Мадрид е в шок. Тази седмица бе обявено закриването на едно от най-култовите места в града – 128-годишното „Кафе Комерсиал”, средище на интелектуалния и артистичния живот, на критичната мисъл, на солидарния дух, на ярките личности и идеи.
Прозорците му веднага бяха облепени с малки розови сърчица, с послания от клиенти и почитатели, с многобройни плакати, рисунки и тъжни коментари – като този например: „Малко по малко ни оставят един безличен и кичозен град”. Или: „Колко жалко за тази Испания, поставена на колене от мултинационалните компании”.
Преди няколко месеца и аз бях завладяна от магията на „Кафе Комерсиал”. Тогава бях в Испания, за да подготвя репортажи за обществената обстановка в страната и за феномена „Подемос”. Интервю след интервю – опитвах се да разбера как виждат испанците живота си.
„Ела в 18 ч. в „Кафе Комерсиал” на площад „Билбао”. Там ще те запозная с Хесус Мараня, голямо име в нашата журналистика и шеф на сайта InfoLibre,” каза по телефона приятелката ми Бланка Бертран от Асоциацията на пресата на Мадрид. За същия ден вече имах и друга среща пак в това „Кафе Комерсиал”, но от 20 ч. – тогава там се събираше „планьорката” на електронното издание FronteraD и главният му редактор Алонсо Армада ме беше поканил да чуя мненията на колегите му между няколко глътки кафе или бира, кой каквото си избере.
Когато отидох в заведението, разбрах защо всички мадридчани се прехласват по него, а интелектуалците считат за чест да се събират там и да си организират срещи, дискусии и интервюта край старинните му масички. То за първи път отваря врати още през 1887 г. Това е отбелязано и на голяма табела над входа му, поставена от мадридското кметство през 1999 г. Бързо се превръща в средище на духовния живот на Мадрид. Става любимо място на писатели от ранга на класиците Антонио и Мануел Мачадо, а в годините на франкистката диктатура е и прикритие за опозиционни сбирки. След демократизацията популярността на „Кафе Комерсиал” продължава да расте, като в сепаретата на горния етаж, към който води класическа вита стълба, редовно се организират литературни премиери, импровизирани концерти, политически дебати и т.н. А долу, в елегантния общ салон с голямо огледало в дъното, лесно могат да се видят край чаша с кафе или топъл шоколад прелистващи пресата, спорещи или оживено жестикулиращи сред приятели знаменитости от киното и театъра, поети и писатели, журналисти, професори и т.н. Един от „бащите” на алтернативната партия „Подемос” – политологът и социологът от университета „Комплутенсе” Хуан Карлос Монедеро, също е от „постоянното присъствие”.
Отделна забележителност са келнерите, мнозина от които сами пишат поезия, а и импровизират в стихове, поднасяйки кафето на гостите. Най-възрастният сред персонала – 60-годишният Фелипе Махано, е прекарал тук всичките 36 г. на трудовия си стаж.
Освен с уникалната си творческа, интелектуална и бунтовна атмосфера, „Кафе Комерсиал” е влязло в историята и като първото заведение, внедрило в Испания почина „висящо кафе” – тази стара традиция, тръгнала от работническите квартали на Неапол още през ХІХ век и съживена отново от италианския писател Лучано ди Кресченцо през кризисната 2008-а. Тогава той припомня, че навремето, когато получавали заплата и се чувствали добре, неаполитанските работници имали навика да плащат освен своята сметка, също и по едно „висящо кафе” с нещо за хапване за някой гладен и жаден, който нямал пари. Според Ди Кресченцо ударилата южните европейски страни криза е достатъчно силен мотив, за да се събуди солидарното чувство у хората поне с „висящо кафе”. Инициативата наистина се разраства в Италия, Гърция, Португалия. В Испания пионерът е „Кафе Комерсиал”, откъдето примерът тръгва през 2012 г. и продължава в заведенията на 40 различни испански града. Към кафето винаги вървят и сандвичи или „чорисос” – специфични продълговати испански мекици.
