Между един от най-красивите мадридски площади – „Сибелес”, и другия, който се смята за „пъп” на испанската столица, защото от него се отброява нулевият километър за всички разстояния в страната – „Пуерта дел сол” („Вратата на слънцето”), има около един километър. Това разстояние бе залято от многохилядно човешко море на 31 януари, когато новата алтернативна испанска партия „Подемос” („Можем”) призова привържениците си на „Марш на промяната”. Идеята бе да се покаже колко много и колко силни са хората, повярвали в „Подемос” и в посланието й, че обединената народна воля за обновление е сбособна наистина да придаде нов и по-справедлив облик на страната. Младите и популярни като рок звезди ръководители на основаната едва преди една година партия многократно подчертаха и в дните на подготовката, и от сцената на митинга след края на шествието, че целта му не е да се протестира, а да се манифестира с усмивка и радост, че народът „да, може” да победи и ще победи в трите избора, които Испания има да прави тази година – за местна власт, за ръководства на автономиите и за нов парламент.
С отлично настроени и със заразителна жар точно това и направиха участниците в „Марша на промяната”. Пъстри и като възрастови групи, и като външност, и като каузи, те всичките си приличаха по едно – озарените от надежда лица и ентусиазма, с който скандираха лозунгите си. Сред тях има и класически, още от времената на Салвадор Алиенде в Чили – „Обединеният народ никога няма да бъде победен”. Има и класически: „Да възстановим демокрацията”. Има и предизборни: „Вижда се, усеща се – Пабло ще е премиер” (на испански е римуван), като тук се има предвид лидера на „Подемос” Пабло Иглесиас. Впрочем, един негов израз по повод изборите в Гръция също се светкавично се е превърнало в площкаден рефрен – „Тик-так”. На 31-ви януари това „Тик-так” ечеше през пет минути отвсякъде. То идва от следната фраза на Иглесиас, която той пуска в Туитър веднага след вестта за победата на „Сириза” : „В Гърция вече се чу онова тик-так, което много скоро ще се чуе и в Испания. Идва надеждата”.

Цветовете на шествието

На шествието се вееха безброй лилави знамена на „Подемос” (лилавото е партийният цвят), но не по-малко, а може би и повече бяха и знамената на някогашната испанска република – което ясно показа доминиращите репубрикански настроения сред симпатизантите на новата партия. Срещаха се и каталунски знамена, но доста по-малко, отколкото гръцки – примерът на Гърция и „Сириза” бе хит. Много от участниците се бяха пременили в лилаво, а някои и с кърпи на главата, с тениски или с шалове с логото на „Подемос”, което представлява няколко навъртени един върху кръга. Символът идва от начина, по който функционират организациите на партията по кварталите. Те се наричат „Кръгове” и взимат решения, събирайки хората от квартала в кръг, на „народна асамблея”, на която всеки равноправно се изказва и до консенсуа се достига чрез демократично гласуване. Разбира се, имаше и младежи с причести раста, и възрастни жени с вид на пенсионирани учителки, и рокери с кожени якета и дрънкащи по тях вериги, и побелели анархисти с черни барети, и семейства с малки деца, и брадати студенти с мегафони, и дори внушителна група инвалиди в колички, които носеха плакат с надпис „И ние също можем”.

Спорове на площада

Съботният ден беше слънчев, но с пронизващ вятър. Онези, които се изхитриха да заемат предварително добри позиции край сцената на заключителния митинг на „Пуерта дел Сол” и решиха там да изчакат идването на шествието от „Сибелес”, доста премръзнаха. За загряване някои се впуснаха в пламенни политически спорове помежду си. Въпреки че като цяло всички участници във внушителната проява се отличаваха с удивителен позитивизъм и с топло, приятелско отношщение един към друг, те в никакъв случай не са хомогенна маса. Сред тях има хора с различни идейни убеждения и с различни възгледи за пътя на развитието на страната. Това в един момент може да се окаже и проблем за „Подемос”, която сега се стреми да се представи за партия „на народа” и убеждава, че не е нито лява, нито дясна, защото делението днес в Испания било друго – на онези горе и на онези долу.
Същата теза чух от Хосе Сегара. Той има свой бизнес с каравани в Севиля и е дълбоко убеден, че неопетнената от властта „Подемос” ще прочисти испанската политика от корупционери и „ще даде на народа най-важното – хляб и работа”, защото „само така ще се съживи икономиката”.
Докато разговаряме с него, зад нас се разпалва спор между младо момче с опашка и възрастно семейство. Първо тръгват уж като общ разговор за това, как „Подемос” мотивирала хората да започнат активно да участват в решаването на проблемите си по места, а оттам да се ангажират и с политиката. Възрастните съпрузи подхвърлят, че на младини те и двамата били много активни политически, но днешната младеж не се интересувала достатъчно и ето докъде стигнали нещата – на миналите избори оставили дясната Народна партия да вземе пълно мнозинство и да докара народа до такава мизерия. Момчето сбърчва вежди и обявява, че в Испания всичко е сбъркано заради сбъркания преход след франкизма, който точно възрастното поколение не съумяло да направи както трябва и не гарантирало истинска демокрация. Погледите на побелелите мъж и жена блесват и двамата един през друг започват да обясняват как младите днес понятие си нямат какво е било тогава, колко драматичен е бил преходът и колко подло големите партии са подменили демократичните ценности с клиентелизма. „Аз гласувах само за първия мандат на Фелипе (Гонсалес),” обявява жената. „За втория вече не гласувах, защото той се отметна от обещанието да излезем от НАТО”. „Ами ако и „Подемос” се отметнат от обещанията си?” – провокационно пита момчето и в спора вече се включват всички наоколо, надвиквйките един друг. Надделяват онези, за които „Подемос” са „едни от нас” и са „събудили народа”, който „вече няма да позволи да го лъжат”.

