Венесуела е 10 пъти по-малка и като територия, и като население от световната ядрена суперсила САЩ. Но през март т.г. бе обявена от американския президент Барак Обама за „необичайна и извънредна заплаха за националната сигурност и за външната политика” на неговата мощна страна. Обвинявайки Каракас в „нарушаване на човешките права” и в „преследване на политически опоненти”, Обама наложи и санкции на висши венесуелски дейци.
Поводът за тези американски действия, определени от Венесуела като „най-агресивните” в историята на двустранните отношения, бе арестът на кмета на Голям Каракас (столицата плюс предградията сателити) Антонио Ледесма, изявен активист на опозицията. Венесуелските власти го обвиниха в заговор за сваляне на законната власт, след като разкриха и осуетиха планиран за 12 февруари т.г. опит за държавен преврат, предвиждащ дори бомбардиране на президентския дворец от въздуха. Ледесма бе посочен като един от главните организатори на конспирацията, а Вашингтон – като основен вдъхновител и външен двигател.
Държавният департамент отхвърли тези твърдения като „смешни” и обвини Каракас, че така се опитвал да отклони вниманието от „своите собствени действия” и от „тежката ситуация” в страната. Венесуелският президент Николас Мадуро на свой ред настоя, че тази ситуация – улични сблъсъци, убийства на проправителствени и на антиправителствени демонстранти от въоръжени банди, спекула с укрити стоки от първа необходимост, икономически саботажи, социална дестабилизация – е част от стратегията на „перманетнтия, пълзящия преврат”, осъществяван според него във Венесуела по сценарий от САЩ.
Междувременно друга дейна фигура на венесуелската опозиция – бившата депутатка и наследничка на влиятелна фамилия индустриалци Мария Корина Мачадо, форсира медийна и международна кампания с искания за освобождаването на Ледесма и на арестувания за организиране на безредици с жертви през февруари 2014 г. Леополдо Лопес, също опозиционен активист. Мачадо придружи или подпомогна съпругите на Ледесма и Лопес в обиколките им из ред страни на Европа и Америка, където те се срещнаха с изявени чуждестранни политици и бяха интервюирани от големи световни медии. Нобелистът Марио Варгас Льоса, който живее в Испания и се изявява като страстен обвинител на обществените модели в Куба и Венесуела, закара двете жени в родното си Перу и им даде думата на форум, организиран от неговата Международна фондация на свободата. В самата Испания съпругите на Ледесма и Лопес бяха приети и подкрепени от действащия премиер Мариано Рахой. А един от бившите – Фелипе Гонсалес, който има дълбоки персонални връзки с Венесуела, отлетя нататък, за да настоява на място за освобождаването на опозиционерите. Резолюция с такова искане прие и Европейският парламент.
Целият този форсмажор поражда у незапознатата с детайлите публика объркване и доста въпроси. Какво точно става във Венесуела? Кой кого и с какво заплашва? Кои са страните в сблъсъка и какво искат?
За да се стигне до отговори, е необходимо не само взиране в сегашната конкретна обстановка, не само припомняне на характеристиките на Боливарската революция, започната през 1999-а от покойния вече венесуелски лидер Уго Чавес, но и запознаване с поне някои ключови моменти в историята на Венесуела, създали условията днес тя да е това, което е.

Букет от раси и своенравия

Христофор Колумб обикаля с кораб днешното венесуелско карибско крайбрежие през 1498 г. и дотолкова се прехласва по многообразието и красотата на природата, че нарича тези територии „Райска земя на благодатта”. Истинският кръстник обаче идва година по-късно, като участник в експедицията на Алонсо де Охеда – онзи прочут конкистадор, за когото у нас така фриволно се разпространява приказката, че уж бил българинът „Драган от Охрид”. С Де Охеда в Новия свят попада и италианецът Америго Веспучи, чието име после ще се прехвърли на целия континент. Когато експедицията стига до повече приличащото на залив езеро Маракайбо, в което са накацали наколните жилища на местните племена, Веспучи решава, че гледката му напомня една малка Венеция – тоест, Венесуела (умалително от Венеция). Наименованието обаче дълго си остава само локално и чак през 1777 г. зазвучава помпозното Генерал-капитанство Венесуела, обхващащо по-голямата част от днешната територия.
