Чавес се възнесе в митологията
„Можеш да си критикуваш колкото искаш нашия команданте. Но ще ти кажа едно – никога по-рано никой друг венецуелски политик не е говорил за нас, никога не сме били герои на политически речи.” С тези думи на редови венесуелец от улицата кореспондентът на Би Би Си Владимир Ернандес илюстрира обзора си за социалното наследство от управлението на починалия на 5 март т.г. след дълга борба с рака президент на Венесуела Уго Чавес. Според журналиста не е толкова важно кой именно ще победи на новите президентски избори, които трябва да се свикат до 30 дни след смъртта на държавния глава. Защото който и да дойде на власт след 14-те години управление на неподражаемия команданте, върнал на обикновените венесуелци тяхното години наред потъпквано човешко достойнство, той ще трябва да се съобразява с тяхната събудена мощ, с новото им съзнание и с решимостта да отстояват правата си. Както и с вече непобедимия образ на народен закрилник, с който Чавес се пренесе в отвъдното и се превърна в легенда. А всяко състезание с легенда е обречено на поражение.
Явно добре осъзнал ситуацията, младият фаворит на венесуелската опозиция Енрике Каприлес, който загуби от Чавес на президентските избори през октомври м.г., направи изказване, почтително към покойника и изразяващо уважение към привържениците му: „Бяхме с него съперници, но не и врагове... Нека никой не се страхува, защото и ние като всички гарантираме мира, който тази страна заслужава.” Разбира се, това бе и отговор на думите на вицепрезидента и посочения приживе от Чавес за негов наследник Николас Мадуро, изречени още веднага след емоционалното оповестяване на печалната вест за кончината на лидера. Мадуро обяви повишена бойна готовност на армията заради разкрити конспирации за дестабилизация на държавата, в които участвал и американски военен аташе, встъпил в нередни контакти с неназовани опозиционни сили. Аташето беше експулсиран, а след него и още един американец със същия статут. Мадуро обеща и специално разследване дали погубилият Чавес рак не е предизвикан изкуствено – пак от САЩ. Вашингтон незабавно отхвърли всички тези съмнения. А в англоезичната преса се появиха коментари, че Мадуро нарочно нагнетява напрежение, за да мобилизира феновете на чавизма срещу заговорничащия враг и да ги консолидира около себе си. Така целял да засили позициите си за предстоящите избори, на които трябва да се яви като продължител на делото на Чавес. Най-вероятният му съперник ще е пак Каприлес. Чуждите коментатори хорово повтарят, че понеже няма харизмата на командантето, Мадуро се нуждаел от допълнително помпане на авторитет и електорална подкрепа.
Популярна медийна теза е и че сред ръководството на чавистката Венесуелска обединена социалистическа партия (PSUV) имало вътрешна борба за власт. Най-често като алтернатива на диалогичния Мадуро, който изповядва хиндуизма, се споменава председателят на парламента Диосдадо Кабейо, представян като тясно свързан с армията и привърженик на по-твърд политически курс. Истината е, че и двамата – и Мадуро, и Кабейо, са сред най-близките съратници и лични приятели на Чавес. Отношенията помежду им са балансирани и лоялни. Често се появяват заедно и демонстрират единство. Наистина според конституцията при смърт на президента управлението временно се поема от шефа на парламента (в случая – от Кабейо), който насрочва нови избори. Но преди да замине за Куба за последната си операция през декември, Чавес изрично подчерта, че ако нещо се случи с него, ще го замести вицепрезидентът Мадуро и на новите избори симпатизантите на PSUV трябва да гласуват именно за Мадуло. Това се прие за непререкаема повеля. Никой не е чул Кабейо да иска нещо друго. Неговата лична преданост към Чавес впрочем е изпробвана на дело. През 2002 г., когато с доказаната намеса на САЩ е провокиран бунт на част от военните и Чавес е откаран под стража на един карибски остров, именно Кабейо, който тогава е вицепрезидент, мобилизира верните армейски части и дава сигнал за масови народни демонстрации. Това осуетява преврата и законният държавен глава се връща на власт.
