години.
Първата му визита в Куба през 1999 г. е повод за опозицията да го причисли веднага към “диктаторите”. У. Чавес обаче се отнася безразлично към обвиненията в “идеологически пристрастия”. Като страна износител на нефт, Венесуела може да си позволи да не се съобразява с налаганите от САЩ правила, например, законите Хелмс-Бъртън, съгласно които държави и фирми, търгуващи с Куба, нямат право да търгуват със САЩ.
Правителството на У. Чавес сключва договор с Куба и срещу доставка на венесуелски петрол на Острова на свободата, взема на работа кубински лекари, учители и други специалисти в страната си.
През април 2000 г. У. Чавес отново посещава Хавана и участва активно в първата среща на държавните глави, влизащи в Група 77 ( Г-77). Той е почти сам, сред латиноамериканските лидери, защото всяка обща инициатива с Фидел Кастро и социалистическа Куба се възприема като “антидемократична” и “социалистическа”, т. ест. опасна. У. Чавес обаче използва форума, за да отправи към държавите от Юга призив за консолидация и задълбочаване на сътрудничеството Юг-Юг , към повече инициативи от страна на латиноамериканските държави в преговорите със Севера по икономическите въпроси и развитието на световната търговията – инициативи, които дават шанс за разрешаване на наболелите проблемите.
През октомври 2000 г. за първи път от 40 г. Ф. Кастро посещава с държавна визита Венесуела . Двамата ръководители се изказват в подкрепа на регионалната интеграция, в която виждат единствения път за спасение на независимостта на държавите и отстояване натиска на неолиберализма. Те призовават за ново обединение, “за истинско социално развитие и справедливост”, което да се противопостави на “Светия алианс” на индустриалните държави и преди всичко на САЩ .
Нежеланите срещи между двамата “диктатори” не остават без последствия. Веднага след това изявление, във в-к “Washington Post” се появява статия, в която Уго Чавес е наречен “външнополитически проблем на следващия американски президент” , защото разпространява “антиамериканизъм” . На което Чавес веднага отговаря в радиопредаване, че единственото, което иска е “не социалистическа икономика, а справедливост” .
На световния форум по социалните въпроси в Монтерей, Мексико, президентът Дж. Буш, сред предложените инициативи, призовава участниците във форума да активират сътрудничеството си, насочено към икономическата блокада на Куба и открито агитира за свалянето на Фидел Кастро: “Народите на Америка имат дадено от бога право на свобода, сред нас няма място за диктатури” . Дж. Буш уверява представителите на 33 страни, че след свалянето на Кастро, “преходният период ще бъде бърз и мирен”. “Ще направим това заедно, защото духът на свободата е жив и в най-тъмните затвори на Фидел Кастро” . Куба не е поканена на срещата в Монтерей, а до 2001 г. Вашингтон я изключва и от преговорите за Общоамериканска зона за свободна търговия. В края на речта си, президентът Дж. Буш отправя критики и срещу “диктатурите” във Венесуела, Хаити и Боливия. Уго Чавес веднага отговаря на нападките, като подчертава успехите на Куба в сферата на образованието и здравеопазването, както и помощта, която Хавана оказва на много държави от континента, докато САЩ я санкционират и й отказват финансова подкрепа .
През последните години обаче не за първи път, много президенти игнорират американската изолация на Куба. Президентът на Мексико, Висенте Фокс, поканва на своята инаугурация ( декември 2000 г.) Ф. Кастро, който изнася продължително слово пред жителите на столицата и дори продължава срока на пребиваването си в Мексико . Ще отбележим един любопитен факт за кубинската “изолация”. В Латиноамериканският институт по медицина в Хавана, където се учат студенти от 24 страни от Латинска Америка и Африка, през 2001 г. е приета и първата група от 500 студенти от САЩ, които следват със стипендии, отпуснати от американски сенатори .
