Испания не е Гърция. Тази мантра се повтаря непрекъснато, откакто финансово-икономическата криза се разпростря из цялата южна „периферия” на ЕС. Предупреждението досега звучеше най-вече в икономически контекст – с оглед на сериозния дял, много по-голям от гръцкия, който има испанската икономика в рамките на еврозоната и който съответно влияе върху цялостната й стабилност. Рисковете вече придобиват и политически измерения, след като суровите бюджетни съкращения, налагани на Испания от Брюксел, рефлектираха и върху конституционалната конструкция на испанската държава. През последните седмици по нея се появиха опасни пукнатини, предизвикани от ескалацията на национализма в Каталуня и в Страната на баските. Макар и да са съществували открай време, сега те избуяват с нова сила в питателната среда на недоволството заради модела за разпределение на стегнатия до задушаване национален бюджет.
Най-силен резонанс предизвика поведението на ръководството в автономната област Каталуня начело с тамошния президент Артур Мас. Първо по негова инициатива още през юли каталунският парламент одобри т.нар. Фискален пакт – предложение към централните власти в Мадрид за нова данъчна политика. И по-конкретно – данъците, събирани в Каталуня, да си остават там за покриване на местните нужди. Областта е най-развитата икономически в Испания и претендира да е „мотор” на стопанския живот в държавата. Същевременно от всеки 100 евро данъци, платени в Каталуня, едва 45 се връщат там по линия на националния бюджет. Това дразни голяма част от каталунците, а ръководството им начело с Мас смята ситуацията за пречка към просперитета на областта. Факт е, че по тази причина Каталуня е и една от най-задължнелите на национално ниво автономии, защото за поддържането на икономическата активност се изискват и много инвестиции, непокриваеми с отпускания от Мадрид централен бюджет. Каталунските власти бяха сред първите, които си набавиха недостигащите средства, изисквайки от испанската държава „спасителен план” в размер на 5 млрд. евро. Издължаването на този кредит изглежда невъзможно, ако наистина не се преструктурира бюджетът, отпускан от централната власт на местното правителство в Барселона. Такова преструктуриране обаче е неприемливо за Мадрид, защото би означавало фаворизиране на една автономна област за сметка на други и изобщо ревизия на конституционните основи на държавата.
На този фон Артур Мас не намери нищо по-добро за притискане на централното правителство чрез размахване картата на национализма и шантажирането със заплахата за отцепване на Каталуня от Испания. На 11 септември незапомнено масово – с участието на над милион и половина демонстранти – в Барселона бе отбелязан Националния ден на Каталуня (годишнина от края на обсадата на Барселона през 1714 г.). Сред множеството се вееха каталунски знамена и се издигаха лозунги за независимост, сред които и такъв: „Каталуня, новата държава в Европа”. На върха на националистическата екзалтация, Мас обяви, че ако на планираната му за 20 септември среща с испанския министър-председател Мариано Рахой в Мадрид не бъде постигнато съгласие за Фискалния пакт, той ще форсира процес за обявяване на независимост на Каталуня. Вариантът това да стане е чрез насрочване на извънредни избори в областта още през ноември или в началото на декември с идеята на тях националистически настроените формации начело със собствената партия на Мас – консервативно-националистическата Convergencia i Unió („Конвергенция и съюз”) – да получат достатъчно мнозинство, за да провъзгласят суверенитет.
Естествено, повечето анализатори смятат цялата тази шумотевица повече за извиване на ръце на Мадрид с цел да се изкопчат от него бюджетни бонуси за Каталуня, отколкото за истински сериозен курс към отцепване и независимост. Подобна крайна цел изглежда несериозно и безперспективно и в европейски план. Европейската комисия, която много внимателно следи случващото се, незабавно реагира, като поясни, че ако Каталуня наистина се отдели от Испания, тя автоматично ще се окаже и извън ЕС. А ако желае да е част от него, ще трябва да издържи всички обичайни процедури по приемане на нови членове на общо основание.