„Солидарността е единственият отговор на натиска за смазване на човешкото достойнство в обществата ни,” каза ми Хесус Мараня, докато си говорехме с него и с Бланка в „Кафе Комесриал”. Той е бил главен редактор на авторитетния и критичен вестник „Публико”, спрян поради липса на финансиране през 2012 г. Хесус е популярен и като участник в политически дискусии по телевизиите. Застъпва обществената си позиция и в своя сайт InfoLibre. Казва ми: „Тази криза е провокирана от финансовите казина, а всичко се стоварва върху хората. Нима те са виновните? Ето защо „Подемос” казва – вече няма да говорим за ляво-дясно, а за горе-долу. Трябва да се защити социалната справедливост и човешкото добруване - нещата, които всички възприемахме като фундаментални, а ни бяха отнети по недемократичен начин, без да ни питат.”
После, когато се качвам на горния етаж за „планьорката” на FronterdD, чувам още темата от ръководителя на това електронно издание Алонсо Армада, който същевременно води и свой мастер-клас в консервативния всекидневник „АБС”. Алонсо смята, че феноменът „Подемос” идва от липсата на действен отдушник за натрупаното обществено недоволство, а също и от друга важна липса – на истински независими големи медии, които биха могли да са коректив на властта, но не са. „Банките се превърнаха в донори на медиите и не си взимат дълговете от тях. Така ги държат в зависимост и съответно медийното ниво на критичност е много редуцирано. За разлика от англосаксонските медии, където има ясна граница между поднасянето на фактите и изразяването на мнения, в испанската преса всичко е мнения и големият проблем са трудните отношения с истината. Така е и с партиите, те също са много зависими,” смята Алонсо.
Докато тече неговата „планьорка” с колегите му, дочувам от съседни сепарета разгорещени дискусии за политика, за поезия, за поредната театрална премиера, върви и представяне на нов роман, а между масички и столове се прошмугват келнери в бели сака, с подноси в ръка и с винаги готова шега – често в рими.
Сега и мен, както и повечето мадридчани ме боли, че на всичко това е сложено край. И то без смислено обяснение. Собственичките – братовчедките Мария Исабел Сератако и Исабел Контрерас, чиято фамилия открай време е собственичка на цялата сграда, просто обявиха, че затварят „Кафе Комерсиал” поради „приключване на бизнеса”. Единствената изтървана от тях пред персонала подробност е, че се чувствали „остарели” и имали „проблеми със здравето”. Това обаче не звучи убедително за никого, защото и без това с деловите въпроси отдавна се занимават синовете им. Не бият на очи и никакви финансови проблеми. В заведението винаги е оживено, особено вечерно време там трудно се намират места. Вярно, в момента, в разгара на отпускарския сезон, посетителите са по-малко, но така е само лятото.
„Съсипани сме. Това е катастрофа. Такива места би трябвало да са защитени като културно наследство,” страда театралният актьор Давид Амон, който от седем години започва всеки свой божи ден с кафе в „Кафе Комесриал” и с вестник, купен от будката до заведението. Впрочем, собственикът на тази будка, известен в квартала просто като Рафа, също е „съпътстваща жертва” на драмата – сега търговията му ще замре, щом по съседство няма да има такова средище на четящи хора.
„Това беше място за вдъхновение и за концентриране на духовни енергии. Беше нашият остров, потопен в този вълшебен звън на лъжички в кафето,” казва Луис Емилиано, постоянен клиент от 30 години, също прописал поезия тук, на салфетките на заведението. „Това не е място за туристи. Това е истинският Мадрид. Но явно искат да го погребат заедно с човешкото ни достойнство,” възмущава се друг от почитателите на „Кафе Комерсиал” в една от бележките на прозорците му.
Достойнството, критичната мисъл и свободният дух явно трудно оцеляват навсякъде.
След като затворите този последен брой на „Тема”, можете още да помислите по тази ТЕМА...