Нефтената политика на У. Чавес печели доверието на страните петролопроизводителки и той е избран за председател на ОПЕК ( 2000 г.). Продължава да обикаля всички държави-членки, без да игнорира и иракския лидер Саддам Хюсеин. В Москва съгласува цените на петрола с Вл. Путин, настоява да повече резултатност в политиката на страните членки на ОПЕК и подписва съвместни търговски договори с Русия. Руската преса отбелязва факта, че Чавес първи от латиноамериканските президенти посещава Кремъл след избирането на Вл. Путин . Обсъждат се възможности за разнообразяване на износа между двете държави. Уго Чавес става почетен доктор на Дипломатическата академия към Русийското Министерство на външните работи . През май 2001 г. Путин е поканен на срещата на ръководителите на страните от ОПЕК във Венесуела . Бъдещето на нефтените пазари У. Чавес обсъжда в Саудитска Арабия с крал Фахда и принц Абдул ( февруари 2001г.), както и общите интереси на двете държави. Той включва в работата по изработването на единни стратегически решения и Катар. В края визитата си е постигната обща договорна цена за барел - 25 долара .
Венесуела подобрява отношенията си със съседите си. Тя подкрепя усилията на президента на Колумбия да разреши военния конфликт в страната си. Въпреки, че У.Чавес смята военния аспект на “План Колумбия” за фактор, поддържащ непрекъснатата война в Андския регион, в името на добросъседството, той подписва съвместната декларация и приветства социалната програма на Андрес Пастрана.
У дома, той запознава Националното събрание с дебатите в Квебек, около проекта за създаване на Общоамериканска зона за свободна търговия до 2005 г., и изказва съмненията си относно поредната съвместна инициатива, която, по негово мнение, ще е контролирана от САЩ. Той предлага референдум, който ще даде възможност на населението да реши дали Венесуела да влезе или не в Зоната за свободна търговия: ”Боливарската конституция е прекрасен демократичен документ, който позволява да се провеждат консултации с народа" , вместо президентите да решават сами във “върховете” всички въпроси .
Правителството на У. Чавес ратува за реформа на ООН, която ще позволи на повече държави в света да участват действително в решаването на световните проблеми на развитието. Като ръководител на една от “кръглите маси”, посветена на преобразованията в ООН (септември 2000 г.) той открито заявява, че Съветът за Сигурност, трябва да се реформира, защото петимата постоянни членове (САЩ, Великобритания, Китай, Франция и Русия) “се наслаждават на правото си на вето от 1945 година”, а Съветът не изпълнява реално ролята си на световен гарант на мира.
Междувременно във Венесуела са проведени избори за Националното Конституционно събрание (25 юли 1999 г., ), в което коалицията “Патриотичен полюс”, обединяваща привържениците на президента, печели 120 от 128 – те места. На 15 ноември е приет текстът за новата Конституция, одобрена с референдум на 15 декември 1999 г. , която предизвиква открито недоволство в опозицията. В навечерието на новите избори през юли 2000 г., главният му съперник Франсиско Ариас го обвинява в стремеж да установи във Венесуела “такъв авторитарен режим, както в Куба” . Въпреки обвиненията, “диктаторът” Чавес е избран с почти 60% , съгласно приетата нова конституция, за 6-годишен президентски мандат .
Програмата на новото правителство “План Боливар” е с подчертана социална насоченост, което увеличава враговете на У. Чавес в страната и извън нея. На обвиненията, че назначава много военни в управлението на държавата, той отговаря: ” Мисля,че без участието на армията в социалната сфера, план “Боливар 2000” (стартирал през 1999 и продължаващ в 2000 г), нямаше да има толкова голям и бърз прогрес на политическата сцена” . “План Боливар”, насочен предимно към огромната част от бедстващото население в страната, е показател, че У. Чавес продължава конструктивната политика на т.нар. “прогресивни военни” в Латинска Америка, като Веласко Алварадо в Перу и Омар Торрихос в Панама, които променят позитивно нагласата на света за възможностите на военните .
Програмата “Боливар 2000” предвижда ограмотяване на населението, строителство на пътища, евтини жилища, медицинска помощ. Обвиняват Чавес в авторитарност, защото налага плана “отгоре”. Но критиките са безпредметни, ако се познава характера на венесуелското общество, не на олигарсите, а на осемдесетте процента бедни и безработни, на туземното население в стотиците селища, останали от десетилетия в графата “маргинали”. Тези хора , чийто живот има смисъл само като оцеляване, едва ли трябва да се обвиняват в липса на интерес към самоуправлението си до този момент. Именно социалната програма на У. Чавес става причина за невиждана до тогава политическа съпричастност на хората от бедните квартали. Президентът включва военните в програмата, защото това е единственият начин, в тези условия, да се достигне до най-многобройната и бедстваща част от населението .
