Последните няколко месеца непрекъснато се пише за Уго Чавес. В Латинска Америка всеки ден излизат нови текстове за покойния президент на Венесуела и винаги се изтъкват заслугите му за борбата с бедността и за защита на суверенитета на латиноамериканските държави. Пише се също и за слабостите на управлението на Чавес, за авторитаризма… Но всички са единодушни в заключенията си – Уго Чавес Фриас е изключителен лидер, който остави трайни следи сред своите съвременици.
Венесуела, родината на Чавес, за която толкова се говори през последните години, е всъщност място, което все по-малко се посещава. Много от последователите и пишещите за Чавес никога не са били в страната и още по-малко мислят да го направят днес, преди президентски избори, запланувани за 14 април. Една от причините е, че славата на Венесуела все повече се свързва с престъпността. Криминални банди вилнеят из цялата държава, а венесуелците отдавна вече не излизат след 7 часа вечерта. Несигурността се е превърнала в ежедневие, но правителството на Чавес никога не можа да се справи с този проблем. Постепенно туристи и чужденци започнаха да избягват и Каракас, и цялата страна.
И все пак, възможно ли е да се постигне обективност, когато се говори за една държава, но не се познава отблизо? Днес медиите предричат неминуем успех на наследника на Чавес НиколасМадуро. Но познават ли се условията, в които той води своята кампания? Често се критикува античависката опозиция като прекалено манипулираща. Но когато тази опозиция днес издига глас за „избори без страх“, за избори, които да сложат край на несигурността и престъпността в държавата, това разбира ли се от хората, които никога не са виждали Венесуела и не знаят, какво значи да не смееш да излезеш по улиците на Каракас?...
..................................

Преминавам границата между Колумбия и Венесуела край град Сан Антонио дел Тачира и навлизам през зоната на Андите във Венесуела. Отказвам се да отида до Каракас – несигурността е токова голяма, че предпочитам да не рискувам. Дори пътувам без фотоапарат, за да не привличам внимание като чужденка.
Венесуелските избори наближават. На границата е пълно с хора, текат великденските празници и всички, които могат да пътуват, са на път.
Границата с Колумбия е жизнено важна за Венесуела, защото оттук минават най-натоварените сухоземни пътища за внос и износ на стоки и продукти за 29-милионната държава. Винаги е било така, откакто преди около два века са се обособили тези две държави – Колумбия и Венесуела. Ежедневният трафик тук е неспирен. Венесуела е световен производител на петрол, но не и на потребителски или земеделски стоки. Почти всичко се купува отвън. „Това е земя, под която има петрол, тя не става за селско стопанство“, ми казва венесуелец от Сан Антонио дел Тачира. Но аз знам, че се намирам на много километри от нефтените находища и погледът ми се загубва из пустия пейзаж, ширнал се пред мене.
Проблемът е, че в последните десет години Венесуела произвежда все по-малко продукти и все повече има нужда от внос. Античависката опозицията твърди, че в страната 80% от продуктите идват отвън, дори се внасят ориз, захар, мляко, олио, които традиционно никога не са се внасяли. Списъкът на държавите, от които Венесуела внася стоки, се оказва огромен и твърде разнообразен.
Но на границата при Сан Антонио дел Тачира и при втория по важност граничен пункт – при Майкао, освен традиционния трафик на стоки сега може да се забележи и нещо ново: верига от камиони, коли и автобуси, всичките препълнени с всякакви стоки, които се изнасят от Венесуела, за да се продадат в Колумбия. Млякото, което така трудно се намира в магазините във Венесуела, въпреки че правителството се опитва да го доставя и продава на по-ниски цени по специални пунктове в градовете, се изнася незаконно от Венесуелаи и се продава Колумбия. Спечелените колумбийски песос са обръщат във венесуелки боливари. Печалбата е сигурна и е близо два пъти по-висока, отколкото ако млякото се продаде във Венесуела. За последните два месеца венесуелското правителство понижи стойността на валутата с 46% и се очаква да продължи да я понижава.