Колонизацията на тези земи, простиращи се от заснежените Анди на Запад до делтата на величествената Ориноко на Изток, от амазонските джунгли на юг до карибските плажове на север, е като навсякъде – с кланета и с покръствания. Индианките раждат на конкистадорите метиси, докараните от Африка роби за работа по плантациите също оставят своя ген във формирането на новата нация. Днес около 80% от 30-милионното население на Венесуела изповядва католицизъм. А 67% от жителите на страната са смятани за метиси – потомци на бели и индианци, на бели и африканци, на индианци и африканци. Последната кръстоска е особено колоритна и доста характерна за Венесуела. Такъв произход имаше и Уго Чавес. Който преди да избере парашутните войски е искал да стане свещеник, художник, музикант, бейзболист, а като президент прокламираше, че „Христос е бил първият революционер”, защото е помагал на бедните...
Векове наред расата определя и социалното стъпало. Колкото си по-бял, толкова по-високо можеш да се изкачиш. Колкото си по-мургав, толкова си по-безпросветен и безгласен. Но дори и със светъл тен креолските елити си остават все „второ качество” спрямо испанската метрополия. Амбициите им са по-големи – и идва времето на борбите за независимост. Подплатяват ги идеите на Просвещението. Заразителни с примера си са Войната за независимост в САЩ и Великата френска революция. И в двете участва Франсиско де Миранда – Предтечата, както влиза в историята на Венесуела, а и на цяла Латинска Америка роденият в Каракас идеолог на освободителното движение. Става масон, защото вижда в масонството опозиция на консервативния католицизъм, който е опората на колониална Испания. Масони са и последователите му Симон Боливар, Хосе де Сан Мартин, Бернардо О’ Хигинс – млади офицери от Испанска Америка, събрали се на обучение в испансикя град Кадис, които после ще се превърнат в освободителите на Венесуела и Колумбия, на Аржентина и Перу, на Чили...
Всъщност Освободителят на Латинска Америка – именно така, с голяма буква и в единствено число – за историята си остава венесуелецът Симон Боливар. Той знае какво иска и как да го постигне. Военните му победи и силният му характер за него са само средство към изграждането на единна и свободна родина за всички южноамерикански народи. Първото стъпало е създаването на Република Колумбия. За да не я бъркат с днешна Колумбия, историците са й измислили името Велика Колумбия, което никога не е било използвано в действителност. Просъществувала от 1819 г. до 1831 г., тя обединява земите на сегашните Венесуела, Колумбия, Панама и Еквадор плюс части от Коста Рика, Гвиана, Бразилия, Перу. Боливар става неин президент и подпомага освобождаването на Перу през 1824 г. На територията на Горно Перу през 1825 г. е сформирана нова държава, която е назована Боливия в чест на Боливар.
Вътрешни съперничества, локални егоизми и недоволства от прекалено доминиращата роля на президента провокират както оттеглянето му, така и разпадането на голямата Колумбия на Нова Гранада (по-късно – съвременна Колумбия), Венесуела и Еквадор. Два века по-късно Чавес няма да пропусне повод, за да бодне колумбийците, че в онази постосволбодителна епопея са «предали Боливар» и въобще идеята за южноамериканско единство. Е, всъщност и тогавашните венесуелски националисти не са били по-добри. Отношенията между Венесуела и Колумбия и до днес са сложни, а в столиците им управляват антагонистични политически тенденции. Докато с Еквадор са най-сърдечни. Освен че там е на власт приятелят и съмишленикът на Чавес Рафаел Кореа, еквадорка е била и любовта на живота на Боливар – Мануелита Саенс, която го е спасила от покушение на заговорници. На официална церемония през 2010 г. тя бе тържествено препогребана в Каракас, редом до любимия си.
Боливар умира през 1830 г. от тубуркулоза. Но Чавес вярваше, че всъщност е бил бавно отровен с арсеник от неприятелите си.
Привържениците на починалия през 2013 г. венесуелски президент днес вярват, че рядката и крайно агресивна форма на рак, която го погуби, е била изкуствено предизвикана от враговете...
Последвалото след разпадането на Велика Колумбия управление във Венесуела е доста турбулентно, зависи от своенравията на поредния водач и прави основателна една горчива фраза, изречена от Боливар малко преди смъртта му: «Онези, които служеха на революцията, просто са орали морето».
Все пак още в първото десетилетие след смъртта си Боливар вече се превръща в любим герой на младата Венесуела. По-нататък, с годините, към него се изгражда истински национален (и латиноамерикански също) култ. Който, впрочем, се употребява в зависимост от вкусовете и нуждите на съответния президент, генерал, диктатор. Фактът, че самият Боливар навремето е бил провъзгласен за «диктатор на Перу», е доста удобен щит за цяла серия по-малки и по-големи деспоти, изредили се да управляват в Каракас.

