„В Гърция вече се чу онова тик-так, което много скоро ще се чуе и в Испания. Идва надеждата”. Така реагира на убедителната изборна победа на СИРИЗА в южната ни съседка испанецът Пабло Иглесиас, 36-годишен преподавател по политология, телевизионен водещ и лидер на испанската партия „Подемос” (Podemos - „Можем”). Тя е смятана за близначка на СИРИЗА, а Иглесиас често е наричан в международната преса „испанския Алексис Ципрас”.
Истинското предизвикателство пред Европа тепърва предстои – когато след малка Гърция към алтернативен завой в развитието си поеме и Испания, четвъртата икономика в еврозоната. Сондажите там вече подреждат „Подемос” като първа политически сила.
Испания през 2015-та ще гласува в три избора – за местна власт, за ръководства на автономиите и за национален парламент. Ако и „Подемос” след СИРИЗА стане управляваща, това ще е знаков обрат и мощно повличане на крак за нов начин в самото правене на политика в Европа. Демокрацията ще получи впечатляваща реабилитация. Защото СИРИЗА и „Подемос”, колкото и да им лепят етикети на „крайнолеви” или „популистки”, де факто са преки и неподправени изразители на гласа народен – на всеобщото възмущение на европейските граждани от продажността на „елитите”, които не само произведоха кризата, но и позволиха уж в името на борбата с нея „банките да изядат хората”. Срещу това сега се изправят не просто поредните партии, които да сменят предишните и всичко да потече по старому, само с различни лица. Вместо това виждаме хора с кауза, осъзнали колко е безмислено да викат неволята и запретнали ръкави сами да поправят каруцата и да реализират единствено нормалната за мнозинството от европейските народи логика – че спасението не е в непрестанното и задушаващо затягане на коланите на масите, а в справедливото облагане на свърхпечалбите на свърхбогатите, в изваждането на скритите по офшорки капитали, във впрягането им за равномерното, честно и хуманно развитие на обществата.
Нищо крайно няма в този порив и именно затова той печели такава масова подкрепа. Явно ще печели и още. Това е Европа на народите, а не на офшорните комбинатори като Жан-Клод Юнкер, за чието време Иглесиас отреди „онова тик-так”.
Дали изразителите на тази мощна народна вълна ще бъдат оставени да реализират преконструирането на „системата”?

Ще им позволят ли?

Оптимистите сред наблюдателите смятат, че да, ще им дадат възможност. Защото Европа е в тежка депресия, икономиките се задъхват от свитото заради падналите доходи потребление, социалната криза е блокирала енергията на обществата и обновлението ще е здравословно дори за едрите корпорации, за които наличната среда също става отровна. А и никой не може безгрижно да пренебрегва толкова ясно изразена и толкова масова народна воля. Плюс това дори големият трансатлантически брат Барак Обама вече говори колко важно за съживяването на икономиката е да се преодолява социалното неравенство. Пък и Ципрас, казват, сменил портрета на стената в партийния си кабинет – сложил вместо Че Гевара облика на бащата на кейнсианския New Deal Франклин Делано Рузвелт...
Циниците отсега се подсмихват мефистофелски и пророкуват, че всички тези емоции около СИРИЗА и „Подемос” са просто сценичен цветен дим. А зад него скоро ще проличи, че след идването им на власт и двете формации ще бъдат постепенно опитомени от все същите стари правила на политическата игра и на необходимото оцеляване в един глобализиран по безпощадни неолиберални правила свят.
Най-черните песимисти пък припомнят историята. Гърция и Испания са страни с тежко диктаторско минало и с армии, които са посягали към властта в критични за съдбата на статуквото моменти. Дали няма да бъдат подтикнати и сега към подобни ходове, ако забележат прекалено радикална картинка? И особено ако Ципрас и Иглесиас след изборите вземат, че си спомнят стари свои обещания да извадят страните си от НАТО.
Да, военни преврати вдържави членки на ЕС днес изглеждат невъзможно ретро. Но нима допреди две години някой допускаше за възможна тази Газа в сърцето на Европа, в която се превърна Източна Украйна – и то с активното и невежо участие на ЕС в поддържаща роля край САЩ?... Впрочем, „хибридната война”, за която стана тъй модно да се говори пак покрай украинската криза, съдържа и по-префинени варианти за преврати от някогашните...
Дори и да не се стигне до драматични сценарии, отсега е ясно, че и Ципрас, и Иглесиас са трудно смилаеми фигури за онази „каста”, която предизвикват и в която няма да липсват желаещи и способни да ги смажат. Нека припомним някои пасажи от речите на единия и на другия като кандидати на Европейската лява партия съответно за председатели на Европейската комисия (Ципрас) и на Европейския парламент (Иглесиас).

