Хосе Игнасио Торебланка младее за 42-те си години. Лесно можеше да минеза студент в препълнената Огледална зала на СУ „Св. Кл. Охридски”, където организираната със съдействието на испанското посолство у нас дискусия „Европа по време на криза” събра наскоро изявени български и испански политици и анализатори. Торебланка бе може би най-прочутият на европейско ниво сред четиримата гости от Испания. Сп. „Форин полиси” го слага в топ 10 на най-влиятелните съвременни испаноезични интелектуалци. Хосе Игнасио е директор на мадридския клон на Европейския съвет за външна политика, доктор по политология и социология, автор на няколко книги, колумнист на всекидневника „Ел Паис”. Непосредствен и комуникативен, той веднага откликна на молбата на „Тема” за интервю.
..............................

Хосе Игнасио, какво може да успокои сърдитите хора по улиците на Европа, чийто живот минава в стрес и обедняване, докато политиците се наумуват как да се излезе от кризата?

- Икономически нещата сякаш са ясни – Китай набира мощ и трябва да сме конкурентоспособни. Да работим повече и по-добре, да търсим иновации, да се образоваме. Подтекстът в това послание към редовия гражданин обаче е обезсърчаващ: ще живееш по-зле, ще работиш повече, ще получаваш по-малко, децата ти ще имат по-труден живот от теб... На хората остро им липсва перспективата за по-добро бъдеще. И испанците, и българите сме преживявали в миналото периоди на лишения, но с мисълта, че ги изтърпяваме в името на нещо по-добро. Сега ще се ограничим, но утре ще влезем в ЕС. Сега ще потърпим, но утре ще сме в еврозоната... Днес обаче липсва позитивен проект и хората се отчайват. Освен това виждат, че политиката не функционира, че само ограничено малцинство участва в нея и произвежда не благоденствие за обществото, а корупция. Хората кипват срещу цялата система. Ето защо се нуждаем спешно от възвръщане на етичните норми в политиката. За да могат гражданите да си кажат: е, добре, икономиката не расте, но поне имаме отговорни политици, които разбират какво ни е и се стремят да изработят по-балансиран проект. Хората не са способни да понасят едновременно и лоши политики, и лоши политици. Едно от двете стига.

Как се е справял ЕС с предишните си кризи?

- През 80-те вече имахме подобен тежък период. Само че тогава страховете бяха не от Китай, а от Япония. Пак се говореше за загуба на ускорение в Европа, за намалена конкурентоспособност. Но Еврокомисията начело с Жак Делор, както и страните членки, изпробваха серия от мерки, които стимулираха растежа и натрупаха богатство. Подсилен бе вътрешният пазар, хората започнаха да консумират повече. Сега какво чуваме на фона на тази криза? Орязвания, орязвания, орязвания... И нищо за икономически растеж. Така ни захлупва негативизмът. Според последните статистики 72% от европейците са загубили доверието си в ЕС.

Как да върнем перспективата?

- Много е трудно да се помисли, още по-трудно – да се каже, и най-трудно – да се направи, но народът трябва да започне да мисли и да действа колективно. Деструктивно и късогледо е непрекъснато да скачаме един срещу друг и да си търсим взаимни вини. Демократичният изход от кризата трябва да се изработва от всички ни заедно.

Но кой ли днес има търпение за това...

- Наистина, на хората им е дошло до гуша. В Испания сме в криза от 5 години, а вие, българите – от цели 23... Логично е народът да викне: всички вън! В такъв момент никой не се интересува от демокрацията – нито у дома си, нито в Европа. А това е голям риск.

Очевидно ЕС се нуждае и от ново лидерство?

- Да, от много по-силно лидерство. Трябва да взимаме тежки решения за бъдещето си, а политиците не смеят. Боят се дори да обяснят ситуацията на гражданите, които пък на свой ред се чувстват смазани от борбата за оцеляване ден след ден и отказват конструктивност и съпричастност. Крайно нужни са ни силни институции, които да ни представят колективно. Моят проблем е същият като твоя, но в момента всеки вижда различно решение. Това разяжда отвътре европейската идея.

Изходът?

- Той е в изграждането на доверие между Севера и Юга на ЕС. Нищо няма да стане, ако си немец и мислиш, че испанците или българите те лъжат, че ти взимат парите, че не работят, че са корумпирани... А пък аз да мисля, че немците ме мамят, защото за засмукали всички пари и са си препълнили банките... Трябва да си направим терапия като семейната – когато двойката полага усилия, за да се възстанови вярата един в друг. Започва се с малки всекидневни стъпки и с много прозрачност в действията. А не да си надничаме в тефтерчетата един на друг и да се дебнем с частни детективи. Доверието е да ми кажеш: каквото и да правиш, аз ти вярвам, че ще е за по-добро. Стъпили върху такова доверие, ще можем да градим политики, които да ни облагодетелстват и двамата. Що се отнася до практическия план, можем да стимулираме икономиката, да свалим малко лихвите. Но и да внимаваме много, ако мернем светлинка в края на тунела – да не се окаже летящ насреща ни влак.

Как се виждат от Европа българските протести?

- Имаме нужда от това, което става сега в България. Демокрацията няма защо да се бои от политически конфликти. Никой нищо няма да подари на гражданите. Те трябва да поемат отговорност за бъдещето си, да участват в усъвършенстването на политическата система. Дори да има хаос за известно време, пак е по-добре, отколкото да си мълчат у дома. Демокрация е като софтуера – трябва да се актуализира.


