Проф. Хавиер Самора Бониля е преподавател в Университета „Комплутенсе“ в Мадрид. Доктор по право, той преподава история на политическите идеи, на политическия живот, на социалните движения и т.н. В множество свои публикации анализира политическия живот в Испания и в Европа между двете световни войни, ролята на интелектуалеца в политиката. Директор е на Центъра за ортегиански изследвания, фокусиран върху идеите на най-значимия за ХХ век испаноезичен философ Хосе Ортега-и-Гасет (1883-1955 г.).
Проф. Самора гостува в България по покана на благоевградския Югозападен университет „Неофит Рилски“ и със съдействието на посолството на Испания у нас. Той изнесе лекции и представи книгата „Фантазиращото животно“. Под това заглавие издателство „Изток-Запад” публикува за първи път на български три студии на Ортега-и-Гасет – „Размишления за техниката”, „Историята като система” и „Идеи и вярвания”. Обединяващото ги заглавие на книгата е изведено от разбирането на философа за човека като за природна аномалия – за разлика от животното, той не е годен да живее сред природата и е фантазиращо същество, тоест може да се откъсне от реалността и да изобрети „свят”, който после да осъществи.
„ТЕМА” разговаря с проф. Самора за способността на днешните политиции общества да осмислят философски действията си и да осъзнаят отговорно последствията им, за рисковете около Европейския съюз, украинската криза и провалилия се неолиберален модел на развитие, за достъпността на Ортега-и-Гасет за българския читател.

Проф. Самора, има ли място за философия в днешния тъй комерсиализиран и технологизиран свят?

Въпросът има две страни. Едната е свързана със спора, който се води и в Испания – дали да останат или не часовете по философия в гимназиите. От друга страна философстването е насъщна потребност на човека – харесва му да го прави, а и реалността ни принуждава непрекъснато да разсъждаваме върху нея, да се опитваме да я разберем, за да решим проблемите си. Няма по-добър начин да постигнем това от мисленето. Възложили сме много неща на машините и те все по-често ни отменят, но нямат глави, които да изобретяват как да карат самите машини да функционират. Философията ни прави способни да взимаме решения. .

Политиците разбират ли го?

Философията няма добра реклама в обществото и политиката, защото на пръв поглед изглежда, че от нея няма незабавна практическа полза. А днес, както знаете, всички искаме бърза възвращаемост и печалба. Това трудно може да се очаква от философията. Тя влияе върху манталитета в дълготрайна перспектива. Очертава какъв ще е светът по-нататък. Когато го обяснявам на моите студенти, винаги ги питам дали знаят колко струва, колко тежи идеята за демокрация. Можем ли да я претеглим? Знаем горе-долу нейния произход – Гърция, Аристотел и т.н. Но колко струва? От VІІ век преди Христа до днес идеята за демокрация е карала да мечтаят хора, живели в какви ли не режими, потъпкващи човешките права, задвижвала е революции, вдъхновявала е писатели и поети, превърнала се е във фундамент на европейската култура. Същевременно обаче в много исторически пероиди не е служила за нищо. То е както с поезията. Как ще измерим колко струва творбата на един поет, научила ни да обичаме? Ако философията отсъства от образователната система, младежите няма да развият своето критично виждане към реалността и проблемите. Ето защо и Лайбниц, и Ортега-и-Гасет са писали за интелигентността да живееш.

Как да станем по-интелигентни в този смисъл?

Е, ние вече сме станали по-интелигенти, отколкото сме били преди 40 г. Престанали сме да вярваме в безкрайния и задължителен прогрес. Проумели сме, че светът може да се движи и напред, но и назад, че се стига и до катастрофи, провокирани от човека. Но, разбира се, налице е и напредък, от който всички се ползваме. Обществата днес живеят по-добре, отколкото преди. Няма защо да сме песимисти, просто трябва да работим, стъпвайки на уроците от предишния опит, да се учим от катастрофите в миналото.

Кои са днешните катастрофи?

Без съмнение основната е гладът. Не са за вярване ужасните картини на гладуващи деца, които идват от обширни зони в Африка или Азия. Това е най-голямата морална катастрофа на съвременния свят. Виждаме и нарастване на социалните неравенства. Вече е трудно да поддържаме държавите на благоденствието, които разцъфтяха в Европа след Втората световна война. Сполетяват ни и войни. В ХХІ век сме, а се оказваме не само неспособни да предотвратим конфликтите, но и прибягваме към решаването им с военни средства. Можем да споменем още много проблеми – екологичните например. От нас се изискват интелигентни и задълбочени решения. Това не са проблеми само на политиците, а на обществата, на всеки един от нас. Пристъпването към войни не е продукт само на правителствени решения – тук влияят и и медиите, и социалните движения.

