Гърция, Италия, Испания, Португалия горят от силна вътрешна температура и тя не спира да се повишава. Предписваните от Брюксел и Берлин лекарства са й противопоказани – вместо да спада, от тях тя скача още повече. Докога? До какво?
Една брутално разгонена от полицията с кървав бой и с гумени куршуми масова демонстрация в Мадрид на 25 септември, оставила 64 ранени, бързо префокусира медийното внимание от вечно размирната, но малка Гърция, към доста по-голямата и явно не по-малко бунтовна Испания. Допълнително напукана и от сепаратистки изблици сред каталунци и баски. Всичко това – като пряк резонанс от непрекъснаните нови и нови бюджетни орязвания в името на свещената „фискална дисциплина”, която оставя редовите граждани без дъх, а у автономните области поражда маниакална потребност от бързо бягство.
„Възмутените”, които още на 15 май м.г., още докато в Испания управляваха социалистите на Сапатеро, окупираха централния мадридски площад „Пуерта дел сол” и изригнаха срещу прилаганите и тогава „спасителни” мерки за затягане на коланите, днес са многократно повече. Нищо, че междувременно властта се смени и бе поета от дясната Народна партия на сегашния премиер Мариано Рахой. Преди миналогодишните ноемврийски избори той обещаваше, че няма да повишава данъци и да реже заплати. Но го направи – точно шест дни, след като встъпи в длъжност в края на миланата година. И продължи – още и още, и още...
Докато сега, на 25 септември, полицията би демонстрантите на площад „Нептуно”, за да не им позволи да стигнат до парламента и да изгонят предалите ги според тях политици, Рахой бе в Ню Йорк за сесията на ООН. И, говорейки на една официална церемония пред поканила го американска организация, благодари на „мълчаливото мнозинство” испанци, които всъщност подкрепяли антикризисните мерки на неговото правителство. Кой знае къде са му се привидяли. Ето какво му отговори известният кинорежсиьор Педро Алмодовар на страниците на в. „Ел Паис”: „Г-н Рахой, аз съм част точно от онова мълчаливо мнозиство, което не отиде да демонстрира на 25 септември, и ви моля да не изопачавате и в никакъв случай да не присвоявате моето мълчание. Това, че не бях физически на „Нептуно”, не означава, че не се възмушавам от полицейското насилие; от неадекватната реакция на представителката на правителството; от манипулацията на кадрите със случилото се, извършена от държавната телевизия; от наглостта на агентите, отказали да се легитимират и стресирали пътниците на гара „Аточа” (всичко това далеч от парламента), докато забраняваха на част от фотографите да си вършат работата; от затрудненията, които на сутринта срещнахме повечето мадридчани, оказвайки се в един град под обсада – нещо, което трябваше да ни настрои срещу протестиращите, но което е мисия невъзможна, защото мадридчаните, независимо дали страдаме с викове или в мълчание, не вярваме в лицата, управляващи ни от общината или кметството, случайни лица, включили се в затворените листи по сметка...”
Това е само извадка, писмото на Алмодовар е дълго и емоционално. Доста по-кратък бе лозунгът, оглавил шествието на демонстрантите на 25 септември, която започна съвсем мирно по най-красивия мадридски булевард „Гран виа”. Той гласеше: „Всички да си ходят”. Последвалият опит за блокада на парламента от част от демонстрантите бе израз точно на същото – испанското общество не вярва повече на политическата класа, независимо от цвета на съставляващите я партии. Най-честото скандиране на „Нептуно” беше: „Крадат, ръгат ни и не ни представляват!”
Правителството на Рахой, допълнително изнервено от настоящото автономно ръководство на Каталуня, открито поело курс към суверенитет, се почувства дотолкова застрашено, че доста отвисоко в Мадрид се чуха дори гласове за приравняване на гражданския протест към сепаратизма и за обявяване и на двете за еднакво противоконституционни. Засега това са само опипвания на обществените реакции, но сигналът е достатъчно притеснителен. В Испания още са живи раните от 40-годишната диктатура на Франко, приключила със смъртта му едва през 1976-а. Обществото е много чувствително към всякакви силови похвати от страна на властите – било полицейски, било законодателни, било финансово-икономически. И мнозина испанци вече са готови да припознаят в спусканите им от Рахой мерки, които всъщност следват любимия на Меркел пакт за фискална стабилност, нов вид диктатура – на международния финансов капитал. Възмутени са, защото „горе” не чуват глсовете „отдолу”. Защото никакъв държавен баланс не може да се постигне върху общество, поразено от 25-процентна безработица, от продължаващо намаляване на доходи и осигуровки, от нови данъци, от свиване на производството. Докато в същото време властта продължава да е безкрайно грижовна към добруването на банките и на отпътувалите към офшорни райове едри частни капитали.