Те говорят без заобикалки

Ето част от думите на Ципрас в дискусията му с останалите кандидати за шеф на ЕК, сред които бе и Юнкер:
„Най-големият дефицит днес в Европа е дефицитът на демокрация. А гражданите стоят настрани, защото не вярват, че техния глас може да допринесе значително в оформянето на политиките и стратегията на днешна Европа. Европейския парламент все повече губи компетентностите си. Срещите на върха на лидерите от ЕС са като съвещания на 28 лидери, които накрая решават това, което желае г-жа Меркел. И наистина бих искал да питам г-н Юнкер какво стана по време на задкулисния съвет в Кан, където вие и г-н Барозо участвахте в консултации, за да се заместят две избрани правителства – в Гърция и Италия, с цел да дойдат технократи-банкери, за да продължат със строгите мерки. И откъде накъде вие сте тези, които можете да наложите на една страна какъв вид референдум трябва да се проведе, при положение че, както и преди казахте, уважавате конституцията, в която се предвиждат ясно тези процедури – в случая конституцията на Гърция.”
А ето и част от изказването на Иглесиас в надпреварата му за председателския стол в ЕП, което, впрочем, бе прекъснато – уж поради просрочване на времето:
„Експроприацията на суверенитета и зависимостта на правителствата от финансовите елити застрашават настоящето и бъдещето на Европа, застрашават нашето достойнство, застрашават равенството, свободата и братството, застрашават нашия общ живот. Създаването на наднационални институции не бива да се заплаща с осакатяването на гражданството. Нашите народи не са малолетни, нито са колонии на инвестиционните фондове. Те не са завоювали и отстоявали свободата си, за да я предадат на финансовата олигархия. Това не са абстрактни понятия, госпожи и господа, всички сте наясно с проблема. Скандална е лекотата, с която тук се движат лобитата в служба на големите корпорации, също както и въртящите се врати, които превръщат представителите на избирателите в милионери на заплата на големите фирми. Трябва да го кажем високо и ясно: този начин на действие краде суверенитета от народите, покушава се срещу демокрацията и превръща политическите представители в каста... На милионите, които заявиха „Стига!” по европейските площади, искам да кажа: вие сте гордостта и демократичното сърце на Европа. Дръжте високо знамето на достойнството. Ние, народите на Европпа, сме преминавали и през по-лоши ситуации и сме успявали да надвием деспотите. Не знам дали днес ще успеем да се преборим за председателтвото в този парламент на голямата коалиция, но ако продължим да се борим, уверявам ви, ще победим. Утрешният ден е наш”.
Този утрешен ден вече тръгна от Гърция към Испания. Двата цитата са от лятото на миналата година, когато за СИРИЗА все още се гадаеше дали ще съумее да предизвика предсрочни парламентарни избори, които да спечели, а за „Подемос” се пишеше като за „изненада” – как една учредена само два месеца преди евровота на 25 май 2014 г. партия успя да вкара петима евродепутати и да стане трета (тогава) политическа сила в страната си. Днес СИРИЗА вече е управляваща в Гърция. А Испания се стяга да е следващата и Пабло Иглесиас е безапелационен: „Подемос” не е родена, за да протестира, за да бъде просто свидетел, за да организира дискусии. Родени сме, за да победим и ще победим в изборите”.

Раждането на „Подемос”