........................

Български уроци за Испания и Европа

Европа е притисната от другите растящи икономики и утре ще я бива само да посреща туристи от Китай и Индия, ако не повиши спешно конкурентоспособността си с радикални реформи. Такова предупреждение отправи лидерът на ДСБ Иван Костов на дискусията „Европа по време на криза” в СУ „Св. Кл. Охридски”. Той отсече: „Или ще имаме конкурентоспособност, или социална държава. Двете заедно са невъзможни.”
Георги Пирински от БСП нарече тезата му „командирска” и я оспори с примера на скандинавските страни, които са хем конкурентни, хем социални. На въпрос ляв или десен трябва да е изходът от кризата в Европа и България, социалистът отговори: „Демократичен”. Той съжали, че вместо чрез общностния метод днес решенията в ЕС се взимат от дуото Германия-Франция.
ЕС трябва да произвежда решения за онези страни, които имат безпомощна демокрация и политическа система, апострофира Костов. Той очерта с цифри българското обедняване през годините и го обясни с програмите на МВФ и Световната банка, прилагани у нас още през 90-те. Тогава на страната ни били спускани такива сурови изисквания, каквито днес никой не смеел да налага на Гърция или Кипър. Младата студентска аудитория не се сети да попита Костов защо като финансов министър и премиер през същия онзи период той не е отхвърлил външните рецепти, щом е виждал, че са пагубни. Нямаше въпроси и за разминаването между констатацията докъде е доведена България в резултат на крайния неолиберален курс, и отстояваната сега от лидера на ДСБ теза, че именно неолибералният модел, отхвърлящ социалната държава, е панацеята за повишаването на конкурентоспособността на ЕС.
Хосе Рамон Гарсия Ернандес, международен секретар от братската на ДСБ Народна партия, която днес управлява Испания със сурови рестриктивни мерки, вероятно изненада своите български съидейници с призив Европа да реконстриуира модела си върху основата на по-голямата солидарност. Игнасио Молина от Кралския институт „Елкано” очерта така проблемите в Евросъюза: „Усещането за криза в едни страни от ЕС е задушаващо - ограничения, безработица. В други то отсъства, а страданието на поразените държави се възприема като необходимо за тях лекарство. Но ЕС е най-голямата гаранция за държавите в по-слаба позиция.”
Според бившия президент Желю Желев пък „ЕС е конструиран да е едновременно икономически гигант и политическо джудже” и „ако това разминаване не се прекрати, ЕС няма да остане на сцената”. Иван Кръстев от Центъра за либерални стратегии отсъди, че „Евросъюзът, какъвто го познаваме, вече го няма” и посочи, че в Западна Европа, говорейки за ЕС, всъщност имат предвид еврозоната. „Можем да излезем от ЕС без да усетим,” подчерта анализаторът.
Жорди Вакер от Open Society Initiative for Europe в Барселона съзря колониално мислене в цяла Южна Европа: „Очакването е онези отвън да стегнат нашите домашни разпасали се политици. Само че виждаме, че и въпросните онези отвън не са много изрядни. И действат спрямо нас по принципа не ме гледай какво правя, а прави каквото ти казвам”.
Проф. Чавдар Николов от Югозападния университет предрече кризата да продължи поне 15 г. и подчерта, че тя е продукт на „огромен дефицит на справедливост в света”. „Демокрацията не е вътрешно присъща на капитализма. Трябва да си я искаме,” каза професорът. Той цитира и плакат от протестите: „Ако младежта беше банка, отдавна да са я спасили”.
Студент по история попита защо ЕС търпи мафията във властта в България. Отговори единствено Жорди Вакер: „Мафията е отрова. А в ЕС всички сме взаимосвързани като общ организъм. Отровата убива всички ни, така че не бива да допускаме да ни я вливат”. В интервю, дадено за БНТ, Вакер подчерта и още една характеристика на кризата: „Политиците забравиха три неща. Първо, справедливостта при разпределение на тежестта на кризата. Второ, търсенето на отговорност. И трето – забравиха да търсят подкрепата на хората”.
След завръщането си в Испания Хосе Игнасио Торебланка събра своите впечатления от София в традиционната си колонка за „Ел Паис”, озаглавена „Български уроци за Испания: проблемът е в корупцията, а не в икономиите”. Испанският анализатор обобщава: „България беше детето модел на политиката на икономии. С дълг 15% от БВП (вторият най-нисък в целия ЕС) и дефицит под 3%, тя изглеждаше като държава, която никой от останалата Европа нямаше за какво да критикува. Но именно тук е проблемът - че в продължение на твърде много години ЕС следеше само два показателя и игнорираше останалите. След две десетилетия тежки икономически реформи средната заплата в България е 380 евро, а средната пенсия - 140 евро. Но София е скъп град, а в селските региони според запознати бедността е невъобразима. Не е изненадващо, че почти един милион българи гласуваха с краката си и напуснаха страната. А тези, които останаха, също гласуваха с краката си през последните седмици, протестирайки не срещу икономиите, а срещу лошото управление, корупцията и закостенелите политически партии. Детонаторът беше вдигането на цените на тока, но после дойде усещането, че политическата система не функционира или функционира само в полза на малцинството. Така че нека внимават останалите правителства, включително и испанското. Поуката от България е, че икономиите са необходимо, но не и достатъчно условие за народния бунт. Икономиите са варел с бензин, но кибритената клечка е липсата на добър модел сред българските политици и усещането за корупция”.