Когато някоя политическа сила, особено управляваща, започне демонстративно да надува фанфари и натъртващо да излъчва победен оптимизъм, значи работата е спукана. Това старо правило с пълна сила важи за ситуацията, в която е изпаднало в момента правителството на Испания, оглавявано от лидера на дясната Народна партия (НП) Мариано Рахой. Притиснат най-малко от три сериозни проблема – каталунския устрем за независимост, поредицата тежки корупционни скандали в родната му НП, рязко сринали доверието в нея, и възхода на алтернативната лява партия Podemos („Можем”), очертала се вече като първа политическа сила в страната, Рахой реши да заложи не на делата, а на пропагандата и риториката. Отвърна на предизвикателствата с демонстрация на незнайно върху какво стъпила увереност, че правителството му е силно, стабилно, успешно и не се съмнява, че води Испания по единствено верния път.
Именно в такъв дух бяха забавилите се с цели 3 дни изявления на премиера по повод все пак състоялото се на 9 ноември в Каталуня допитване за независимост, маскирано като „консултация с народа”. Макар и без юридическа сила заради предприетите предварително стъпки на Мадрид по правна линия, допитването все пак изведе до урните 2,3 милиона от общо около 6-те милиона каталунски гласоподаватели. 80% от тях отвърнаха утвърдитетелно на двата въпроса – дали желаят Каталуня да стане независима и дали искат да се обособи като самостоятелна държава.
Този резултат бе отпразнуван като победа от националистите в Барселона начело с каталунсикя премиер Артур Мас. Рахой обаче го видя по точно обратен начин и го нарече „провал” в изявлението си в Мадрид на 12 октомври. Обоснова се с факта, че две трети от жителите на Каталуня изобщо не са участвали в „консултацията”, което според него е знак за слабост на нагласите за независимост. Разбира се, обективните анализатори отчетоха, че много привърженици на суверенитета са се отказали да се разхождат до урните, след като стана ясно, че вотът няма да бъде признат и ще е „като мач без рефер” (в. „Ел Паис”).
С безапелационен тон Рахой нарече допитването „антидемократична симулация”. Той подчерта, че ако Мас и другите националисти искат да ревизират статута на Каталуня, това може да стане само с реформа на конституцията, на която те да бъдат инициатори. Премиерът тутакси добави, че Народната партия винаги ще гласува против такава реформа в парламента. Което предварително обрича всяка подобна инициатива на неуспех, защото със сегашното абсолютно мнозинство на НП в законодателния орган е невъзможно да бъдат събрани нужните 2/3 от гласовете за поправки в основния закон на страната.
Рахой отхвърли възможността за някакви специални стъпки на Мадрид към Барселона и за пореден път остави темата изцяло в полето на конституционализма и правото. За този си подход премиерът досега многократно бе критикуван от опозиционната Испанска социалистическа работническа партия (ИСРП), чиито лидери редовно му натякват, че проблемът е политически и трябва да се решава с политически действия и диалог. ИСРП е именно за конституционна реформа, която да превърне Испания в конфедерация, но засега такъв сценарий е невъзможен заради споменатата твърда позиция против на НП. Рахой и този път хързулна горещия картоф на прокуратурата, подканвайки я да реши какви нарушения са извършили Мас и съмишлениците му с провеждането на допитването на 9 ноември и да предприеме санкции срещу тях.
Назначеният от НП за главен прокурор Едуардо Торес-Дулсе, който, между другото, ще гостува идната седмица в България, успя виртуозно да се освободи от тази пареща отговорност. Той се разбра с каталунската прокуратура тя да поеме въпроса, като му отдели по-дълго време, за да го проучи по-основно. Тоест – казусът се отложи за неопределеното бъдеще.
Впрочем, самият Мас още в деня на гласуването доста подигравателно реагира на възможността за наказателно преследване: „Искат виновници? Моля, заповядайте, ето ме!” А сред коментарите в испанската преса, която като цяло е против отцепването на Каталуня, доминира мнението, че всякакви съдебни мерки срещу Мас и останалите националисти само ще им помогне, превръщайки ги в мъченици и герои.
В техния лагер, впрочем, нещата не са никак гладки. Там също има напрежения и вътрешни разногласия. Трябва да се знае, че партията на Мас Convergencia i Unió (CiU – „Конвергенция и съюз”) е дясна. В парламента в Мадрид, където също има свои представители, тя винаги е била съюзник на НП и крепител на нейните правителства. Но на каталунско ниво в момента CiU управлява в труден съюз с републиканската и лява ERC (Esquerra Republicana de Catalunya – „Републиканска левица на Каталуня”). Основана през 1931 г., през 1936 г. ERC влиза в спечелилия изборите в Испания Народен фронт именно с целта да издейства независимост на Каталуня. След разгрома на републиката в испанската гражданска война установената през 1939 г. диктатура на генерал Франко подлага ERC и изобщо всички каталунски националисти на жестоки преследвания, а каталунският език и каталунските имена са забранени.
Скелетите в гардероба на целия днешен испански политически живот са все от времената на гражданската война и франкизма. Каталунската независимост и проповядващите я партии като ERC, свързани повече с републиканските настроения, и до днес са надъхан опонент на НП, чиято генеалогия е контрастно противоположна – идва от франкисткия десен консерватизъм и идеята за „общонационална корпоративна държава”. Балансиращата между тези две тенденции християндемократическа формация със силни връзки в каталунския бизнес, каквато е основаната през 1978 г. CiU на Мас, зави към по-радикален национализъм едва през 2010-а, когато развихрилата се икономическа криза в Испания изнерви и каталунците. На нейния фон бе лесно да се лансира семплото решение, че за ботатата Каталуня е по-изгодно да се отцепи, за да не дава по-голямата част от приходите си за по-бедните области на кралството. Този процес можеше и да се овладее в началото с по-разумна социална политика от страна на Мадрид, но вместо това дошлата на власт през 2011-а НП съвсем влоши нещата с крайния си курс към непрестанни бюджетни орязвания и с отхвърлянето дори на възможността за компромисен диалог с каталунските националисти.