Откъде се взе „Подемос”? Най-видимият отговор е: от гнева на площадите, кипнал заради разразилата се през 2008-2009 г. икономическа криза и съпроводилия я убийствен скок на безработицата, особено младежката. Там, на площадите се роди движението на възмутените, назовало се така покрай излязлото през 2010-та есе на ветерана на френската антихитлеристка съпротива Стефан Хесел „Възмутете се!”. В Испания, която бе болезнено ударена най-вече от спукването на дълго надувания от корпоративна алчност и от политическа корупция строителен балон, общата безработица се качи до 26 %, а сред младите надскочи 50 %. Същевременно банките започнаха настъпателно да отнемат жилищата на хората, оказали се неспособни да си плащат ипотеките заради трусовете на кризата.
Възмутените от всичко това главно млади демонстранти окупираха за първи път централния мадридски площад „Пуерта дел Сол” на 15 май 2011-та (и затова движението често е наричано също 15 М), само седмица преди състоялите се на 22 май с.г. местни избори, които управляващата тогава Испанска социалистическа работническа партия (ИСРП) загуби. Тя загуби и парламентарните избори през ноември с.г. Така бе наказана заради отказа си от своите леви и работнически корени (запазени само в името й) и синхронизирането й с диктувания от Брюксел и Берлин „антикризисен” курс на социални орязвания. Част от него стана и т.нар. Пакт за финансова стабилност, заради който Испания бе притисната дори да промени конституцията си и да впише в нея задължението за строг контрол над бюджетния дефицит – тоест, за произтичащи от това драстични съкращения в бюджетни сфери като здравеопазване, образование, социално осигуряване и т.н.
За промяната в конституцията бяха необходими 2/3 от гласовете в парламента, което означаваше единение на двете основни политически сили в двупартийния испански модел – ИСРП и дясната Народна партия. Консенсусът между двете бе лесно постигнат. И това още повече засили възмущението на площадите, които и вече размахваха лозунги срещу PPSOE (абревиатура, съчетаваща ведно съкращенията на наименованията на двете партии на испански – PSOE-ИСРП и РР-НП). Рефренът бе: „Всички да си ходят!”
Отливът на разочаровани избиратели на ИСРП бе доста внушителен. На парламентарните избори през ноември 2011-та много от тях дори не отидоха да гласуват – сметнаха, че няма за кого. Това заедно с ефекта на махалото подари тогава на дясната НП ненадейно за нея абсолютно мнозинство. И тя не пропусна да се възползва. Още първите мерки на нейното правителство начело с премиера Мариано Рахой дадоха тон за още по-драстични социални орязвания, които не спират през целия му досегашен мандат.
Не спират обаче и протестите. Пъстрото и аморфно движение 15 М кристализира в протесни окупации, в граждански асамблеи по квартали, в многобройни социални групи и платформи, които се заемат да решават конкретните проблеми на конкретни общности и хора. Като една от най-дейните и ефективните се оформи например Платформата за защита на пострадалите от ипотеки. Там сред водещите лица е българската Татяна Роева – първта, която успя да принуди понечилата да отнеме жилището на семейството й банка, да й гарантира друг достъпен подслон. По-късно въз основа на този казус правителството на Рахой бе принудено точно от споменатата Платформа дори да приеме специален закон, контролиращ действията на банките при подобни случаи.
В тази именно кипяща среда, в преки усилия по решаването на конкретни социални проблеми, в бурни обществени дискусии и във взаимно преливане между многобройни нови и по-стари социални движения и политически формации ферментират и основните съставни части на бъдещата „Подемос”.

Генезисът й и е отчетливо ляв.