Петорката

Огромният „Пуерта дел Сол” междувременно се е изпълнил с хора до пръсване. Погледите са вперени в сцената, решена в лилаво, на чийто фон изпъкват белите кръгове от логото на „Подемос”. Впрочем, противниците на новата партия не спират да се подиграват, че кръговете приличали и на големи нули – такива, каквито всъщност били лидерите на „Подемос”. Петорката на нейното ръководно ядро са все преподаватели по политология от университета „Комплутенсе” и повечето блестят с доста внушителни по научните им разработки CV-та. Но вече срещу двама от тях – Иниго Ерехон и Хуан Карлос Монедеро, медиите лансираха обвинения за нередно получени хонорари и дори за неверни данни от научните им изяви. От „Подемос” обвиниха в лъжлива черна кампания враговете си, крепителките на досегашния двупартиен модел - Народната партия и Испанската социалистическа работническа партия, неизменно клеймени от Пабло Иглесиас като „кастата”, от която трябва да бъде освободена Испания.
Няма съмнения, че нещата се приемат по същия начин и от поддръжниците на „Подемос”, които избухват в екзалтирани овации, скандирания, приветствия и дори момичешки писъци като на рок-концерт, когато на сцената на „Пуерта дел Сол” се появява именно един от обектите на медийните нападки – Монедеро. „Монедеро, обичаме те! Ние сме с теб, Монедеро!” – крещят хората около мен. На сцената човекът с очила, с младежка осанка въпреки 51-годишната си възраст и със синя риза без яке напук на пронизващия вятър сияе и вдига ръце за поздрав. Произнася кратка, ударна и много емоционална реч. Говори бързо, задъхано, сакаш излива душата си: „Не искам повече да виждам толкова обезнадеждени хора, толкова пенсионери, които си дават орязаната пенсия на безработните деца и внуци. Ние всички заедно ще направим промяната, защото ние сме фундаментът на страната. Много сме. Нека събудим онези, които спят. Ние сме радостта, която идва”.
Такъв е тонът и на останалите оратори, сред които са всички от Петорката – освен Монедеро се изреждат и Луис Алегре, Каролина Бесканса, Иниго Ерехон и лидерът Пабло Иглесиас, който се появява накрая, разбира се. Между тях се изказват и две красиви момичета. Едната е научен работник и разказва,че е била принудена да емигрира, за да си намери работа, защото в Испания младежката безработица е 52%. Името й е Есперанса (Надежда) – и тя завърта словото си към надеждата за промяна, която носи „Подемос”. Другото хубаво момиче е Ирене Монтеро, психоложка и социална активистка в движението Платформа на пострадалите от ипотеки, което брани правата на хората, оставащи без дом и преследвани за още плащания от банките, защото са загубили работата си и са спрели да покриват ипотеките си. Тя пали площада с думите: „Няма да молим повече никого и за нищо. Тук сме, за да направим промяната със собствените си ръце, да построим една страна, в която човекът ще бъде уважаван и няма да има нито хора без жилища, нито жилища без хора. Нашата борба е за живота!”