Диктаторите

Венесуелските диктатори са не по-малко известна «марка» на страната си от прословутите «кралици на красотата». Вдъхновили са не един и двама латиноамерикански писатели за разтърсващи творби. Такъв е например властвалият от 1908-а до смъртта си през 1935-а генерал Хуан Висенте Гомес, който първо помага на предшественика си Сиприано Кастро да заграби властта и да победи в последвалата гражданска война, а после и сам окупира президентското кресло, докато Креспо е в чужбина. Жлъчна алегория на управлението на Гомес е класиката на венесуелския писател Ромуло Галиегос «Доня Барбара» (името на испански идва от «варварвство»), излязла през 1929 г. За по-сигурно авторът емигрира. А след още няколко десетилетия същият исторически прототип заляга и в «Есента на патриарха» на колумбиеца Гарбиел Гарсиа Маркес.
Управлението на Гомес съвпада и с разцвета на венесуелската петролна промишленост, чиято продукция бързо измества доминиралите по-рано в износа какао и кафе. Гомес пуска американски фирми да разработват венесуелските нефтени залежи и първите сериозни инвестиции са направени през 1912 г. Резултатът: ако през 1920 г. делът на петрола в експортираните стоки е 2%, през 1930 г. вече е 85%. Главните купувачи на венесуелски пертол в онзи период са САЩ, Германия, Франция. Авторитарният режим на диктатора, който мачка всички несъгласни с него, същевременно дава пълна свобода за печалби на чуждите компании. Венесуела става втора по добив на нефт в света и скоро се превръща в единствената страна без никакви дългове. Неграмотността в страната обаче е 70%, едва 11% от децата ходят на училище. Репресиите спрямо всеки недоволен са безжалостни. Осъществява ги добре смазан държавен апарат, докато самият президент практически не се появява публично. Дори не се вясва и в президентския ворец. Живее в любимото си градче край столицата. Ръководната идеология на управлението му е «демократичният цезаризъм», според която «незрели» за същинската демокрлация народи като венесулския се нуждаели от направляващата ги твърда ръка на «Цезаря».
Смъртта на Гомес е посрещната с радостен камбанен звън и предизвиква изблик на всенародно ликуване, което обаче бързо прераства в улични безредици и в лична разправа с най-близкото обкръжение на диктатора. Буйстващи из Каракас тълпи разгромяват правителствени офиси, редакции на услужливи към предишната власт вестници, домове на служители на режима.
Последвалият период на укротяване на страстите, на демократизация и либерализация се осъществява, впрочем, пак от генерал – Елеасар Лопес Контрерас, управлявал 7 години. Той е последван на поста от друг военен – Исаиас Медина Ангарита, който се опитва да гарантира повече приходи за националната хазна и да ограничи донякъде печалбите на мултинационалните компании. Но не иска да въведе преки избори, защото смята народа за недорасъл за тях. Противопоставят му се други сектори в армията, свързани със социалдемократическото Демократично движение на Ромуло Бетанкур, които също се стремят към властта и имат по-либерална представа за упражняването й. В крайна сметка тези съперничества довеждат до военен преврат, който привържениците на Демократическото движение държат да наричат Октомврийската революция от 1945 г. И я прокламират за вододел между архаичната и модерната Венесуела.
Сформираната Революционна хунта свиква през 1947 г. първите преки президентски избори. Печели ги писателят Ромуло Галиегос, авторът на «Доня Барбара». Но той остава на власт едва 7 месеца – до следващия военен преврат, извършен пак от същите млади офицери, осъществили предишния. Следват още няколко години на странни убийства и вътрешни конспирации в хунтата, докато от групата се откроява военният министър Маркос Перес Хименес и става ясно, че той ще е новият диктатор. Формалното поемане на президентския пост от него е през 1953 г. САЩ го подкрепят, защото той следва синхронен с маккартизма антикомунистически курс, осигурявайки същевременно всички бонуси на американския бизнес в страната. Захваща се и с амбициозни инфраструктурни обекти, заради което започват да наричат режима му «диктатура на развитието». През 1957 г. Перес Хименес организира плебисцит, за да удължи президентстването си, но това предизвиква разцепление в подкрепялата го дотогава армия и военен бунт навръх новата 1958-а. Той първоначално е потушен, но движението се разраства и с гражданско участие, докато на 23 януари прераства във въстание и диктаторът е принуден да бяга при совя събрат Леонидас Трухильо, тиранина на Домииканската република.