Най-дейните лица в ядрото й са преминали през младежки комунистически организации или през Антикапиталистическата левица – формация, създадена през 2008 г. въз основа на Алтернативното пространство, вдъхновено на свой ред през 1995 г. от популярния тогава алтерглобализъм. Водач на Антикапиталистическата левица, откъдето тръгва формалният тласък за учредяването на „Подемос”, и досега е социалният активист и културолог Мигел Урбан, връстник и приятел на Пабло Иглесиас.
Има и още една ярка лява следа, която днес, когато „Подемос” претендира да обединява възможно най-широк кръг недоволни от „кастата” граждани, вън от традицонните клишета за ляво и дясно, често й се припомня от опонентите – и най-вече от ревнивата заради прелъстения си от компанията около Иглесиас електорат ИСРП. Става дума за латиноамериканската връзка в идейното зачатие на „Подемос”. И тук не става дума само за факта, че повечето от сегашните членове на ръководството на партията като политолози и философи са изпълнявали съветничесдки функции или са правели политологически изследвания в такива емблематични за „лявата вълна” в Латинска Америка страни като Венесуела, Боливия или Еквадор. А става дума също и за силното влияние върху оформянето на мирогледа им от страна на такива аржентински философи, смятани за пост-марксисти и модерни перонисти, като Ернесто Лаклау или Рикардо Фостер.
Уви, вдъхновявалият студентските бунтове от 1968-ма Лаклау вече е покойник от април 2014 г. Но 57-годишният Фостер не спира да насърчава създателите на „Подемос” да следват разбиранията си за необходима кардинална промяна на политическия и икономическия модел, без да се подвеждат по заклинанията на опонетите си, че подобни преобразования са невъзможни в условията на глобализация. Фостер се аргументира така в интервю пред в. „Ел Паис”: „Напълно възможно е да се напуснат тези парадигми, които изглеждат непоклатими. В Аржентина в края на 90-те глобализацията, свиването на държавата, приватизациите и абсолютното властване на пазара изглеждаха недосегаеми за хората с прогресивни и либерални възгледи. Но се оказа, че всичко това е възможно да бъде променено, да се възвърне важната роля на държавата в сферата на икономиката. Възможно се оказа да оспорим тази хегемония. Оттам тръгна и търсенето на нова регионална геополитика, чийто ключов момент е стратегическият съюз с Бразилия, с „Меркосур” и „Унасур”. Те (от „Подемос” – б.р.) са проучили този опит. За тях е важно да поддържат политика, която няма да бъде задушена от едно доминирано преди всичко от Германия евро... Трябва да се поемат рискове, да се приключи с политиката на страха. В Аржентина нещата проработиха през 90-те. Възможно е да се преосмисли ролята на гражданското общество, на държавата, да се промени юридическата структура, редът на световните финанси. Трябва да се подложат на дебат рецептите на ортодоксалната икономика и да започнем отново да сваляме от най-високите рафтове на нашите библиотеки книгите, които спряхме да четем. На говоря за „Капиталът” на Маркс, говоря за Кейнс.”
Струва си да се отбележи и още един много ключов момент в етапа на съзряването на идеята за учредяване на гражданско движение, а после и на партия „Подемос”. Това е 13-15 декември 2013 г., когато в Мадрид се събира Четвъртият конгрес на Европейската лява партия (ЕЛП). В него участват около 30 национални леви формации от Европа, както и чуждестранни гости от други континенти. Емблематична реч там произнася вицепрезидентът на Боливия Алваро Гарсиа Линера.
У нас вече доста е известен боливийският президент индианец Ево Моралес, но за вицето му малцина българи изобщо са чували. Завършил математика в Националния автономен университет на Мексико, а социология – задочно, докато е затворник в Ла Пас заради ръководството си на партизанското движение „Тупак Катари”, Алваро Гарсиа Линера днес е смятан за идейният и интелектуален двигател на управляващата в момента в Боливия партия Движение към социализъм.