Освен цивилното население, план Боливар предвижда ангажираност и на бивши войници и военни, останали без работа. През 2001 г. осемхиляди уволнили се войници, са организирани в кооперации, отпуснати са им “микро-кредити” , дадена им е земя, неизползвана държавна собственост ( изоставени фабрики, складове ) и възможности за участие в земеделски курсове. Реализирането на план Боливар, независимо от грешките или несъвършенствата му, печели доверието на народа. Той позволява на хората да видят във войниците приятели и помощници, затова и цивилни и войници подкрепят “своя президент”.
Социалните реформи на У. Чавес предизвикват безпокойство и директни критики, обявен е дори за Робин Худ, без да се признават усилията му да извоюва едно достойно място на Венесуела пред света. Такава политика предполага участие на държавата в защита на реформите, а налаганият от международните организации модел на развитие е -раздържавяване.
В търсене на причините за нарастващата бедност на народа, не само във Венесуела, а в цяла Латинска Америка, У. Чавес визира многократно негативните резултати от неолибералната икономика. Смелостта му да критикува моделите на развитие и политиката на международните организации, предполага началото на откровена дискусия за посоката на развитие, за цената, която плащат бедните народи, докато очакват благоденствието от “демократично си бъдеще”. Свидетели сме обаче, че дискусиите, ако изобщо има такива, са относно това, “какво пречи” и “кой пречи” да се реализира по-бързо глобалният модел на световното стопанство, а не какви са недостатъците на този модел.
Важно направление в международната дейност на Венесуела са усилията за възраждане на Движението на необвързаните държави, което след края на “студената война” загубва силата си на коректив в международните отношения. На конференцията в Джакарта (май 2001 г.) големите държави от “третия свят” подкрепят У. Чавес в подновяване диалога Север-Юг. В света на “глобализаторите”, “обречените на глобализиране” имат нужда да отстояват своите позиции пред онези, “които решават съдбата на света по свои мерки” . Еквадор, Перу, Колумбия, Боливия, Мексико и Уругвай приемат Декларация в Кито, Еквадор (29-30 март 2001) “Икономическите и екологически проекции на АЛКА” в защита на общите интереси на държавите си .
Разбираемо е недоверието на У. Чавес към инициативата за “обща зона” за свободна търговия. Венесуела се противопоставя решително на появилия се нов фактор – все по-активното участие на САЩ в регионалната икономическа интеграция и опитите им да установят контрол над обединителните процеси в субрегиона. Основание за тревога са резултатите от НАФТА през 1994 г. и налагането на Общоамериканска зона за свободна търговия (АЛКА) - две организации, които отразяват стратегическия курс на САЩ - съхраняване статута на единствена свръхдържава и свободно използване на природните богатства на държавите от континента. Латинска Америка е включена като най-близкия резерв и контролът над НАФТА и АЛКА ще елиминира опитите на Европейския съюз да се разшири и да промени сегашното статукво в своя полза.
Общоамериканската зона за свободна търговия трябва да се разбира като “естествено” обединение на двете Америки. Всъщност, от една страна ще се разширяват североамериканските капитали в местните икономики, от друга - се изключват всякакви позиции на европейските конкуренти и особено инвстициите. Ето защо всяко инициатива, ограничаваща североамериканските позиции се разглежда като “опасна”.
През последните години тактическите задачи на Вашингтон са насочени към разтварянето на сегашните субрегионални организации към САЩ и на първо място Меркосур, което ще отслаби опозиционните позициите на лидера – Бразилия в рамките на общоконтиненталното обединение. Освен това, чрез новите форми за регионална интеграция, каквато е АЛКА, трябва да се закрепят неолибералните реформи и да се наложат като необратими. Последното е особено важно, като се имат пред вид протестите на венесуелското правителство срещу жестоките последици на неолибералната политика за социалното здраве на развиващите се държави.
У. Чавес ги поставя на дискусия тези негативи в преговорите с държавните глави на държавите от континента и настоява те да се обсъждат в рамките на многостранните и регионални и субрегионални форуми. По време на ІІ-та Среща на държавите от Южна Америка в Гуаякил (Еквадор, юни 2002), министърът на външните работи на Венесуела, Р. Чадертон отбелязва значението на дискусията като “съществен принос в съгласуване на позициите на южноамериканските държави и изработването на единна стратегическа линия на поведение на развиващите се държави в отношенията Север - Юг в глобализиращия се свят” .