Между «Фиксираната точка» и градските партизани

Демократизацията се осъществява от преходно военно-гражданско правителство, а политическият живот се структурира от сключения през октомври 1958 г. Пакт «Фиксирана точка». Той е подписан от трите реформистки партии – Демократично действие (социалдемократическа), КОПЕЙ (социалхристиянска) и Републикански демократичен съюз (центристко-националистическа). Това практически е договорка между тях и най-вече между двете по-големи – ДД и КОПЕЙ, за редуване във властта и за взаимно зачитане на изборните победи. Така е поставена основата на двупартийния модел на управление. В пакта не е поканена Комунистическата партия, въпреки че чрез силните си позиции в профсъюзното движение тя е била най-активна в съпротивата срещу диктатурите, както и най-репресирана от тях. Но Студената война е в разгара си, а новите власти не само не желаят да се карат с американците, а и разчитат на икономическа подкрепа от тях.
Така комунистите остават извън легалния политически живот. И последствията не закъсняват. Победилата на 1 януари 1959 г. Кубинска революция отприщва ново вдъхновение за всички леви движения в Латинска Америка. Карибската близост с Острова на свободата допълнително подсилва ефекта във Венесуела и комунистите там грабват оръжието, за да следват кубинсикя пример. През 1961 г. партията им обявява въоръжената борба като водещ път за революционна промяна на обществото, а година по-късно създава и Въоръжени сили за национално освобождение (ФАЛН). В битката се включва и отцепилото се от Демократично действие крайноляво Движение на революционната левица (МИР).
Това се случва и в други страни на континента. Но ако в съседна Колумбия например (където и преди кубинския обрат по селата съществуват малки отряди за самоотбрана) партизанската борба се разраства в селските райони, във Венесуела повече популярност добиват т.нар. градски партизани. Всъщност, във венесуелските планински зони също са открити «фронтове», но партизанските изяви по тях са по-скоро демонстративни, отколкото реални. Малко са истинските боеве с редовната армия. Партизаните предпочитат да организират повече агитационни походи сред селското население, избягвайки сблъсъци с войската. Тези акции не водят до масовизиране на партизанското движение, но разбуждат социални рефлекси у селяните и посяват семената на ново самоосъзнаване и самоорганизиране, което по-късно, вече по времето на Чавес, ще даде плодове в оформянето на низовия фундамент за революционните промени.
Още по-силно се проявява тази тенденция в работническите квартали по градовете, станали бази на градската «гериля» през 60-те години на миналия век. Тя взима доста жертви сред младите луди глави, предимно студенти, създавайки романтичен ореол на героите на бунта, но и развързвайки ръцете на властите за брутални репресии срещу обявените за терористи бунтовници.
Един ярък епизод от този период влиза и в световните новини. Във ФАЛН силно са развълнувани от съдбата на младия партизанин от Националния фронт за освобождение на Южен Виетнам (Виетконг) Нгуен Ван Чой, който през май 1964 г. се опитва да взриви мост в Сайгон. По моста е трябвало да мине кола с пристигналия там държавен секретар на САЩ Робърт Макнамара и с американския посланик. Чой обаче е заловен и осъден на смърт. В цял свят се повежда кампания за освобождаването му и изпълняването на смъртната присъда се бави. Тогава бойци от ФАЛН отвличат американския военен аташе в Каракас Майкъл Смолен и обявяват, че ако Чой бъде разстрелян, те пък ще убият Смолен. Драмата се следи от цял свят. Но опитният Смолен успява да измами младите си похитители и не само сам бяга от тях, но и дава информация и на спецслужбите как да ги открият и ликвидират. Верижно са унищожени и много от ядрата на градските партизани. А и Чой в крайна сметка също е разстрелян в Сайгон.
