Изпускат ли положението във Венесуела последователите на Уго Чавес? Това е въпросът, който се върти из световните медии след президентските избори на 14 април, излъчили като победител с 50,66% или 7 505 338 гласа посочения лично от Чавес като негов наследник Николас Мадуро – бивш шофьор, синдикалист, външен министър и вицепрезидент. Опозиционният кандидат Енрике Каприлес обаче, който взе 49,07% или 7 270 403 гласа, отказва да признае тези резултати и настоява за ново преброяване на всеки подаден глас. Минималната разлика от 1,5% подсилва амбицията му за реванш.
Каприлес за втори път мери сили с чависткото движение. На предишните избори – през октомври 2012 г., той се състезава лично с Чавес и загуби от него с разлика от 11%. Смъртта на харизматичния президент, отишъл си на 5 март т.г. след тежка битка с рака, но успял да пеобрази Венесуела със социалните си програми по време на своето 14-годишно управление, покруси дълбоко всички венесуелци. Общо бе очакването, че силният емоционален градус, съпътствал церемониите около прощаването с Чавес, ще даде мощен бонус на „наследника” Мадуро в насрочения за 40 дни по-късно нов президентски вот. Анкетите почти до последно даваха на Мадуро впечатляваща преднина пред впусналия се в новата надпревара Каприлес – чак до 17%. Но крайните резултати поднесоха вече известната изненада – фактически чависткото движение, олицетворявано от партията PSUV (Обединена социалистическа партия на Венесуела) загуби от гласуването през октомври до априлското над 200 000 гласа. Вторият човек в PSUV – председателят на парламента Диосдадо Кабейо, веднага реагира в Туитър, че движението трябва да направи незабавен самокритичен анализ на грешките в кампанията.
Повечето от коментаторите обясняват случилото се със слабата лична популярност и с политическата неопитност на „официалния кандидат” Мадуро. Той заложи преди всичко на мощното, макар и незримо вече рамо на Чавес, който все пак наистина лично го посочи за свой приемник. Но явно безспорната популярност и дори вече митологизация на покойния президент се оказа недостатъчна, за да осигури убедителна победа на новото лице на чавизма. Самият Мадуро просто нямаше време да постигне собствена популярност. Досега той винаги е бил в сянката на командантето – още от 90-те години, когато Чавес е в затвора заради неуспешния си военен бунт, а Мадуро като синдикалист организира протестни акции за освобождаването му. Тогава Николас се сближава и с адвокатката на затворника Силия Флорес, за която по-късно се жени. Днес Силия е генерален прокурор на Венесуела. И тя, и мъжът й са запалени хиндуисти, дори са си имали собствен индийски гуру, който, уви, вече също е покойник. Двамата са убедени пацифисти, държат да търсят диалог, добронамереност и мирен изход от всяка ситуация. Това излъчване в съчетание с личния добродушен и мек характер на Мадуро създаде у противниците му усещането, че той е лесен за притискане и че е слаб лидер.
Опозиционерът Каприлес поведе крайно агресивна и неглижираща Мадуро кампания под слогана „Ти не си Чавес!” На което Мадуро отговори с „Не съм Чавес, но съм негов син”. Много по-обиграният в политическите битки Каприлес, който влиза в политиката през 1998 г. и веднага, едва 26-годишен, става най-младият председател на Камарата на депутатите в тогавашния все още двукамарен парламент, успя да изземе инициативата по време на сегашната предизборна кампания и да принуди Мадуро постоянно да се отбранява от нападките и обвиненията. При което очевидно изнервеният Мадуро допусна и ред грешки. Влезе в спиралата на противопоставянето, изневерявайки на обичайния си благ тон, обявявайки евреина Каприлес за фашист, подигравайки му се за нетрадиционната му сексуална ориентация (за което по-късно се извини) и залитайки към мистични послания – как преобразеният в птичка Чавес му кацнал на рамото, за да му даде сили...