Много европейски изследователи отбелязват натиска на Вашингтон да налага своите виждания за развитието на латиноамериканските държави. Достатъчно е да се анализира опита на НАФТА в Мексико, отбелязва Пол Кругман, за да се разбере, че “тактическите мерки на САЩ за налагане неолибералния модел, означават да се изключи възможността, в бъдеще да се преразгледат неолибералните преобразования” . Действително, образуването на НАФТА и активното сближаване на Мексико със САЩ обезсмисля преференциите на останалите Карибски държави - Коста-Рика, Доминиканската република и Никарагуа, в рамките на известната “Карибска инициатива”. Днес, за да получат помощи те са принудени да поддържат регионалният курс на САЩ с надеждата да влязат в АЛКА.
САЩ разширяват позициите си и на Южноамериканските пазари. Те увеличават двойно стокооборота си през 90-те години - вносът на САЩ през 2000 г. достига 27 %, а износът - 32% . Активната им намеса в Южноамериканския интеграционен процес засилва центробежните сили в региона, дебатите за АЛКА довеждат страните до разделение и противопоставяне една на друга, борба за повече лготи. Резултатът от намесата на външния фактор са икономическите загуби за държавите от региона.
Дипломацията на Венесуела продължава да печели доверието на латиноамериканските политици с предложения, засягащи най-наболелите въпроси. За целта тя използва организациите на Юга и активира дейността си в Групата на 15-те. Венесуела е една от държавите – учредителки на това обединение на развиващите се държави, възникнало през септември 1989 г., в хода на работата на ІХ конференция на държавните глави и държавите на Движението на необвързаните държави в Белград. Г-15 обединява най-представителните държави от “третия свят”, които на ежегодни срещи се ангажират с изработването на колективни препоръки за Движението на необвързаните, Групата –77 и останалите международни регионални и субрегионални организации на развиващите се държави. През 1989 г. в Париж тази идея получава подкрепа на форума, послучай 200 годишнината от Френската революция. Тогава президентите на Венесуела, Египет, Сенегал и премиер-министъра на Индия се обръщат към участниците във форума на Г-7 , с призив да се организира нова среща от типа на Канкун – Мексико, 1981 г. за възобновяване диалога Север-Юг на най-високо ниво .
Ще отбележим, че диалогът Север-Юг постепенно отпада от преговорите, защото защитата на националните интереси на развиващите се държави от Юга все по-често е в разрез със стратегията на глобалната икономика. През последните 15 години всеки опит на страните от Юга да използват държавата като инструмент за стабилизиране на лабилните икономики или защита на националните интереси (безработица, глад, насилие) се обявява за “антиглобализъм”, “див национализъм” и “социализъм”. Слабата държава е изгодна за интернационалните капитали, когато не може да се упражнява никакъв контрол, но гибелна за неразвитите национални икономики, защото не може да бъде гарант нито на малкия и средния бизнес нито на основните конституционни права на гражданите – право на работа, здравеопазване, образование. Причини за тревога има.
По данни на Световната банка бедността в Никарагуа е 82.3%, в Парагвай- 57.7% , Панама - 49.5% , Венесуела - 61.5 % Бразилия - 60.7 % Чили – 58.5% Колумбия – 59.1% , Коста Рика – 49.5%, Еквадор -95% , Салвадор- 58.% , Никарагуа – 82.3 % . Процентът на живеещите с по-малко от долар на ден всяка година е различен и се смята за по-висок от официалните данни. Но и тази картина е достатъчна, за да развенчае илюзиите, че глобалните печалби на ТНК са “печалба за всички”. Дори в изобилстващата от нефт Венесуела, нелибералният пазар, през последните 15 г. не е родил нито един местен Рокфелер.
На проведената в Панама Х Ибероамериканска среща по въпросите на защита на децата (ноември 2000), ръководителите на Латинска Америка, Испания и Португалия обсъждат програми, даващи гаранции срещу експлоатацията на детски труд, сексуалната есплоатация, наркотиците и безпризорното детство. По данни на УНИСЕФ само 22 % от децата се раждат под лекарско наблюдение, 4% умират преди да навършат 5 години, 26% са без ваксини, половината от децата до 10 г. не ходят на училище .