Талантливо и достоверно описание на противоречивия период на градската «гериля» във Венесуела оставя един от преките й участници – журналистът Хосе Висенте Абреу, който в нелегалност е оглавявал комунистическия вестник «Трибуна популар» («Народна трибуна»). Той е автор на книгата «Четири букви» (имат се предвид четирите букви на ФАЛН), за която днес страничката на испански в «Уикипедия», посветена на Абреу, известява, че «никога не е публикувана». Това обаче не е съвсем вярно. По-голямата част от книгата всъщност е отпечатана на руски, от съветското издателство «Прогрес», през 1973 г., в сборника «Писателят и съвремеността», представящ творци от Азия, Африка и Латинска Америка. След арест и затвор заради участието си в едно военно-гражданско антиправителствено нападение през 1962-а в Карупано, Абреу заминава в емиграция през 1964 г. и обикаля няколко социалистически страни, включително и СССР. Накрая попада и в България, където известно време преподава испанска и латиноамериканска литература в СУ «Св. Кл. Охридски». По-късно се завръща във Венесуела и се отдава на изследователска дейност в Централния венесуелски университет. Умира от цироза в Каракас през 1987 г.
Увековечените от Абреу амплитуди на градската «гериля» през 60-те са период на остри идейни спорове, конфронтации и вътрешни разцепления в комунистическото движение. Част от него иска да се откаже от въоръжената борба и държи да запази пъпната си връв с Москва, откъдето КПСС сурово кастри «ултралевите уклони» - заради негласната уговорка със САЩ свърхилите да не бунят задните си дворове. Друга, по-радикална част от венесуелските комунисти, настоява да следва кубинския пример и да продължава с бойните изяви. Така през 1966 г. бившият член на ВКП и популярен партизански командир Дуглас Браво създава отделна Партия на венесуелската революция и заедно с МИР продължава сраженията, начело вече на Фронта за национално освобождение, в който прерастват предишните ФАЛН.
През същата 1966 г. емисар на това крило се появява в Хавана да иска военна помощ от Фидел Кастро. Емисарят е «нашият» Любен Петков, единият от тримата братя Петкови, станали легенда на венесуелската левица. Те са синове на емигрирали във Венесуела европейски комунисти – българин и полска еврейка. Историята на братята заслужава специално внимание. Не само заради българския им произход, но и заради изключителните им биографии, които за пореден път доказват, че животът е най-големият сценарист.

Братята Петкови

Най-големият от братята е роденият през 1932 г. Теодоро Петков. През следващата 1933-а са родени еднояйчните близнаци Любен и Мирослав (Мирко) Петкови. И тримата от съвсем млади се включват в нелегалното комунистическо движение и са особено дейни в протестните акции срещу диктатора Перес Хименес. По време на една такава демонстрация през 1956 г. е убит единият от близнаците – Мирко. По-късно баткото Теодоро ще разказва как след трагедията Любен е толкова смазан, «сякаш е изгубил едната си половина». Борбата обаче се развива динамично и на 23 януари 1958 г., когато в Каракас избухва гражданско-военното въстание, свалило Перес Хименес, Любен вече предвожда щурма на сградата на Националната сигурност. После се включва и в партизанското движение. Заловен е през 1962 г., година по-късно бяга от затвора, пак отива в планината, откъдето партията го изпраща в Китай и Виетнам да се обучава за боравене с експлозиви. На връщане именно от този курс Любен прави несакнционирана отбивка до Куба, без знанието на ВКП, която вече иска да се отказва от партизанските битки. Там настоява за кубинска помощ за крилото на Дуглас Браво, с което смята да продължи сраженията. След дълги уговорки кубинците склоняват да го подкрепят с 15 свои бойци с опит от битките в Сиера Маестра и подпомагат дебаркирането на групата на венесуелския бряг. Това не помага особено за консолидирането на вече разпокъсаните партизански сили. Самият Любен през 1969 г. решава да се отцепи заедно с 24-а бойци от основните сили, за да води «истинска война», но това накрая приключва с емиграция в Куба. Когато през 1973 г. се връща във Венесуела, е арестуван, защото има издадена 18-годишна присъда за терористична дейност. Но скоро е пуснат на свобода в рамките на предприета от тогавшния президент Рафаел Калдера програма за помирение в страната. По-късно Любен Петков работи в националната телефонна компания, занимава се и с износ на цимент за Куба. Умира от рак през 1999 г., докато е на лечение в Лондон.