Като говорим за войни, кажете как гледате на ситуацията около Украйна и какво мислите за паралелите между случилото се в Крим и стремежите към независимост на Каталуня?

Историята на Крим и Каталуня е различна. Крим винаги е бил руски, а през 1954 г. съвсем произволно е присъединен към влизащата в състава на СССР Украйна. Докато Каталуня е част от испанския суверенитет от над два века. Каталунците днес трябва да подхождат разумно и внимателно към желанието си за независимост. По-притеснителното за мен в днешната ситуация е какво ще направи Русия в този глобализиран свят покрай украинската криза. Дали ще остане повече в европейската орбита или ще гравитира към китайската, към БРИКС? За съжаление ЕС и САЩ не действаха много интелигентно. Имам предвид всичко, предприемано от тях още от края на Студената война насам. Диалогът с Русия не бива да се прекъсва, а да се задълбочава, с нея трябва да се разговаря за противоракетната отбрана, за НАТО, а не да се показва враждебност. Разбира се, Русия също е длъжна да направи своето, да усъваршенства политическата си система, да не решава конфликтите със сила, както в случая с Крим, да спазва международното право.

Реалистично ли е да се очаква диалог на фона на конфронтацията, която наблюдаваме?

Диалогът няма алтернатива. Искаме или не, Русия от над 1000 г. е на границата между Европа и Азия. Западът е заинтересован тя да остане прозападно ориентирана. Дано Украйна не се превърне в арена на военна конфронтация, въпреки че вероятността за това е много голяма с тези провокации, това насилие. Трябва да се седне на преговори.

Как виждате Европа в навечерието на изборите за Европарламент? Застрашен ли е европейският проект от партии като френския Национален фронт?

Настъпленето на крайната десница в редица страни, включително Франция, където Марин льо Пен напредва, има много общо със страховете на французи, българи или испанци, че постепенно губят корените си, защото европейският проект сякаш изтрива нациите. Трябва обаче да проумеем, че в този свят на конкуренция и глобализация ще сме по-силни единни, а не разединени. Вижте, дори мощната Германия приема да се движи в синхрон с цяла Европа. ЕС трябва да се развива във всичките си измерения – икономическо, фискално, културно – и да върви към унитарно гражданство.

На този фон как тълкувате кризата, която толкова болезнено удари ред европейски страни, включително и Испания?

Несъмнено става дума за криза на един икономически модел – на неолиберализма. Сигурно помните, че на една от антикризисните срещи на върха тогавашният президент на Франция Никола Саркози настоя капитализмът да бъде „рестартиран”. Не го каза някой комунист, а водач на консервативна партия. Дори той прозря, че нещо не е наред с капитализма. Тогава се обсъждаха и механизмите, по които да се предприеме обновяването, корекциите, контрола над финансовите потоци, над действията на банките. Но нищо не беше поправено. Оказа се, че няма желание и воля. И капитализмът продължава да функционира като казино. Проблемът не е в това, че някой не може да си плати ипотеката. А че средствата от тези ипотеки се превръщат в „боклук”, както казваме в Испания – играе се на борсите, инвестира се неразумно. Това е цяла верига, която зарази финансовата система. Създаде се и балонът с недвижимите имоти. Последиците удариха особено тежко няколко страни. Гърция – чрез публичния дълг, Испания – чрез споменатия балон. Сега говорят, че кризата се преодолявала. Страхувам се, че не е така, че скоро ще се повтори и ще създаде още проблеми.

Дали кризата не е резутат и на недомислия в ЕС?

Да, в ЕС бе стартиран един монетарен съюз без да се прецени предварително какво ще се прави тогава, когато икономиката вече няма да е във възход. Еврото тръгна сякаш по рецепта на Фукуяма – като че ли наистина сме стигнали края на историята, растежът ще е постоянен и капитализмът е победил завинаги. Но се оказа, че не е така. Видяхме, че Европа може да върви и бавно. На това трябва да се реагира, да се коригират причините за тези проблеми. САЩ се съвзеха много по-бързо, защото имат унитарно правителство. Ето защо на Европа също е нужно повече единство. Трябва да оздравим монетарния и фискалния съюз. Ако това беше превдидено още при въвеждането на еврото, преодоляването на кризата щеше да е по-ефективно и скоростно. А сега къде стигнахме? Орязванията в Гърция всъщност задълбочават кризата. И това го признават дори онези, които налагат тези механизми. Същевременно, ако няма орязвания, откъде да се вземат средства? Необходимо е и повишаване на конкурентоспособността, и свиване на публичната администрация, за да стане тя по-ефикасна, и развитие на иновативнте сектори. Европа трябва да завие от обществото на благоденствието към обеството на знанието. Иначе няма да може да се състезава с китайците, с бразилците, с индийците и т.н. Уви, мнозинството от европейските правителствата не са способни да приложат това. Но проглеждането за тези тенденции зависи повече от обществата, не толкова от правителствата.