Като последовател на хуманните идеи на Симон Боливар, У. Чавес си поставя амбициозната задача да работи за промяната на съществуващия икономически модел, който води развиващите се държави до нарастваща бедност. Активната дейността на всички регионални организации на Юга може да промени международния диалог. Още на срещата в Джорджтаун – Ямайка през 1999 г., Чавес предлага Г-15 да започне дипломатически преговори с Г-8 в реално несъществуващия диалог Север-Юг, изказва се за създаване на гъвкав механизъм по изпълнението на решенията на Г-15 и популяризира идеите си за преустройство на световния икономически модел.
Амбициозната заявка на Уго Чавес да отстоява интересите на Юга, получават признание от лидерите на развиващите се държави. Техните проблеми нарастват с глобализирането на пазарите и около Чавес се обединяват достатъчно политици, предлагащи енергичния 47- годишен президент за председател на Г-15. На ХІ среща на държавните глави и правителства на Групата на 15-те, през май 2001 в Джакарта, Венесуела е избрана за втори път за домакин, а Чавес за председател на Г-15 . През ноември 2001 г., на 25-то ежегодно съвещание на министрите на външните работи на Група -77, състояла се в хода на 56 сесия на Общото събрание на ООН, У. Чавес получава мандат да представлява и Група-77 на международните форуми за срок от 1 година. На 11 януари 2002 г. в тържествена обстановка в Ню Йорк, У. Чавес официално приема управлението на Г-77 от министъра на външните работи на Иран К. Харази.
У. Чавес засяга проблеми, които до тогава малко лидери от развиващите се страни дръзват да произнесат на глас. На церемонията послучай встъпването му на поста президент на Група- 77, в Ню Йорк, (20 януари 2002 г.) У. Чавес произнася смела реч, като призовава световната общественост да се откаже от политиката на свободния пазар и да установи нов световен ред, който да облагодетелства повече бедното население. Той заявява, че след падането на Берлинската стена “цялата политика е обсебена от идеята, че невидимата ръка на сободния пазар, ще реши всички проблеми… Това е зловеща идея” , заключава Чавес .
Следващите две години Венесуела целенасочено работи в това направление. През октомври в Женева, У. Чавес лично преговаря с представителите на Г-15 , за да ги запознае с новите цели, които смята, че трябва да реализира Групата. През ноември 2001 г.. на съвещание на външните министри в Ню Йорк, по време на сесията на Общото събрание на ООН, венесуелският министър на външните работи Л. А. Давила, в съответствие решенията в Джакарта, предлага учредяването на Комисия по осигуряването на приемствеността и последователността на изпълнението на решенията на Групата в състав: Индонезия, Венесуела, Алжир. Към нея са гласувани още по два представителя от Азия ( Индия и Малайзия), Африка (Зимбабве и Нигерия) и Латинска Америка (Бразилия и Перу). Ако се реализира планът за пряк диалог между Г-15 с Г-8 , ръководителите на деветте държави – членове на Комисията ще защитават интересите на Юга.
В разговорите, които са проведени в навечерието на срещата на Г-8 в Окинава ( юли 2000 г.) между лидерите на “осморката” и “тройката” на Юга: председателя на Движението на необвързаните, президентът на ЮАР – Т. Мбеки, председателят на Г-77 - президентът на Нигерия О. Обасанджо и председателят ОАЕ - президентът на Алжир А. Бутефлик се обсъждат въпросите на глобализацията, облекчаването на бремето на дълга, търговията и информатиката – все проблеми, които стоят пред развиващите се държави.
Ето защо, усилията на развиващите се държави се насочват към задълбочаване на отношенията Юг-Юг с цел по-ефективно бъдещо партньорство между Север-Юг. На този етап става важно да се осигури стабилно развитие на “третия свят” на базата на разширяване на търговията, привличане на нови технологии и инвестиции и укрепване на частния бизнес. Средството за това е конструктивният диалог, чрез който да се достигне разбиране от страна на Севера, на държавите от Г-8, от Европейския Съюз и Международните финансови организации на основните проблеми на развиващите се държави.
Каракас е домакин на няколко раунда експертни консултации на Г-15 - по науката и техниката, през декември 2001 г. и април 2002 г. ; по енергетиката, през февруари 2002 г. На всички срещи се обсъждат предложенията на държавите от Юга по създаване на нова архитектура в международната финансова система. Успех в това направление е решението за свикване на Международна конференция по финансовото развитие, което се взема на срещата на експертите по финансово-икономическата въпроси в Монтерей – Мексико, март 2002 г., председателствана от Венесуела.