Още по-колоритни са перипетиите на баткото Теодоро Петков. Той завършва икономика в Каракас, в Централния венесуелски университет, чиято студентска организация оглавява. Влиза във ВКП още 17-годишен, издигайки се и до член на Политбюро. И Теодоро като Любен се включва в партизанската война редом до Дуглас Браво. На два пъти го залавят, като и двата пъти става герой в зрелищни бягства, въплъщавани после в книги и филми. Първия път имира пред тъмничарите спукване на язва, за да го прехвърлят в по-леко охраняваната военна болница. За целта изпива предадена му тайно половинлитрова бутилка с бича кръв, след което повръща артистично съсиреците пред пазачите. Оказал се в болнична стая на 7-ия етаж, навръзва накъсаните на ленти чаршафи от леглото, спуска се по тях от прозореца до земята и изчезва. Второто бягство също е емблематично. През 1964 г. Теодоро е хвърлен в обща килия в непристъпната военна крепост и казарма Сан Карлос заедно с другарите си Помпейо Маркес и Гийермо Гарсиа Понсе. На третата година от затворничеството – през 1967-а – тримата успяват да избягат по подземен тунел, който другарите им прокопават до тяхната килия от малко магазинче, нарочно наето на улицата срещу крепостта. Съветският литовски режисьор Витаутас Жалакявичес снима през 1972 г. по този случай игралния филм «Тази сладка дума свобода».
Година преди това – през 1971-а, Теодоро обаче напуска ВКП заедно с Помпейо Маркес. Причината е в дълбоките идейни разногласия с ръководството на партията и най-вече в големия морален срив, изживян от двамата герои заради навлизането на войските на Варшавския договор в Чехословакия през 1968 г. Терзанията на Петков намират отражение и в книгата му, излязла през 1969-а под заглавието „Чехословакия: социализмът като проблем”. Той не е в състояние да приеме, че СССР си позволява да се меси в други страни, също както и САЩ.
Разривът е необратим и през 1971 г. Теодоро и Помпейо основават социалдемократическото Движение към социализъм. По-нататъшната еволюция на Петков си струва да бъде проследена в хода на последвалите политически събития. Тук трябва само да се отбележи още, че той преживява още един арест през 1969 г., но остава зад решетките едва 40 дни, след което е помилван в рамките на споменатата прогама на тогавашния президент Рафаел Калдера за помирение в страната.
Калдера е един от съоснователите на социалхриситянската партия КОПЕЙ. Случва му се два пъти да бъде президент на Венесуела – и това все е в драматични преходни периоди, когато неговата способност за постигане на компромиси се оказва решаваща за страната. Първият път е в интервала 1969-1974 г., а вторият – 1994-1999 г. За втория тепърва ще стане дума, а за първия трябва да се каже, че с помиренческата си инициатива в края на 60-те и началото на 70-те Калдера постига онова, което съседна Колумбия не е успяла да постигне и до днес – левите партизани се отказват от въоръжената борба и се включват мирно в политическия живот. Вярно, има една съществена уловка – Калдера си затваря очите и не ги принуждава да се разоръжават. Истината е, че и до днес в много от народните квартали и местни социалн сдружения се намират оръжия, пазени още от епохата на „герилята”.
Има изследователи, които смятат, че в онзи революционен период трябва да се търсят и корените на покълналия години по-късно феномен на Уго Чавес. Твърди се, че въоръжени структури на ВКП още тогава са установявали контакти и влияние сред младшия армейски състав с цел да се сдобият със симпатизанти сред войската. Факт е, че наистина тогава – през 1962 г. – е осъществено и неуспешно нападение срещу президента Бетанкур, организирано съвместно от партизани и от левеещи младши чинове в армията. Дали пътят на проявилият се доста по-късно Чавес е пряк резултат на тези стари взаимодействия е трудно да се каже. Но е факт, че за разлика от други латиноамерикански армии венесуелската по състава си е доста демократична, защото допуска момчета с много беден произход (какъвто е Чавес), а това съответно влияе и на доминиращия в нея манталитет, и на социалната чувствителност на бойците и офицерите.