В Маракайбо, втория по големина град в страната, ми разказват, че преди две седмици е имало огромен протест, защото границата е била затворена за десет дена. Традиционно през тази граница се пренася евтин венесуелски бензин и се продава в Колумбия. През последните седмици трафикът на стоки от първа необходимост става неудържим. Участват както чависти, така и античависти – всички, които са готови да се възползват от трансграничната спекула.
На самата граница не се проверяват превозните средства, но затова пък, из цяла Венесуела на всеки 10-20 километра има контролни пунктове на националната гвардия, военните или полицията. Трудно е да бъдат разграничени кои са гвардия, кои са полиция, но това, което се вижда е винаги едно: за да не бъдат проверявани колите, пътуващите събират пари помежду си и задружно подкупват служителя. Все пак по телевизията се представят случаи на задържани камиони и уличени лица, които пренасят стоки през границата, най-вече мляко. Но докато пътувах, такива случаи не видях.
Намирам се в стара кола, която сме наели няколко души, за да стигнем от границата до Маракайбо. Питам шофьора: „Защо има толкова стари коли по пътищата? Евтин бензин, а автомобилите стари...” Той отговаря: „Държавата не дава пари да се внасят нови коли. Това, което печелим от петрола, го подаряваме на други държави – Куба, Никарагуа, Боливия. И за нас нищо не остава.”. Няма съмнение, че човекът ще гласува за опозиционния лидер Енрике Каприлес. „Като спечелим изборите, на всички ще ни вдигнат заплатите с 40%. – продължава шофьорът. – Парите ще дойдат, като спрем помощите за другите държави, стига сме подарявали това, което е наше.“
Намираме се на път, който няма никаква сигнализация. Личи, че е построен отдавна, а днес е запуснат. Такава е съдбата на повечето магистрали във Венесуела.
„Не може да ни управлява Мадуро. Знаеш ли за какво е учил той? За шофьор. Може ли такъв човек да застане начело на държавата? Все едно аз да отида да управлявам!” Шофьорът продължава да говори, но вече за Бразилия и казва колко е било добро управлението на президента Лула там. Категориче не: „Лула е адвокат, затова е знаел как да оправи държавата.” Споменавам, че Инасио Лула да Силва не е адвокат, че е бил работник и синдикален лидер преди да стане президент. Моят събеседник ме поглежда с недоверие, нищо не казва. Сещам се, че през миналата президентска кампания Енрике Каприлес, който пак беше опозиционният кандидат, даваше за пример Бразилия и президента Лула като модел за следване. Може би затова шофьорът спомена за Лула?
Опозицията днес използва икономическата криза в своите дискурси, за да каже, че е нужна промяна, че страната има нужда да прогресира. Колкото повече наблюдавам Венесуела, толкова по-ясно ми става, че ако част от кризата се дължи на структурни проблеми, каквито има всяко социалистическо правителство, другата основна причина за кризата е опозицията. Частният бизнес съвсем съзнателно иска да се задълбочи кризата, да се влоши колкото се може по-видимо положението, за да се каже, че Николас Мадуро не може да се справи с управлението на държавата.
Така се засилва и аргументът, че Мадуро няма достатъчно авторитет да управлява като Уго Чавес. Но тук пак прозира манипулация на опозицията. Чавес беше обвиняван, че управлява авторитарно, че е прекалено властен. Сега пък Мадуро е смятан за не така силен и властен като Чавес и затова го изкарват неподходящ да стои начело на държавата.
Много неща могат да се видят по пътищата из Венесуела. Разбира се, пътуването из страната не е лесна задача. Но още по-трудно е да се каже кой ще спечели изборите на 14 април. Ако победи Мадуро, който няма опит да говори пред публика, със сигурност това няма да се дължи на неговите речи. Името на Чавес е онова, което има тежест в тази страна – страна, изправена днес пред изпитанието да реши своето бъдеще без досегашния си лидер.
..................

Авторката на този репортаж - Анета де ла Мар Икономова, е латиноамериканистка. Преподава история в департаментите по международни отношения и по история на Университета „Екстернадо де Коломбия”. През 2011-2012 г. бе гост преподавател в НБУ. Живее в Колумбия от 1996 г.