Ето някои извадки от речта му в Мадрид през декември 2013 г., която изиграва ролята на пряк импулс към раждането на „Подемос”:
„Европейската левица не бива да се ограничава в диагностициране и критикуване. Това служи за трупане на морално възмущение и е важно то да се изразява, но то не генерира воля за управление. Европейската левица, световната левица насред този хищнически и разрушителен вихър на съвременния капитализъм срещу природата и човека трябва да поставя своите предложения и инициативи. Европейската левица и левиците от целия свят трябва да изградим ново чувство за общност. Необходимо е да възстановим и концепцията за демокрацията. Демокрацията е практика. Демокрацията е колективно действие. Демокрацията в основата си е растящо участие в администрирането на всичко онова общо, от което е съставено обществото. Ако наше общо достояние е водата, тогава демокрацията е да участваме в управлението на водата. Ако наше общо достояние е езикът, тогава демокрацията е да участваме в развитието на езика. Ако наше общо достояние са горите, земята, познанието, тогава демокрацията е да ги ръководим заедно... Общото трябва да се защитава и като право – право на труд, право на пенсиониране, право на безплатно образование, право на здравеопазване, право на чист въздух, право на опазване на майката земя, право на закрила на природата... Не бива обществени ресурси да се влагат за спасяването на частни интереси. Трябва да е обратното – частните ресурси да се насочат към натрупване на обществени блага. Банките трябва да преживеят процес на демократизация и социализация. Ако това не се направи, те ще ни отнемат не само работата и къщата, но и живота, и надеждата, всичко... Левицата трябва да е онази организирана, гъвака, единна структура, която да възроди надеждата на хората... Трябва да стигнем до управлението на държавата, трябва да се борим за това, но никога не бива да забравяме, че държавата не е просто една машина, а е взаимовръзка на отношения. Не е само материя, а и идея – като вяра в един общ ред, в едно чувство за общност.”
Форумът на ЕЛП и речта на Гарсиа Линера са проследени с подчертан интерес от многобройните социални и алтернативни движения, избуяли в кризисна Испания. Включително и от кръга около Антикапиталистическата левица. Очевидно апелите на боливиеца за разбуждане на левичарите и за ориентирането им към пряката цел да се вземе властта, а не само да се мърмори в периферията й, попадат на благодатна почва именно в тази среда. Прекият ефект не закъснява. Точно месец след конгреса на ЕЛП Антикапиталистическата левица и събрани около нея интелектуалци лансират манифест под заглавието „Да сменим фиша: да превърнем възмушението в политическа промяна”.
На 12-13 януари 2014 г. манифестът е подписан от професора по поритология в Университета „Комплутенсе” Хуан Карлос Монедеро, от известния актьор Алберто Сан Хуан, от левия синдикалист Кандидо Гонсалес и др. В текста се отправят редица конкретни изисквания – за отмяна на оспорвания нов член на конституцията, наложен заради Пакта за финансова стабилност, за гарантиране на достъпни образование и здравеопазване, за защита на пострадалите от ипотеки, за излизане от НАТО и т.н. Но основната му цел е да се трасира курс към включване в борбата за управление на държавата и като първи етап – участие в изборите за Европейски парламент.
Манифестът е представен публично на 17 януари 2014 г. в Кварталния театър в мадридския квартал Лавапиес – средище за спектакли, култура, обществени дебати и социални действия, създадено по инициатива на актьора Алберто Сан Хуан и на други активисти на оформящото се гражданско движение. Именно това е рожденната дата и рожденното място на „Подемос”. Днес на същата улица е и централата на партията, в която то е прераснало.