Златните години и разплатата

След Калдера през 1974 г. президент на Венесуела става Карлос Андрес Перес, представителят на другата от редуващите се във властта партии – Демократичното действие. За времето си и за общия континентален фон (в Чили току-що е извършил преврата си генерал Аугусто Пиночет, в Аржентина се готви същото, военни диктатури вилнеят в Боливия, Уругвай, Парагвай и т.н.) Перес е направо лъч светлина в тъмното царство. Той е с модерни социалдемократически разбирания. Партията му е член на Социалистическия интернационал и по тази линия личен приятел на Перес е легендата на германската социалдемокрация Вили Бранд. През 1975 г. новият венесуелски президент национализира стоманената индустрия, а през 1976 г. и главното богатство на страната – петролната промишленост. Високите цени на черното злато по онова време гарантират и високи приходи в държавната хазна, както и благополучие голяма част от венесуелците. Перес инвестира в социални и образователни програми, в инфраструктурни проекти, разработва политика за “нулева безработица”, позволява си и мащабни регионални и международни интеграционни инициативи. Заедно с тогавашния президента на Мексико Луис Ечевериа той стартира например първия континентаен опит за икономическо обединнение без участието на САЩ – SELA (Латиноамериканска икономическа система). Погледната от днешен ракурс, тази организация прави впечатление и със смисъла си, и с абревиатуата си. И по двете линии тя доста напомня лансираната от Чавес през 2010 г. CELAC (Общност на латиноамериканските и карибските държави).
По време на мандата си между 1974 и 1979 г., а и след това Перес се изявява също като крепител на опозицията срещу диктаторския клан Сомоса в Никарагуа и като умиротворител на разкъсвания от гражданска война Салвадор. Подобрява отношенията с Куба и СССР. С особена пристрастност помага на испанския си приятел от Социентерна (чийто зам.-председател става) Фелипе Гонсалес, който се завръща от емиграция в Испания след смъртта на Франко през 1975 г. със самолет, осигурен от Венесуела. Години по-късно ще се разбере, че това всъщност е бил частният самолет на влиятелния венесуелски предприемач Густаво Сиснерос, днес втория по богаство латиноамериканец, който също е сред приятелите на Перес.
Онова президентско управление се запомня като «златните години» в историята на страната, наричана тогава «Саудитска Венесуела» заради петродоларовото изобилие. В края на мандата му обаче срещу Перес започват критики за прекалено разточителство и за фаворизиране на най-приближения му кръг любимци (сред които е Сиснерос), станали известни като «Дванайсетте апостоли». Опозицията недоволства също, че държавните приходи не се инвестират разумно, че селското стопанство остава неразвито, че продължават да се внасят 80% от потребяваните от населението хранителни продукти. Впрочем, същите критики звучат и днес от опозиционните митинги във Венесуела...
След Перес двупартийният модел извъртява на президентския пост още по един представител съответно от партията КОПЕЙ и от Демократично действие. Но златните години са си отишли. Дошъл е Международният валутен фонд, който запрочва да налага своите убийствени програми с девалвации и рестрикции. Благоденствието се сменя със спиралата на задълбочаващата се криза. На този фон венесуелците решават пак да повярват на Карлос Андрес Перес. И с надеждата, че той ще върне щастливото време назад го избират в края на 1988 г. за втори път за президент. Повторението на предишния му успех обаче е невъзможно. Светът е друг, а и Перес е различен. Той вече вярва във «Вашингтонския консенсус» и се хвърля със същото усърдие като предшествениците си да изпълнява предписанията на МВФ. От което кризата става все по-жестока за обикновените венесуелци.
Перес поема втория си мандат на 2 февруари 1989 г. А на 27 февруари обявява план за ново драстично затягане на коланите с цел подобряване на макроикономическите показатели. Още същия ден избухва т.нар. Каракасо – масов градски бунт, обхванал най-вече столицата Каракас, а после и други градове. Гневни от масовото обедняване и от новите рестрикции тълпи се хвърлят да разграбват магазини и да громят държавни институции. В сблъсъците, продължили до началото на март, загиват около 300 души, а според журналистически разследвания около 2000 и до н.днес се водят за «изчезнали».
Този изблик не променя траекторията, поета от новия стар президент. Търсейки свежи пари за икономиката, същият Перес, който през първия си мандат национализира стоманата и петрола, сега започва да приватизира. Със съмнителен резултат за хазната обаче. Една от най-скандалните приватизации е на печелившия национален авиопревозвач VIASA. Авиокомпанията е предадена през 1991 г. почти на безценица на друга държавна структура, принадлежаща на чужда държава – на испанската IBERIA, която сама е в криза. Критиците на Перес са възмутени, че това става само заради личното му приятелство с тогавашния испански премиер Фелипе Гонсалес. За броени години испанските собственици докарват VIASA до фалит. Това е само един от цял ред скандали, които увисват като воденичен камък на шията на бързо загубилия старата си популярност президент.