Разбира се, Каприлес разполагаше и с мощен пропаганден ресурс на своя страна. Частните медии във Венесуела никога не са били прочавистки, винаги са били на страната на опозицията. Впрочем, самата опозиция, която подкрепи енергичния и амбициозен Енрике, е изключително пъстра – включва от крайнолеви до крайнодесни сектори. Сред активистите й се откроява и една ярка дама – депутатката и основателка на гражданското сдружение Sumate („Присъедини се”), либертарианката Мария Корина Мачадо. Тя е дъщеря на един от най-едрите венесуелски предприемачи, чийто бизнес бе експроприиран от Чавес миналата година. Възпитаничка е на школата за световни лидери в университета в Йейл и буквално в навечерието на венесуелските избори участва в редовната „среща на върха на ибероамериканската десница”, както са известни ежегодните сбирки в аржентинския град Росарио на видни политици и интелектуалци от Латинска Америка и Испания, чертаещи страгеии за изстръгване на южния континент от „лявата вълна” и за връщането му към неолибералния курс. Своите съвети там раздава бившият испански премиер Хосе Мария Аснар, който тази година препоръча създаването на латиноамериканска Народна партия по примера на европейската. Сред звездите на тези сбирки е и перуанският писател нобелист Марио Варгас Льоса – един от малцината латиноамерикански интелектуалци с десни възгледи. Той впрочем ще гостува през май в София, за да стане доктор хонорис кауза на СУ „Св. Кл. Охридски”. Та именно с капацитета на този мозъчен тръст разполагаше и разполага Каприлес при щурма си към президентския пост във Венесуела. Не е случайно, че изпратените от испанското правителство (то е на аснаровата Народна партия) наблюдатели обявиха за „съмнителни” резултатите от венесуелските избори, а испанският външен министър Хосе Мануел Гарсия-Маргайо призова да се обърне внимание на искането на Каприлес за ново преброяване на гласовете. Мадуро, който вече беше обявен за законно избран от местната ЦИК, реагира остро, приемайки това за намеса във вътрешните работи и извика венесуелския посланик от Мадрид „за консултации”. След което пък Маргайо даде на заден – обяви, че думите му били „зле интерпретирани”, а испанското правителство излезе с декларация, че изцяло признава за легитимни изборите във Венесуела. Изборите бяха вече признати от всички латиноамерикански страни без изключение. Засега само САЩ още размишляват дали да ги признаят.
Впрочем, минималната разлика между съперници в президентски вот не е прецедент във Венесуела. През 1968 г. например Рафаел Калдера става държавен глава само с 30 000 гласа разлика със своя съперник. Да не говорим за случая с мексиканския президент Фелипе Калдерон, който през 2006 г. надви и бе признат за победител включително от САЩ със само 0,58% разлика от своя опонент.
Поляризацията на Венесуела днес е очевидна. Настояването на Каприлес за ново преброяване изведе на улиците хиляди негови нахъсени привърженици. Стигна се до сблъсъци с полицията, при които бяха дадени и 7 жертви. Мадуро обвини „фашистите” в провокиране на насилие и дестабилизация на държавата. На свой ред Каприлес контраатакува, че провокаторите били инфилтрирани от властите, за да компрометират опозицията. И призова феновете си да се въздържат от улични прояви. Мадуро пък апелира „народа да залее улиците” с песни и фойерверки, за да покаже силата си „в мир, без нетолерантност, с радост, с усмивка срещу вятъра”. И обеща твърд отпор срещу всеки, който иска да накърни сигурността и мира в страната. „Нека не бъркат нашето желание за любов и мир със слабост,” обяви новият президент.
Кореспондентът на ВВС от Каракас обобщава: „Тук всички вдигат шум, никой не води диалог”. Но Венесуела е една за всички. Диалогът очевидно е необходим и ако вместо да го тласкат към конфронтации на Мадуро му позволят да прояви своя мек и диалогичен характер в комбинация с хиндуиското миролюбие, дестабилизацията може и да бъде избегната. Въпросът е колко силни ще се окажат онези, за които именно тя е целта.