Координатор на новороденото движение става Пабло Иглесиас

Това е обявено още на 14 януари с.г., въпреки че той не е сред подписалите манифеста. Но е от същия приятелски кръг, има същите идеи, активист е от многобройни протести и е вече достатъчно популярно лице от телевизионния екран, защото активно се изявява като водещ и участник в дискусионни политически телевизионни предавания. Интелигентен, с бързи реакции, прям и пламенен, Иглесиас бързо печели доверие с подчертано антиконформисткото си излъчване и вече е разпознаваемо име и образ в алтернативното общественото пространство.
Освен всичко това 36-годишният професор по политология от университета „Комплутенсе” има и още едно важно предимство, което го прави подходящ да оглави формация, устремила се да заеме опразнената от прекалено одеснялата ИСРП левоцентристка ниша и да привлече на своя страна разочарования бивш социалистически електорат. Всъщност Пабло Иглесиас е пълен съименник на един друг емблематичен Пабло Иглесиас – самообразовалият се печатар, роден на 18 октомври 1850 г. и извисил се до виден политически и синдикален лидер, който се превръща в основател на ИСРП (1879 г.), на най големия синдикат – Всеобщия работнически съюз (1888 г.) и въобще на испанския социализъм. Отгоре на всичко „сегашният” Иглесиас е роден на 17 октомври, само с ден разлика от предтечата му, но, разбира се, в доста по-късна година – през 1978-а.
Баща му – Хавиер Иглесиас, е бил активен левичар и антифранкист на младини, участвал е дори във въоръжени групи на съпротивата. Днес вече е пенсиониран учител по история. Казват, че той нарочно кръстил сина си на легендарния социалистически патриарх с идеята момчето да възроди и продължи делото му. Дядото пък на лидера на „Подемос” – Мануел Иглесиас, принадлежал към „хуманистичното” течение на испанските социалисти и дори имал смъртна присъда от франкистката диктатура, която била заменена със затвор. На свой ред майката на „сегашния” Пабло Иглесиас – Лусия Турион, е била адвокатка на Работническите комисии, най-мощния комунистически профсъюз по време на франкизма и на „прехода” към демокрация.
В ранната си младост сегашният лидер на „Подемос” е активист на Комунистическата младеж и е в тесни контакти с Обединена левица – основан през 1986 г. (въз основа на антинатовска платформа в проведения тогава референдум за членство на Испания в НАТО) съюз на леви и зелени формации, в който водеща сила е Испанската комунистическа партия. И до днес Иглесиас е личен приятел с мнозина от активистите на Обединена левица (ОЛ), особено от по-младите. Жената, с която живее – Таня Санчес, е също едно от изявените лица на ОЛ, дори е кандидатка на партията си за ръководител на местното правителство на Мадрид. Но и двамата – и Таня, и Пабло – приемат много негативно опитите на медиите да прехвърлят личната им близост в политическата плоскост, като винаги подчертават, че всеки един от тях има своя собствена траектория и не смесва личното с политическото.
Иглесиас завършва право в университета „Комплутенсе” през 2001 г. По същото време той е много деен в алтерглобалисткото движение, което го подтиква да подготви дипломна работа за ролята на гражданското недоволство в развитието на обществото. През 2004 г. защитава и магистратура по политически науки в същия университет, а през 2008 г. прави и докторат пак там за постнационалния колективен активизъм. От 2008-а до 2011-та преподава политология във Факултета по политически науки и социология на „Комплутенсе”. Допълва образованието си и с още две магистратури – по хуманитарни науки в мадридския университет „Карлос ІІІ” и по изкуства и комуникации в European Graduate School в Швейцария, където изкарва също курсове по политическа теория, кино и психоанализа.
Междувременно от 2006 г. работи за фондацията Център на политически и социални изследвания, която според статута си е ориентирана към „развиване на критично мислене и работа в областта на културата за постигана на консенсус в левицата”. Публикува многобройни статии в пресата, започва и телевизионни изяви, като става и водещ на бързо спечелилото популярност политическо дискусионно предаване La Tuerka. През октомври 2013 г. е отличен с журналистическа награда за принос в „социалната промяна”.
Иглесиас не изневерява и на активното си участие в протестни прояви по улици и площади, в каквито участва още от съвсем млад. Той например е един от иницаторите на емблематичната масова демонстрация, събрала се непосредствено след ужасяващия атентат на мадридската гара „Аточа” на 11 март 2004 г. пред офиса на управляващата тогава Народна партия, която бърза да припише атентата на ЕТА. Трескавата реакция на дясната НП е такава, защото след броени дни предстоят парламентарни избори, а в страната вече се ширят протести срещу наложеното от правителството начело с Хосе Мария Аснар испанско участие във войната в Ирак. НП не желае да признае, че атентатът е дело на „Ал Кайда”, защото за обществото ще стане очевидно, че това е отмъщение за испанската намеса в Ирак и силните антивоенни настроения ще прелеят в загуба за НП на изборите. Което и става. Дори с още по-унищожителен за НП резултат, защото избирателите са отвратени от опита й да отрече очевидното и да прехвърли извършения от ислямистки терористи атентат на сметката на ЕТА.
Иглесиас е сред иницаторите, които тогава, вечерта на 11 март 2004 г., първи започват да свикват масовия протест под прозорците на НП и Аснар, разпращайки бързи sms-и с призив за мобилизация. Онази среднощна демонстрация, превърнала се в масов антивоенен изблик и рязко осъждане на политиката на НП, предопределя обрата на последвалите избори и победата на ИСРП в тях. НП и до днес не може да прости това на Иглесиас и съратниците му и не пропуска да го клейми – впрочем, напълно голословно и бездоказателствено – като симпатизант на ЕТА.
На изборите през 2011 г. той действа като външен експерт за кампанията на Обединена левица. Оттогава е и връзката му с Таня Санчес, която е член на градския парламент в Мадрид от ОЛ.
Първоначално Иглесиас и приятелският кръг около него сформират „Подемос” като гражданско и социално движение, което да спомага за политическата промяна в страната, но не порявяват партийни амбиции. Всички гравитират или около ОЛ, или около Атнтикапиталистическа левица, или са просто независими леви интелектуалци.
Постепенно се откроява и най-мотивираното и добре образовано ядро на движението, от което по-късно, след обособяването на „Подемос” като партия, се оформя и петчленното й ръководство. В него освен самия Иглесиас влизат още четирима негови близки приятели и съмишленици, всичките с университетски кариери в политологическия факултет на „Комплутенсе”.

