Ако не беше украинската криза, световна новина номер 1 щяха да са събитията във Венесуела, писа тези дни британският в. „Файненшъл таймс”. Естествено – та родината на покойния Уго Чавес е петата в света производителка на петрол, слави се като страната с най-богати нефтени залежи и е първият достачвик на черно злато за САЩ.
Какво точно става във Венесуела? Вече цял месец световните медии разпространяват оттам предимно видеоматериали и снимки на улични демонстрации и сблъсъци под анонса за „студентски антиправителствени протести”. Исканията звучат благо – за повече сигурност в страната, против криминалното насилие. Но изразяването на емоциите на свой ред избива в насилие, коктейли „Молотов”, трошене на сгради и бой с опоненти. А тонът към правителството е ултимативен и еднозначен – да си ходи, защото не се справя. Същевременно надъхващите конфронтацията опозиционни лидери отказват предлагания от управляващите диалог.
Рядко ни показват другите масови шествия – на поддръжниците на чавизма, които осъждат дестабилизацията и потвърждават подкрепата си за властта, законно спечелила и президентските, и неотдавнащните местни избори. Всъщност, от 19-те гласувания, проведени след 1999-а, чавистите по съвсем редовен и признат от всякакви международни контроли начин са спечелили 18.
Същевременно се трупат тревожни вести за човешки жертви – вече 25 за този един месец. Сред тях има и протестиращи, и случайни хора, и привърженици, дори служители на правителството. Повечето са покосени от незнайно откъде дошли изстрели. Вече се говори за тайнствени снайперисти. За съзнателно предизвикване на кървави гледки, които да шокират света и да доведат до политически обрат. Да ви звучи познато? Не само от киевския Майдан, но и от убийството на студентката Неда по време на иранските избори през 2009-а, и от „румънската телевизионна революция” през 1989-а...
От САЩ се упражнява постоянен натиск към Организацията на американските държави (ОАД) да изпрати наблюдатели във Венесуела и да осъди „антидемократичните репресии” на властите, но засега без успех. На последното заседание на ОАД тази идея бе подкрепена само от САЩ, Канада и Панама. Всички останали латиноамерикански държави призоваха към мирен диалог вътре във венесуелското общество и изразиха подкрепа на законното правителство в Каракас. Въпреки това американският държавен секретар Джон Кери продължава да порицава венесуелсикте власти и дори се закани с американски санкции. А вицепрезидентът Джо Байдън, който участва в церемониите по встъпването в длъжност на новата държавна глава на Чили Мишел Бачелет, събра в Сантяго за консултации по венесуелската тема лидерите на свързаните със САЩ с договори за свободна търговия Мексико, Колумбия и Перу. Впрочем, чисто „случайно”, разбира се, точно в навечерието на тържествата в Чили при сблъсъците във Венесуела пак незнайно от кого бе застреляна невинна чилийка...
Венесуелският президент Николас Мадуро още от началото на тази ескалация заяви, че срещу управлението му се прилага изпробваният вече в Украйна сценарий за пълзящ преврат. Но предупреди, че венесуелците са различни и няма така лесно да се подведат. Те наистина вече имат опита от един неуспял пуч срещу Уго Чавес през 2002 г. с доказаното съучастие на американски дипломати. Тогава схемата с нагнетяването на улично напрежение беше същата, за да се предизвика намесата на част от военните, които обявиха смяна на властта и арестуваха Чавес. После обаче нещата се обърнаха, защото се включиха верните на президента армейски части, улиците бяха залети от чависти и Чавес се върна триумфално в президентския дворец. През 2002-а дори някои от действащите лица в насилствените улични действия бяха същите, както и сега. Опозиционните водачи Енрике Каприлес и Леополдо Лопес например още тогава се отличиха с участието си в щурма на кубинското посолство в Каракас – за което после отговаряха пред правосъдието.
Всъщност Каприлес (който бе съперник на Мадуро в президентските избори м.г.) и Лопес (който в момента е в затвора заради провокиране на довели до смъртни случаи сблъсъци на 12 февруари) са съперници помежду си, въпреки че уж са от един опозиционен отбор. Провъзгласилият се за „венесуелския Лула” Каприлес е за политически методи в борбата с чавизма, докато Лопес е за радикални действия и неспирен уличен натиск срещу властите, независимо от цената. Неслучайно Мадуро определя представяната от Лопес тенденция като „фашистка”. В медиите, 80% от които във Венесуела са против правителството, образът на харвардския възпитаник Лопес вече се поднася доста по-привлекателно в сравнение с конкурента му Каприлес. Неговият мъжкарски типаж, особено в компания на красивата му руса жена, определено печели повече венесуелци от нетрадиционната ориентация на Каприлес. Надделяването на линията на Лопес обаче вещае още отровна конфронтация за и без това дълбоко разделеното на бедни (мургави чависти) и богати (бели опозиционери) венесуелско общество. Това историческо разделение доби нови страсти, след като Чавес възвърна човешкото достойнсто на първите, облекчавайки живота им и с широки социални програми, и настъпи интересите на вторите чрез своите национализации и преразпределения на националното богатство. Интересно предупреждение към опозицията във Венесуела отправи тези дни в испанския в. „Ел Паис” Хоакин Виялобос, нашумял през 80-те салвадорски партизанин, който в момента се подвизава като международен консултант по преодоляване на конфликти. Той набляга, че е невъзможно да се пренебрегне наличието на широки народни маси, дълбоко мотивирани в подкрепата си към чавизма, нито на многобройни убедени функционери на управляващата Единна социалистическа партия на Венесуела. Всички те са били спечелени от Чавес с политиките му на социално включване. Ето защо опитите на опозицията сега да ги „изключи” от идеите й за бъдещето на страната са пагубни и могат да доведат само до изолация и провал на самата опозиция. В този контекст Виялобос смята за по-коструктивна линията на Каприлес, а не на радикала Лопес.
Ходът на събитията обаче подсказва, че външните вдъхновители на сегашните венесуелски турбуленции очевидно залагат на „революционния” подход. Той се подхранва и от широкомащабна информационна война, която усърдно лансира пред световното обществено мнение версията за „репресивния” характер на настоящото венесуелско ръководство и за романтичната „демократичност” на опонентите му. Мадуро нееднократно е повдигал въпроса за медийната тенденциозност спрямо Венесуела, редовно представяща реалността преобърната, като в криво огледало. Президентът не е най-сръчният в медийната комуникация, но все пак се старае да преодолява тази враждебна среда. Например, с интервю пред звездата на CNN Кристиан Аманпур, със selfi с приятеля на венесуелската революция Шон Пен или с венесуелско финансиране на кинопроект на още един неин важин приятел – Оливър Стоун. Дуелът на истините за Венесуела продължава.