Точно същите терзания изпитват и португалци, и гърци – и те също преживели своите диктатури, свършили дори в една и съща година, през 1974-а. Тук са и италианците – и то не само по географски признак. При тях 70-е години на миналия век също бяха неспокойни и балансиращи на ръба на полицейския режим – да си турбуленциите около „Червените бригади” и убийството на Алдо Моро през 1978-а. Така че и на Ботуша чувствителността към упражнаваното сега държавно насилие с налаганите рестрикции е силно завишена. Неслучайно буквално преди дни тя изби и с атрактивната акция на ресторантьора Марчело ди Финицо, спуснал с риск за живота гневен транспарант от външната страна на купола на базиликата „Св. Петър” в Рим: „Помощ! Стига Монти, стига Европа, стига мултинационални компании. Развитие ли? Те ни убиват всичките. Това е само една социална кланица...”
Гърци, италианци, испанци, португалци вкупом негодуват за неравномерното разпределение на цената, плащана заради кризата, за която освен това подозират, че е предизвикана съзнателно от спекулативния капитал. Нали именно по неговата схема сега най-облагодетелставни от неимоверно повишените лихви на „лошите” платци в лицето точно на Гърция, Испания, Португалия, са пак банките, които ги „спасяват” . Всеки нов „спасителен” план означава нови кредити. Нови лихви. Ново задлъжняване. До очевидно неизплатими величини. Неизплатими, колкото и да се топят заплатите на учители, санитари или миньори. В същото време дори у нас, в България , вече всеки знае, че големите гръцки милиардери например продължават да не плащат никакви данъци, защото държат парите си в банките на най-голямата офшорка Швейцария.
Не всеки обаче е обърнал внимание, че има една малка страна, която се води също европейска, макар и да е върху далечен северен остров – Исландия. Тя също беше в голяма дългова криза. Но просто отказа за плати дълговете си, защото реши, че държи повече на гражданите си, отколкото на британските и холандските банки. И в момента се справя съвсем достойно с проблемите си.
Докато не се приложи дълбока реформа на цялата европейска финансова система – изваждане на светло на капиталите в офшорките и въвеждане на данък върху банковите транзакции, за което така вдъхновено говореше още дуото Меркози и през 2009-а, и през 2010-а, но което и досега не е направено, нищо позитивно не чака еврозоната. Било на юг, било на север. Защото противопоставянето им е също спекулативно и напълно изкуствено. Редовите граждани и на юг, и на север имат едни и същи интереси и едни и същи нормални рефлекси, когато елитите се опитват да ги манипулират.
Югът, естествено, е по-темпераментен. Ето какво последва например само в първите няколко дни след големия мадридски протест на 25 септември: обща стачка в Гърция на 26 септември, обща стачка в Италия на 28 септември, масов синдикален протест в Португалия срещу орязванията на 29 септември.
Но нека не забравяме и стачката в немския авиопревозвач „Луфтханза” на 7 септември, която блокира небето на цяла Европа. Поводът там беше същият, заради който се гневят и гърци, и испанци, и италианци, и португалци – против орязването на заплатите и съкращенията на персонала.
Гореща есен се задава и във Франция. Въпреки че новият президент социалист Франсоа Оланд обяви там „най-социалния” бюджет за последните три десетилетия, който предвижда и обещаните предизборно 75% данъци върху доходите над 1 милион евро, рейтингът му драматично пада, защото в една взаимосвързана икономика мярката рефлектира и върху малкия и среден бизнес, да не говорим, че се отменят и цял ред съществулали досега бонуси и облекчения. Резултатът е, че производството продължава да се свива, а безработицата да расте. Французите явно са очаквали по-енергични действия от новия държавен глава. Същевременно Левият фронт на Жан-Люк Меланшон, който подкрепи Оланд на изборите, сега не си мълчи, а настоява именно за реална трансформация на финансовата система и на разпределението на средствата. Оспорва и фискалния пакт на Меркел, който трябва да мине през гласуване в парламента.
На този европейски фон фразата на новия президент на ПЕС Сергей Станишев за „лява вълна” в Европа изглежда като от друга опера. В неговите очи „лявото” очевидно се асоциира с партиите от групата на ПЕС – социалистически и социалдемократически. Всъщност повечето европейски граждани, изливащи днес гнева си по улиците, изобщо не говорят за ляво и дясно. Те са против целия политически елит, за който смятат, че не ги представлява. Социалистите и социаледомакратите са част от него, винаги са били част от статуквото, което днес се отхвърля от гражданите. В Гърция, Испания и Португалия кризата се разрази именно по време на социалистически правителства. Друг е въпросът, че бе заложена от предшествалите ги десни. Просто и едните, и другите си остават част от доминиращия в момента в западния свят и в ЕС в частност неолиберален модел на развитие. А точно него искат да променят народите на Европа. Но коридорите в Брюксел явно водят към различно пространствено и времево измерение. Там едва ли се чува викът на улицата: „Всички да си ходят”.
Доколкото изобщо може да става дума за засилване на лявото, то е доста по-наляво от социалистите и социалдемократите. И в Гърция, и в Испания вече се появяват обърнали гръб на държавата комуни и цели общини, въвели собствени правила за пълно местно равноправие – равни данъци, равни заплати, равни права и задължения, равно участие в труда за благото на общността, както и в управлението й чрез преки народни асамблеи. Глас народен – глас божи?