Ролите не са различни и днес. Кабейо е кадрови военен и уважава дисциплината. Наясно е, че с качествата си е най-подходящ за силов гарант на властта. А някогашният синдикалист от метрото на Каракас Мадуро, който доскоро бе външен министър и е обигран в комуникацията, е по-подходящ да поеме президентските функции. Не му трябва никакво помпане. Защото вълната на огромната емоция, завладяла сега ридаещите по улиците последователи на Чавес, решени да следват всеотдайно заветите му, е мощен трамплин за победата на Мадуро в предстоящите избори.
Необозримо човешко море от чависти заля Каракас при изпращането на президентския ковчег от военната болница, където почина държавният глава, до военната академия, където бе изложен за двудневно поклонение. Над сълзите се носеха и лозунги, че „Чавес е жив”, защото народът продължава по трасирания от него път към „социализма на ХХІ век” и защото „всички сме Чавес”. Първи след семейството на покойника в почетен караул край ковчега застанаха Мадуро и Кабейо, последвани от пристигналите специално лидери на други държави, най-вече латиноамерикански, от прословутата „лява вълна”.
Ангажираната със социалното развитие Латинска Америка също е много важна част от наследството на Чавес. Той беше близък приятел с всички избрали този акцент лидери на континента – боливиеца Ево Моралес, еквадореца Рафаел Кореа, аржентинката Кристина Фернандес, бразилците Лула да Силва и Дилма Русеф, никарагуанеца Даниел Ортега и т.н. И всичките днес са в дълбока скръб за него. Факт е, че те започнаха да идват на власт чрез избори един след друг чак след като видяха на примера на Чавес във Венесуела как чрез демократични инструменти може да се извършат наистина дълбоки социални промени.
Чавес е с изострена социална чувствителност от съвсем малък просто защото самият той е израснал в бедност. Затова и отритнатите венесуелци от обществената периферия, които навремето са около 70% от населението на иначе богатата на петрол страна, го обикват като „свой”. Родителите му са скромни селски учители и с мъка изхранват 7-те си деца. Затова изпращат Уго и по-големия му брат Адан (който днес е университетски преподавател по физика) да живеят и растат при бабата по бащина линия, която много ги обичала. Тя е дълбоко религиозна и внушава същото и на внуците си. Не случайно след години Уго Чавес ще издигне лозунга, че „Христос е бил първият революционер”.
Като ученик той блести с голям артистизъм и енергия. Пее, рисува, пише, спортува, а мечтата му е... да стане бейзболна звезда. Но избира военна школа – там дават безплатна храна и униформа. Социалното му чувство остава остро, дори и след като влиза в парашутните войски. Открива съмишленици (включително Диосдадо Кабейо) и през 1992 г. неуспешно се опитват да свалят корумпираното правителство на Карлос Андрес Перес с военен бунт. Първото появяване на Чавес по телевизията е, когато поема цялата отговорност за бунта и се предава. Веднага става ясно, че мъжът с червената барета има магнетично въздействие върху публиката. Отива в затвора, но следващото правителство го амнистира през 1994 г. Той решава да опита промяна чрез избори. И през 1998 г. е избран триумфално за президент. Поема мандата в началото на 1999-а, а в края вече е готов с радикално нова конституция на страната, която въвежда две допълнителни власти – електорална и морална, както и строг контрол над държавната администрация. Основният закон е одобрен с референдум и на следващата година Чавес отново се явява на избори, за да легитимира така цялата власт съобразно новите правила. Печели и този път. Изобщо печели всички избори, на които се явява, с изключение само на един референдум, който, с нов въпрос, по-късно все пак също е одобрен. Никой, дори и противниците му никога не могат да оспорят демократичността на властта му.
Идеите му постепенно се радикализират. Както сам признава в едно интервю, отначало смята да води страната по „третия път” – нито капитализъм, нито социализъм. После, виждайки, че така няма да преодолее големия разрив между богати и бедни, решава, че все пак ще завие наляво, към „социализма на ХХІ век”, който той вижда като мирен, демократичен и посветен на социалното благополучие на народа. Голямо влияние върху него оказва личното му сближаване с кубинския лидер Фидел Кастро, който също го харесва като свой политически син. Този тандем осигурява кубински лекари и учители за мащабните здравни и образователни програми (наричани тук „мисии”) в бедняшките квартали и селища на Венесуела, като на свой ред родината на Чавес се отплаща на Острова на свободата с петрол. Същевременно армията е мобилизирана да строи евтини социални жилища, а за най-неосигурените държавата предоставя и помощи от храни на символични цени. В резултат Световната банка отчита, че от 2003 до 2011 г. бедността във Венесуела намалява наполовина – от 62.1 до 31.9%.