Днес разривът между Мадрид и Барселона вече е станал толкова дълбок, че разумно и удволетворяващо и двете страни решение просто не се очертава. Дори предлаганата от социалистите конфедерация е с избледняващи непрестенно шансове да съблазни мераклиите за суверенитет в Барселона. А противниците на разцепването, които несъмнено доминират на общонационално испанско ниво, са обезпокоени, че тяхната кауза се отстоява от официален Мадрид само със заинатено вкопчване в конституцзията и без никакви опити за по-диалогичен подход.
На свой ред каталунските националистически редици са разбъркани от радикалите от ERC, които заплашват да скъсат съюза със CiU и насотяват за извънредни избори с характера на плебисцит. CiU пък се колебае дали да не смени партньора си с Каталунската социалистическа партия, която е за диалог с Мадрид. А по улиците на Барселона вече никой не желае да говори на испански – звучи само каталунски или в краен случай английски, за туристите...
Подобна конфронтация е несъмнена бомба със закъснетил за всеки управник и е учудващо, че Рахой отказва да го забележи. За политик от неговия ранг това е непозволително късогледство. Още повече, че неговата НП, а и той лично са изправени и пред втори фронт – серията от корупционни скандали, рязко сринали доверието в управляващите. След шумните разкрития през октомври за дългогодишни злоупотреби на многобройни общински съветници от НП (и на няколко от други партии) в банковия конгромерат Bankia, свързан с община Мадрид, сега изплува и скандалът „Пуника” – наречен така по латинското наименование на плода нар. Точно „нар” означава в превод фамилното име на главния фигурант Франсиско Гранадос, дясната ръка на дългогодишната шефка на НП в Мадрид Есперанса Агире. Гранадос се оказа в затвора заедно с 6 кмета на мадридски общини, след като бе разкрита изградена от него гъста мрежа за злоупотреби. А ужасената Агире, която уверява, че нищо не е знаела, се зае оттук нататък лично да препитва всеки следващ партиен кандидат за общинска работа в столицата. Впрочем, сред „подвизите” на Гранадос е и забележителната операция, осъществена от него през 2005-2006 г., когато на власт е социалистическото правителство на Хосе Луис Родригес Сапатеро. За да прокарва по-лесно тъмните си дела в община Валдеморо, Гранадос организира масово преливане на членове от местната организация на собствената си опозиционна НП в управляващата ИСРП, коаято с изумление отчита необичайно разрастване на членската си маса в апетитната община. Естествено, новопокръстените „социалисти” свършват после добра работа на „кръстника” си с гласуването на изгодни нему – а и на тях! - решения. Ако имаше „Гинес” за партийно-предприемаческо факирство, името на Гранадос със сигурност щеше да е вписано там с големи букви
Трусът с „Пуника” е толкова дълбок, че накара лично Рахой да се яви пред медиите и да провъзгласи, че „поема инициативата” за форсиране на борбата с корупцията. Той се зарече, че още на 27 ноември два ключови закона, предназначени да регулират този проблем и обещани от НП на избирателите й още преди 2 г., най-после ще влязат в пленарна зала.
Тази похвална решимост обаче твърде е закъсняла. Испанското общество отдавна е отвратено от традиционните сили, които се редуват да го управляват и да го лъжат. То достатъчно се е нагледало и на корумпирани социалисти, докато те бяха на власт до 2011-а, а и на скандали в кралското семейство, където най-ярките черешки са инфантата Кристина и нейният облажил се от обществени фондове съпруг Иняки Урдангарин.
Вече от няколко години у испанците се трупа гняв и желание за фундаментална промяна, най-лаконично концентрирано в площадния лозунг „Всички да си ходят”. През 2011-а тъкмо на един от централните мадридски площади – Puerta del Sol („Вратата на слънцето”), спонтанно се роди и протестното движение на възмутените граждани. Смята се, че тъкмо от неговите среди изкристализира и новата лява, антисистемна партия Podemos, която направи фурор с успеха си на европейските избори през май т.г. А последните социологически проучвания вече я открояват като първа политически сила в Испания с 27% подкрепа. На ИСРП тези анкети дават 25,6%, на НП – 20%.
ИСРП много ревниво реагира на пробива на Podemos, защото, естествено, усеща, че собстевните й симпатизанти изтичат натам. Лансират се дори спекулации, че испански телевизии, свързани с десния Силвио Белускони в Италия, нарочно дават ефир на харизматичния лидер на Podemos, 36-годишния университетски преподавател по политология Пабло Иглесиас, само и само да внесат разцепление в и смут в социалистическите редици. Иглесиас и цялата му младежка компания неуморно е заклеймявана като „вулгарни популисти” заради хъса им за пълен restart и демократизиране на политическата система.
Всъщност Podemos не се появява от нищото и началото й не е през 2011-а, а още 10 години преди това – когато 34-годишният сега Мигел Урбан, приятел на Иглесиас, основава Антикапиталистическата левица, превърнала се сега в интелектуално ядро на Podemos. Какво ще направят тези дръзки младежи, ако спечелят местните избори догодина, засега никой не може да каже. Но ако това стане, цяла Испания трябва да им стиска палци, за да избегнат съдбата на героя от „Приказка за стълбата” на нашия Христо Смирненски...