Великолепната петорка
За идеолог на компанията минава 31-годишният Иниго Ерехон, посветил дисертацията си на първото правителство на боливийския президент социалист Ево Моралес. Официално той днес е политически секретар на създадената междувременно партия.
На свой ред 51-годишният писател и преподавател в „Комплутенсе” Хуан Карлос Монедеро (един от първите, подписали учредителния манифест „Да сменим фиша: да превърнем възмушението в политическа промяна”) е защитил навремето докторат на тема „Причини за разпадането на ГДР” в Унивеститета „Хайделберг” в Германия. А професурата си получава в Мадрид срещу научен труд за ефекта от глобализацията. Между 2005-а и 2010-а е бил съветник на покойния днес вече венесуелски президент Уго Чавес.
Във Венесуела се е подвизавал и философът от „Комплутенсе” Луис Алегре, който заедно с преподавателя си Карлос Фернандес Лирия е автор на няколко научни книги, като четири от тях са за характеристиките на управлението на Чавес – „Редът на капитала”, „Да разбереш Венесуела, да мислиш за демокрацията,” „Журналистика и престъпност. Венесуелският случай”, „Образование за гражданството. Демокрация, капитализъм и правова държава”.
Впрочем, споменатите латиноамерикански връзки на Ерехон, Монедеро и Алегре днес са любима дъвка на противниците на „Подемос”, които обвиняват създадената междувременно партия, че е „радикална”, „крайнолява”, „популискта”, че се кани да внедрява „модела на Чавес” в Испания. От „Подемос” неизменно отхвърлят подобни атаки и са категорични, че политическата им траектория се съобразява само с конкретните условия в самата Испания. А нападките сортират във вече доста обширната графа „черен пиар”.
С публичния образ на „Подемос” в петорката на ръководството се занимава 43-годишната социоложка и политоложка от „Комплутенсе” Каролина Бесканса. Тя е тази, която със завидна убедителност надъхва съмиишлениците си, че младата формация ще съумее да съгради „алтернатива на партиите на режима”. Вероятно пак Бесканса стои и зад лансирането напоследък на по-умерената идентификация на „Подемос” не със социализма на Чавес, а със „сканиднавския модел”.
Лично Иглесиас нееднократно е подчертавал, че формацията му всъщност възражда забравените автентични ценности и идеали на демократичния социализъм. И реално се настанява именно в тази ниша, опразнила се след широкото разочарование на избирателите от хлъзналата се към „кастата” ИСРП. Всъщност посланияата, отправяни от „Подемос” през последната година, старателно избягват всякакво идеологизиране. Стремежът е към обединяване на колкото се може по-широка маса привърженици въз основата на отстояването на социалните и гражданските права, въз основа на недоволството от досегашния начин на управление.
Но нека да се върнем към хронологията в развитието на „Подемос” от движение към партия. В нея има един важен преломен момент, свързан с отношенията с Обединена левица, без който политическият пейзаж днес в Испания, а и в Европа щеше да е различен.

„Подемос” можеше да не съществува като партия

Всъщност след сформирането на гражданското движение през януари 2014-а инициаторите му начело с Иглесиас виждат ролята си по-скоро като ускорител за разширяването на социалната база на Обединена левица. Смятат, че могат да допринесат за отварянето на ОЛ към масовото гражданско недоволство, което да прелеят в нейна подкрепа. Идеята им е да направят равностоен съюз с ОЛ и да издигнат общи листи с нея за европейските избори.
През февруари 2014 г. се провежда делова среща между Иглесиас, Мигел Урбан и Каролина Бесканса от една страна и тогавашното ръководство на ОЛ от друга. Издадено е дори съвместно комюнике, в което се подчертава, че „извън всякакво съмнение двете групи имат обща посока”, че и двете „имат воля за създаването на един широк социален и политически блок, който да надхвърли чисто предизборния съюз”. Тази заявка обаче се проваля няколко дни по-късно, когато ОЛ публикува своите предизборни евродепутатски листи – и се оказва, че там не е включен никой от кръга около Иглесиас. Явно в ОЛ надделява по-ортодоксалната вътрешна тенденция, чиито представители и до днес критикуват „Подемос” за липса на идеологическа яснота, за прекалено пъстра и аморфна симпатизанска маса и за недостатъчно ясно откроен антикапиталистически курс.
Младият политолог и приятелите му разбират, че ръководството на ОЛ не ги взима на сериозно, а и че очевидно има други разбирания за участие в политиката. Отдръпват се и решават да се регистрират спешно като партия и да се явят самостоятелно на евроизборите. Регистрацията е направена на 11 март 2014 г. – точно 10 години след онзи трагичен и съдбоносен за Испания атентат на мадридската гара „Аточа” и два месеца и половина преди изборите за Европейски парламент.
Резултатите от тези избори надхвърлят и най-смелите очаквания и раждат феномена „Подемос”, успял за отрицателно време да стане трета политическа сила в страната и да вкара петима депутати в Европарламента. Оттам нататък следва непрестанен възход в популярността на формацията, която през ноември м.г. заема в сондажите вече първо място в предпочитанията на избирателите.
През октомври-ноември 2014-а се провежда и първия конгрес на „Подемос” като партия. Генерален секретар става Иглесиас, който заедно с останалите от „петорката” оформя и ръководството й.
Почти веднага след това е публикувана и икономическата програма на младата партия.