Постиженията са неоспорими, но е факт, че се проявяват и доста проблеми – като например злоупотреби с помощите по места. Друг е въпросът, че всеки подгонен за корупция функционер, веднага бърза да се представи като репресиран опозиционер. Чавес е критикуван от опонентите си, че вместо „мисиите” да са само временна мярка, а приходите от петрола да се инвестират по-усилено в развитие на нови производства и в откриване на нова работни места, всъщност държавната грижа за бедните става постоянен бонус, без да повдига кой знае колко жизнения стандарт. Интересното е, че критиките най-често идват още по-отляво. Или, по израза на един анализатор от испанския в. „Ел Паис”, спорът във Венесуела не е социализъм или капитализъм, а какъв именно социализъм. Дори споменатият водещ опозиционер Енрике Каприлес се анонсира като пламенен привърженик на „мисиите”, които щял само да усъвършенства, ако вземе властта. Идейно пък той се определя като „венесуелския Лула”.
Чавес е критикуван и за високата инфлация – 25%, за дефицита – 7.4%, за обществения дълг – 51.3%. На което той редовно отговаря: „Заварих държавата натрошена на парчета. Трябва време, докато я събера.” А когато го обвиняват, че прекалено дълго управлява, обяснява: „Заел съм се с това, защото искам да помогна на народа си и ще го правя цял живот. Сега като президент, а утре може и като учител, защото много обичам децата. Във властта просто ме довя един ураган.”
Коварният рак, който за първи път бе диагностициран през 2011 г., го изтръгна от мисията на живота му. Смъртта на Чавес наистина оставя огромна празнина и във Венесуела, и в Латинска Америка, и на световната сцена. Но прогнозите, че с физическото му изчезване и неговият „социализъм на ХХІ век” ще залинее, са пропагандна самозаблуда. Да се смачка отново порасналото самочувствие и социалното израстване на латиноамериканците е все едно пуснат от бутилката дух да се вкара обратно.
Опити за това обаче може и да има. Поляризацията във Венесуела е доста силна и при междувластие всичко е възможно. Покрай преживения опит за преврат през 2002 г. чавистите са се напатили. И не е чудно, че доста от тях вярват в огласената от Мадуро версия за възможно изкуствено предизвикване на рака на Чавес. Самият Чавес изказа опасения в същия дух, когато точно сред левите латиноамерикански президенти зачестиха онкологичните заболявания. Операции след такива диагнози преживяха бразилците Лула да Силва и Дилма Русеф, парагваецът Фернандо Луго (който миналата година бе свален с институционен преврат), самият Чавес, на път бе и аржентинката Кристина Фернандес, но там диагнозата се оказа погрешна. Световните медии отразяват доста подигравателно конспиративната версия и натякват, че ракът не е вирус (в. „Кориере дела сера”). Всъщност науката още няма точно становище какво именно е ракът. Същевременно немалко публикации твърдят, че от десетилетия САЩ и СССР/ Русия, усилено разработват психотропно оръжие. И една от разновидностите му използва дълги от 1 метър до 10 см дециметрови вълни на ултрависока честота от 300 мегахерца до 3 гигахерца,. Те проникват през тъканите дълбоко в човешкия организъм и предизвикват патологични отклонения в работата на различни органи, включително генерират ракови клетки... При аутопсия обаче няма как да се установи дали заболяването е предизвикано изкуствено или „естествено”.
Така че и тезата за ракова диверсия срещу Чавес очевидно никога няма да бъде нито потвърдена, нито отхвърлена категорично...
„Беше топло, падна мъгла, заваля. После небето стана червено. По-късно разбрах, че точно тогава е издъхнал Чавес.” Това разказва Ирайма Москосо от бедняшки квартал на Каракас пред кореспондент на Би Би Си. Чавес вече се възнесе в митологията.