Друго основно направление във венесуелската дипломация е търсене подкрепа на идеята за преобразуване на сегашния еднополюсен свят в многополюсен . У. Чавес преговаря с президента на Франция Жак Ширак през октомври 2001 г. в Рим, на Международната конференция по финансово развитие. Там той се среща с председателя на Съвета на министрите на Г-8 Силвио Берлускони, с Британския министър председател Тони Блеър и с Владимир Путин. Обсъжда се идеята за сътрудничество между обединенията в многостранен формат и с премиера на Канада – Ж. Кретиен в Монтерей, Мексико. През март 2002 г. У. Чавес лобира пред ръководителите на развитите държави с предложението на Г-15 да се учреди постоянен консултационен многоравнищен механизъм Г-8 – Г-15 и по този начин Групата на Юга да представлява интереси си в диалога Север- Юг.
Заедно с президентите на Испания - Хосе Луис Сапатеро и Бразилия - Лула да Силва, У. Чавес участва в Международната среща в Порто-Алегре, Бразилия (31 януари-5 февруари 2002), проведена като алтернатива на Икономическия форум на Г-8 в Давос, под надслов “Възможен е друг свят”. Присъствието на над 150 хил. души на форума, доказва, че международното движение срещу неолибералната икономика, засилваща разслоението в бедните държави набира скорост .
Като председател Международната конференция по финансите и развитието, проведена в Монтерей, Мексико (март 2002 г.), У. Чавес излага вижданията на развиващите се държави за контурите на новата архитектура на международната финансова система. Той подлага на остра критика неолибералния модел за развитие и ролята на международните финансови организации, които “са на служба на богатите държави” и са виновници за “глобалната нищета” в развиващите се държави. В речта си за първи път е изказана инициативата за създаване на Международен хуманитарен фонд за борба с бедността .
Министърът на външните работи Л.А. Давила предлага още една хуманна инициатива на своето правителство в Мадрид, на Световната среща по проблемите на стареенето (април, 2002) : да се учреди Фонд към ООН за подкрепа на възрастните хора “по образ и подобие на УНИСЕФ “.
У. Чавес става все по откровен в критиката си срещу неолибералната политика, налагана от световните финансови организации и намесата на САЩ в регионалната интеграция. Но, като че се налага едно негласно правило, бедните да не критикуват никого и да приемат, че сами са виновни за състоянието, в което се намират. У. Чавес си позволява да наруши това правило и трябва да понесе последствията за смелостта си. Зад обвиненията в социализъм, “идеологическа фразеология” или “емоционални изблици” стои нещо по-важно – той иска многополюсен свят, което означава, че САЩ трябва да поделят лидерството си с някого, а това е непростима дързост!
Когато У. Чавес оповестява решението си да смени борда на директорите на държавната петролна компания "Петролеос де Венесуела" със свои верни хора, това предизвиква стачка на нейни служители и улични протести, подкрепяни от опозицията. Ще добавим, че този факт, се раздухва от враговете му като желание “да упражни личен контрол” върху венесуелския нефт. Точно когато заради израелско-палестинския конфликт, арабските петролопроизводителки също настояват за контрол върху собствените си източници. Това е повод за безпокойство и зад границата.
В разгара на най-активната външна политика, на 11 април 2002 г., е извършен преврат от група военни. Президентът-“диктатор” е обвинен в неизпълнение на предизборните обещания, арестуван, принуден да подпише оставката си и изпратен на Карибския о-в Орчила. Почти всички държави на американския континент веднага осъждат насилствения акт. Вашингтонската администрация запазва пълно мълчание.
Провокаторите назначават за президент Педро Кармона, председателстващ ФЕДКАМАРАС (търговско-промишлената палата). С първите си декрети той демонстрира решимост да унищожи всичко, направено да този момент от правителството на Чавес - отменя Боливарската конституция, разпуска Народното събрание, отстранява от властта неудобните на опозицията хора, независимо, че са избрани на избори. Дори средствата за масова информация, наричащи три години Чавес “диктатор” са шокирани от авторитарния замах на Кармона. “Група Рио” веднага квалифицира първите декрети на Кармона като “антиконституционен преврат” .