Колкото и да противоречи на логиката на европейската интеграция, каталунският националистически устрем обаче в никакъв случай не е за подценяване. Още провече, че към него се прибавя и възходът на националистите в не по-малко, а дори и по-невралгичната по тази линия автономна област Страна на баските. Там също предстоят извънредни избори още на 21 октомври. Вместо да се състоят догодина, те бяха изтеглени напред пак поради тежкото икономическо положение в автономията и поради нарастващото недоволство от оскъдните бюджетни порции, отпускани от Мадрид. Начело в сондажите е PNV (Националистическата баска партия). Кандидатът й за баски президент Иниго Уркулу не спира да зове за „нова ера” и за „европейска баска нация”.
Всичко това очевидно не на шега тревожи официален Мадрид, защото насред кипежа на страстите в тях се намеси дори лично крал Хуан Карлос Първи. Броени часове след като стартира неговата лична уеб-страница монархът пусна на нея обръщение към нацията със зов за единство и за възраждане на духа на разбирателство, белязал навремето испанския преход към демокрация. Повечето коментатори в Испания веднага сравниха обръщението с историческото послание на краля от 1981-а, когато именно намесата на монарха слага край на тогавашния опит за военен преврат на група франкистки офицери. Онзи епизод се смята и за най-важният в циментирането на испанската демокрация. Благодарение на него десетилетия наред над Хуан Карлос грее и ореолът на национален обединител и безспорен авторитет. Именно от тази позиция той насочи и сегашното си обръщение към обуздаване на националистическата ескалация, призовавайки: „Най-лошото, което можем да направим в сегашната ситуация, е да разцепим силите си, да засилим разногласията си, да преследваме химери, да задълбочим раните...Напротив, време е за решителни и съвместни действия на обществото на всички нива в защита на демократичния и социален модел, който сме избрали.”
Но понеже наистина никога не е възможно да се влезе два пъти в една и съща река, Хуан Карлос този път изобщо не успя да постигне ефекта от 1981-а. Днешното испанско общество е доста по-различно, а и антимонархическите настроения вече са много силни – особено след серията скандали за злоупотреби, които през последната година съпътстват кралската фамилия и дори лично краля. В Каталуня и в Страната на баските приеха посланието повече от хладно, дори с открито раздразнение от думата „химери”, визираща нагласите за независимост. Коментарът на Артур Мас беше следният: „Истинската химера всъщност е да се смята, че Каталуня може да продължи така да същесктвува така, както е сега – потисната и инертна. Какво да правим с онези милион и половина, които излязоха по улиците? Да забравим ли тази реалност?”
Както се и очакваше, срещата на 20 септември между Рахой и Мас в правителствения дворец „Монклоа” в Мадрид по повод предлагания от Барселона Фискален пакт бе студен душ за каталунския президент. Макар и двамата политици да са от партии от едно и също политическо семейство – в консервативния сектор, те не можаха да се разберат за пакта. Рахой бе категоричен, че подходът към данъчната политика, който се предлага в него, противоречи на конституцията. Испанският премиер показа само готовност за преговори по подобряване на сегашната данъчна система. За Мас обаче това бе недостатъчно. „Сблъсках се със стена. Пропиляхме историческа възможност да подобрим отношенията между Каталуня и Испания,” съкрушено оповести той на излизане от „Монклоа”. Все пак каталунският лидер се въздържа от по-остри изявления. Не оправда и очакванията, че при провал на разговорите незабавно ще оповести дата за извънредни избори в областта. Той предпочете да се задоволи с призив за „сериозен и конструктивен дебат” в каталунския парламент следващата седмица, по време на който ще се реши дали да се свикват избори.
Дори нещата оттук-нататък и да се поуспокоят, дори с политически усилия и известни данъчни отстъпки да се постигне що-годе временно затишие сред каталунските и баските националисти, образувалите се пукнатини в устоите на испанската държавност са опасен сигнал. Най-вече за архитектите на рестриктивния антикризисен модел, така усърдно налаган в ЕС. Испания наистина не е Гърция. Рисковете да се експериментира доколко една многонационална държава (макар Испания още да не се признава за такава) може да издържи на социално-икономическа асфиксия, могат да се окажат прекалено скъпа политическа авантюра.