През 1992 г. срещу непоносимия вече за мнозинството от венесуелците Перес са извършени два опита за преврат. Първият е от 4 февруари 1992 г. и е организиран от група офицери. Ключова фигура е тогавашният подполковник Чавес. Когато той вижда, че пучът няма да успее, Чавес се обръща по телевизията към гражданите, поема цялата отговорност за извършеното, обяснява, че целта на неговото „боливарско движение” е била смяна на корумпираната власт и подобряване на социалното положение на народа и напътства: „Страната трябва да поеме към по-добра съдба”.
Чавес и съратниците му отиват в затвора. Перес обещава публично, че ще коригира някои свои политики. Но нищо не се променя. И на 27 ноември същата година избухва нов метеж, при който дори е бомбардиран президентския дворец, както и ред министерства. Този опит за преврат също е неуспешен. Но и оставането на власт на Перес вече е невъзможно. През март 1993 г. главният прокурор на републиката предприема безпрецедентна стъпка – обвинява действащия президент в злоупотреби с държавни средства на стойност 17 млн. долара (сума, за която самият Перес твърди, че е превел за подпомагане на предизборната кампания на президентката Виолета Чаморо в Никарагуа). Конгресът отсранява държавния глава от поста през май, а през август той бяга в САЩ.
През декември 1993 г. се провеждат извънредни президентски избори и венесуелците дават победата в тях отново на стар президент, когото са запомнили с добро – умиротворителят на партизаните Рафаел Калдера печели втори мандат, за да се опита този път да укроти полудялата икономика. Но чудеса не стават и оздравителните мерки са все в същия контекст на МВФ – икономии, приватизации, затягане на финансовата дисциплина. Банковите фалити са драматични и Калдера си издейства от Конгреса глауване на извънредни пълномощия – включително суспендиране на някои конституционни права, за да овладее положението.
Интересното е, че дясната ръка на президента в тези болезнени мерки е не друг, а бившият партизански герой Теодоро Петков, назначен за министър на координацията и планирането. Петков става и главен преговарящ с МВФ. Той прилага на практика разработената правителствена програма, по която се орязват драстично социалните помощи и дори напълно се премахва системата за социално осигуряване, за да могат да се покриват лихвите по държавните кредити. За първи път след национализацията на нефтената промишленост от Перес там отново се допускат чужди частни капитали.
Това е фонът, на който помилваният от Калдера бивш превратаджия Уго Чавес преминава на фронта на изборната борба и решава да лансира своята „боливарска програма” за алтернативно социално развитие на страната по време на президентската надпревара в края на 1998 г.

Алтернативата на Чавес

Чавес се явява на вота, след като преди това упорито е популяризирал своето Движение „Пета република” и основното си послание, че ако бъде избран, ще проведе референдум за свикване на Учредително събрание, което „да основе наново републиката”. Междувременно – през 1994 г., той вече е гостувал в Хавана на Фидел Кастро и е открил, че възгледите им съвпадат по много линии. А между 1995-а и 1997-а е обиколил цяла Венесуела, от село на село и от град на град, за да обяснява точно в народните квартали какво конкретно смята да направи за тези хора, на които никой по-рано не е обръщал внимание. Неговото Движение „Пета република” влиза в общия съюз „Патриотичен полюс” заедно с Движението към социализъм (да, партията на Теодоро Петков, който обаче я напуска в знак на протест срещу подкрепата й за Чавес – Петков не го харесва), Венесуелската комунистическа партия, движение „Родината за всички” и още няколко по-малки организации. На изборите на 6 декември 1998 г. Чавес получава 56,5% от гласовете. Той поема президентските пълномощия на 2 февруари 1999 г. На 25 април провежда обещания референдум по въпроса дали да се свика Учредително събрание за приемане на нова конституция и 81% от участвалите отговарят с „да”. На 23 май стартира емблематичната си телевизионна програма „Ало, президенте”, в която пряко се обръща към народа и отговаря на зададени въпроси. На 15 декември изработеният проект за нова конституция е подложен на референдум и получава одобрението на 71% от гласувалите. На 30 юни 2000 г. се провеждат нови общи избори за всички органи на властта, вече съгласно новата конституция. Те са спечелени с 59,76% от чавистките сили.
Правителството на Чавес стартира мащабни социални програми, които нарича „мисии”. Те са общо 21, като най-популарните са образователните. „Робинзон” е за ограмотяване на жителите на бедните квартали, „Рибас” е за началното образование, „Сукре” е за гимназиалното и университетското. Ключова е и мисита „Вътрешен квартал”, която осигурява медицинска и социална помощ за най-бедните райони. А мисията „Възвръщане н