След 48 часа У. Чавес се връща в двореца. Оказва се, че по-голямата част от армията е на страната на президента. Превратаджиите са изпратени на о-в Орчила. Решаваща роля за овладяване на положението, в което за две денонощия се сменят трима президенти, изиграва вицепрезидентът на Чавес - Диосдадо Кабельо (негов съратник от времето на пуча през 1992 г.), който мобилизира вярната армия и президентските фенове, залели улиците с протести срещу превратаджиите. Народът обаче обезсмисля всички критики за неизпълнени обещания и нарушени човешки права от “диктатора” . Може би отговорът е донякъде в думите на военния министър на Чавес - Хосе Висенте Ранхел, когото превратът сварва зад граница, и който бързо се връща у дома да стабилизира положението: "Заговорниците си измислиха една виртуална държава, която уж е срещу президента и сами си повярваха, че е така. Народът обаче излезе по улиците и им показа каква е истината". Превратът показва отношението на огромната част от хората към този “много странен диктатор” и “внушаващ страх демон” както пише Едуардо Галеано в статията си, красноречиво озаглавена “Entre Venezuela y Nadalandia” (Между Венесуела и Нищоландия) .
Пет дни след събитията, в-к “Ню Йорк таймс” публикува подозренията, че правителството на Буш, не се е противопоставило на преврата срещу демократично избрания венесуелски президент Уго Чавес и доста бързо се е зарадвало на свалянето му. След още няколко дни сп. "Нюзуик" съобщава, че офицерите, организирали опита за преврат, преди акцията си посещават американското посолство в Каракас. Държавната телевизия в Хавана обяснява, че "случилото се е резултат от заговор, включващ не само вътрешни сили, но и важен сектор от правителството на САЩ". Пред пресата президентът споделя, че една част от превратаджиите са хора, които имат стремеж да станат военни ръководители и са свързани с партиите, много дълго управляващи страната, друга част “две и повече десетилетия са потопени в процеса на външна намеса, с интереси много близки до интересите на цивилните, политиците и бизнес-сектора” . Именно техните интереси и привилегии нарушава Програма Боливар и правителствената политика – например, контролът върху въоръжените институции и договорите за военни доставки.
Екс губернаторът на щата Карабобо, Салас Ромеро, основен съперник на Чавес в изборите през 1998 г., говори за нови избори, за да се узнае мнението на народа – дали ще легитимира правителството или ще даде правото на друга сила да управлява. Ако ситуацията се влоши, ще нарастват недоволните от авторитарните методи на Чавес, а това ще е в конфликт с гражданското общество, но и с въоръжените сили. Със своите 47 % от гласовете в Народното събрание, Салас Ромеро е сериозна заплаха за У. Чавес в този момент . Според Р. Хименес, лидер на друга групировка, правителството се нуждае от коренна реорганизация, но парламентът не бива да е нито придатък на изпълнителната власт, нито да се превръща в цитадела на опозицията .
Реорганизацията на кабинета на министрите е направена през май. В икономиката идват нови хора - квалифицирани граждански специалисти. Те оглавяват министерството на планирането и финансите. В политическия блок става рокада на хора, предани на Чавес. За изпълнителен вице-президент, четвъртият за трите години, е назначен министърът на отбраната Х. В. Ранхел. На 15 април, в обръщението си към нацията, той призовава към диалог, търсене на причините за случилото се и обещава да извлече добър урок от случилото се .
“Диктаторът” Чавес не изпраща никого в затвора! Едни от превратаджиите са оставени да напуснат страната, други са под домашен арест, в процес на разследване. ”Ние прилагаме конституцията”, обяснява президентът и оставя главните прокурори, според срока, установен в конституцията да видят дали има основания за разследване. Вместо да чака Вашингтон да “коригира” политиката на кабинета му, У. Чавес приема да се проведе а референдум, на който народът да реши дали той ще остане на власт или не .
Обвиненията към президента в лява и “остаряла” идеология” не могат да скрият безспорния факт: претенциите на неолиберализма, че не е идеология, а чисто икономически принципи, всъщност обслужват идеите на световния икономически елит. Опитите на У. Чавес да оспори недостатъците на неолиберализма и да покаже, че тази икономическа система изхвърля зад борда си милиони хора, имащи