Заглавието е „Икономически проект за хората”.

Там се предлага демократизиране на икономиката с цел изглаждане на най-драстичните социални неравенства и постигане на по-голямо равовесие в развитието. За изработването на документа са привлечени двама авторитетни учени икономисти, които по-рано са правили други изследвания и за ИСРП, и за Обединена левица – Висенс Наваро и Хуан Торес.
ИСРП по начало още от възникването на „Подемос” е крайно ревнива и нападателна към нея, защото разочарованият доскорошен социалистически електорат доста масово бяга именно към новата формация. Със същата ревност са пропити и ироничните подигравки, с които ИСРП залива предложенията на своите доскорошни двама експерти, включени в техния „Икономически проект за хората”. Атакуват документа, че бил утопичен, че бил нереализируем, че залагал само на голи обещания без да посочва как и с какви средства ще се осъществяват. Това си е чиста манипулация, защото в текста са посочени ясни разчети как за всичко може да се намерят средства, ако например се съкратят не социалните, а военните разходи. Авторите се аргументират и с изследвания, правени от програми към ООН, че в страните, които прилагат по-справедливо и равномерно разпределение на богатството, икономиките се развиват по-ефективно и по-устойчиво.
От друга страна ревнивите към „Подемос” и програмата й социалисти твърдят, че повечето от предложенията й били „крадени”, защото са „техни” идеи, издигани по-рано. Например, инициативата за сключване на държавен пакт за минимална издръжка на всеки гражданин, или за сформиране на обществена банка, която да покрива социалните политики.
Подобни претенции, че проектът представя „техни” идеи, изказаха и от Обединена левица, визирайки най-вече предложението за връщане към силен държавен сектор в икономиката, който да работи за държавните ангажименти към гражданите. В същия регистър влизат и препоръките за дълбоки реформи във функционирането на банковата и пенсионната система, вдигането на данъците за високите доходи, подобряването на общата данъчна събираемост, повишаването на минималната заплата с цел насърчаване на потреблението, премахването на свърхпечалбите на монополистите в енергетиката и телекомуникациите, въвеждането на строг антикорупционен контрол чрез създаването на специализирана национална служба, намаляването на бремето от ипотеките за задължнели семейства, възможната национализация на водещи предприятия, с което да се осигури ресурсната база за преконструирането на систематаи т.н. Предложена е и прословутата такста върху всички банкови транзакции, която от години се лансира откъде ли не и все не може да пробие във финансовия свят. Идеите са съчетани и с насоки към какви промени трябва да се прибегне на европейско ниво, за да се хуманизира цялостната икономическа среда на континента.
Факт е, че „Икономически проект за хората” силно напомня една сходна разработка с участието точно на същите автори, излязла още през 2011 г. под заглавието „Има алтернатива”. Онзи текст разглеждаше именно възможните алтернативни икономически мерки, които да спасят Испания истински, без задушаващото „затягане на коланите”. И стана хит сред „възмутените” в цяла Европа, които четяха с интерес и предговора на Ноам Чомски.
Съавтор на „Има алтернатива” наред с Висенс Наваро и Хуан Торес бе тогава 26-годишният, а днес 29-годишен икономист и изследовател от Унивеститета в Малага Алберто Гарсон. Той също е от младите и разпознаваеми лица, навлезли в испанската политика от движението на възмутените и протестните движения. Свързан е и с лични приятелства с всички сегашни лидери на „Подемос”, с които е от едно поколение и от една закваска. Специфичното при Гарсон е, че активизмът му винаги е преминавал през членството му в Обединена левица. Нещо повече, той се отказва от примамливо предложение за научна кариера в чужбина, за да се посвети на политическата си работа в ОЛ, защото така възприема дълга си пред обществото. Гарсон сам обяснява това в презнтацията си на сайта на ОЛ, с която участва в надпреварата за излъчване на единна партийна кандидатура за премиерския пост в изборите за парламент презе есента на 2015-та. В крайна сметка тъкмо младият Гарсон е определен за кандидат-премиер на ОЛ. Това е доста революционно решение за партия, в която побелелите глави и ортодоксалното комунистическо милене прод