Как биха ни помогнали в тази ситуация вижданията на Хосе Ортега-и-Гасет?

Ортега предлага практична философия, произлязла от човешкия живот и ориентирана към него. Помага да се осъзнае, че зад статистиките за глада или за изселването на длъжници от ипотекираните им жилища стоят не абстрактни цифри, а живи хора. В лекцията си във вашия Югозападен университет обърнах вниманието на студентите и върху концепцията на Ортега за „течното общество”. В такова живеем в момента. Вече нищо не е сигурно, нищо не се знае. Днес имаш работа, утре не, днес живееш в мир, утре си във война. Няма вече дом за цял живот, стабилни семейни връзки, спокойствие, безгрижие. Хората си сменят постоянно работата, адресите, градовете, страните. Дори двойките вече не са само между мъж и жена. Това е новият свят, в който живеем. Ортега може да ни помогне да размишляваме върху тази действителност. Примерно, през призмата на следната негова мисъл: „Онова, което ни се случва, е, че не знаем какво ни се случва”. По испанското радио наскоро цитираха тази фраза погрешно: „Онова, което се случва, е, че не знаем какво се случва”. Долавяте ли разликата? Поднесоха я безлично. А Ортега изрично е подчертал, че става дума за нас самите – именно ние не осъзнаваме какво става именно с нас. Подтикът е да си дадем сметка за собственото си място. Защото обикновено се стремим да изкараме някой друг виновен за трудностите, никога да не сме виновни ние. Точно такъв е масовият човек, продуктът на масовата култура, за който пише Ортега в „Бунтът на масите”. Този типаж не желае нищо друго, освен да продължава да се радва на материалните удобства, с които е свикнал. Като разглезено дете е, иска си правата, които са му били подарени от либералната демокрация, дошла с Френската революция и Декларацията за независимост на САЩ. Оттам идва и убеждението, че либерализмът и демокрацията са достатъчни условия, за да изградим едно минимално ниво на всеобщо равенство, на гарантиран достъп до образование, до осигурен живот. Да, ЕС стана витрина за такива държави на благоденствието. Но, ако си спомням добре, ЕС всъщност представлява 7% от населението на земята, 25% от БВП на планетата и...50% от социалните разходи на целия свят. Възможно ли е такъв тип развитие да е устойчив? Ортега ни подтиква да проумеем също, че всеобщите права са подарък за чужда сметка, че те всъщност вървят със самовзискателността и чувството за дълг.

Държите книгата „Фантазиращото животно” с три неиздавани досега у нас студии на Ортега-и-Гасет. Ще ги разбере ли българският читател?

Не мога да преценя как е преведена книгата, но на испански Ортега е много достъпен и разбираем за широката публика. Повечето от текстовете му преди да излязат като книги са се публикували като подлистници във вестници. Чели са го с голям интерес, с нетърпение са очаквали новите му статии. Винаги е твърдял, че яснотата в изказа е проява на учтивостта на философа. Тази година отбелязваме 100 г. от излизането на първата книга на Ортега – „Размишления за Дон Кихот”. Тя е не само философски труд, но и образец за отлична испанска литература. Що се отнася до сегашното българско издание, то съдържа 3 текста, писани през 30-те години на ХХ век. Това е важен етап, в който Ортега се фокусира върху човешкия живот. За него човекът винаги е биография. Ние сме нашите собствени истории. Пишем романа на живота си. В тази книга има две големи теми. Едната е свързана с историческите кризи, с вярванията, с новите идеи и как да ги интерпртираме през опита на миналото, за да разберем човека и времето и да предвидим бъдещето. Втората голяма тема е техниката, която променя човека и в същото време му позволява да построи света си по-добре. А ефектното заглавие на книгата възпроизвежда концепцията на Ортега за човека като за единственото живо същество, способно да изгражда в ума си представи и цели вселени, които после да се стреми да въплъти в реалността. Ето как го описва: „Човекът е фантазиращо животно. Историята на разума е история на етапите, през които е минало опитомяването на нашето необуздано въображение”.