Огън в думите

Емоциите се покачват с всеки следващ оратор. Посланията са максимално опростени, но са изказвани страстно, с красиви думи, с поетични образи, с натъртване, като мантри. Конкретика, цифри, аргументи почти няма. Акцентът е върху емоционалния заряд, харизмата на оратора и овладяването на публиката с повторения на рефрените, които тя харесва. Всички перфектно се вписват в класическата триада, характерна за американската реклама: разкажи история, бъди кратък, бъди емоционален.
Луис Алегре: „Няма да позволим повече да ни лъжат. 2015-та ще е годината на промяната. Всички, които сме тук, един ден ще разказваме на внуците ни за историческия ден 31-ви януари, с който стартирахме обрата в съдбата си”.
Каролина Бесканса: „Тази сутрин тук веят ветровете на народа. Утрини като тази ни носят усмивка и сила за промяната. Онези безсрамници с черните лимузини и черните банкови карти не могат да ни предттавят, не! Всички тук, казваме, че нещата може да се правят по друг начин. Ние сме река, която приижда.”
Иниго Ерехон:
„Чудят се защо не се боим, защо сме толкова усмихнати въпреки олбедняването и унижението. Така е, защото нямаме страх, защото сме много, защото възраждаме демокрацията. Чакат ни трудности, но ще се справим, защото сме заедно и си подаваме рлъце”.
Когато зад микрофона застава Пабло Иглесиас, площадът изригва с познатото: „Забелязва се, чувства се - Пабло ще е премиер.” После продължава с „тик-так, тик-так”. Приликата с рок-концерт става се по-силна.
Иглесиас е най-страстен от всички, говорили преди него. Почти не прави паузи между изреченията. Сякаш бърза, за да не го прекъснат – или за да успее да излее всичко накипяло. Несъмнено вярва в онова, което говори, и заразява площада пред себе си със своя плам: „Колко е красив народът, който прави история! Виждам тук достойни хора и мечтатели, готови да построят нова страна. Вижте как мечтите стават истина в Гърция. Моментът е дошъл и за Испания. Не искаме нашата страна да е само марка която се купува и продава. Днес са й нужни достойни и луди хора, способни да се опълчат на богатите, нужни са й донкихотовци като онзи мечтател на кон, онзи универсален испанец, защитник на достойнството. Можем да мечтаем и можем да победим.”

„Всичко ще се промени”

За финал звучи легендарната песен на голямата аржентинска певица Мерседес Соса „Всичко ще се промени”. Целият площад пее заедно с младите певци на сцената. Очите на онези, които са били млади в годините на битките с диктатурите в Испания, Аржентина, Чили и т.н. и които тогава са пели същата песен, сега се пълнят със сълзи на радост и надежда, че този път може би нещата ще са истински. До тях днешните младежи също са завладяни от емоцията на песента. Всички заедно вдигат ръце с длани внагоре и ги движат в общ такт.
На сцената Иглесиас, Монедеро, Ерехон, Бесканса, Алегре и двете хубави момичета са прегърнати и също се поклащат в такт с песента: „Ще се промени, всичко ще се промени!” Слънцето грее по лицата им заедно с усмивките – и наистина е трудно да не те увлече общия устрем.
След последните акорди, последните овации и последните помахвания от сцената ораторите слизат оттам и потъват отзад, където, оградени от основната публика, около тях се суетят активисти от организационния екип и журналисти.

Схватки

Огражденията обаче са от рехава метална мрежа, към която напират най-запалените от публиката и почти са на път да се изпомачкат помежду си в стремеж да зърнат отблизо любимците си. Но не могат – пречи им тълпата журналисти, наобиколили популярните лица на „Подемос” с микрофони. Партийните водачи не дават интервюта заради негативната медийна кампания срещу тях, но не се възпротивяват да ги снимат и записват, докато общуват със съратници и симпатизанти.
В блъсканицата бързо кипва конфликт между побелял мъж от публиката на площада, нахрупил черна анархистка барета, и лъскава блондинка с микрофон от журналистическия отбор. Ако не е разделящата ги решетка, старият анархист изглежда при преминал и към ръкопашна схватка. Той чак се задърхва от негодувание и крещи срещу прекалено опънатата от явно не една хирургическа намеса телевизионна звезда: „Как не ви е срам да лъжете! Само обслужвате кастата! Я се вижте на какво приличате! Колко пари сте дали на вашите козметични хирурзи? Не си знаете парите, защото ви плащат да лъжете народа, а народът няма какво да яде!” Журналистката контраатакува: „Нападате ме, защото не ви харесва, че вадя истината за вашите любимци! Но това е моята работа и аз си я върша честно! А и какво искате, нали съм дошла и тук, на вашия митинг!” „Глупости, дошла си, защото ти плащат! Ти си част от кастата!” – почервенява от гняв анархистът. Жените от публиката около него започват да го успокояват: „Недейте така, не бива с такава злоба, не заприличвайте на тях! Оставете я, тя наистина просто си върши работата!” Анархистът се обижда на всички и си тръгва.
Междувременно от пролука в мрежата отзад се измъква Ерехон, плътно олбкръжен от група съратници. Журналисти и съмпатизанти хукват след него, събаряйки се един друг по пътя. Журналисти крещят въпроси, симпатизанти тикат телефони за селфи, съратниците разбутват всички, повтарайки: „Дайте път! Бързаме!” Високият и очилат Ерехон, който е на 31 г., но изглежда на 18 и всички го наричат Хари Потър на „Подемос”, стърчи с една глава отгоре и се опитва да се ивинява за суматохата, но никой не го чува. Отклоненото по него внимание обаче позволява на Иглесиас да се измъкне съвсем незабелязан.

Блиц интервюта

С къде по-малко страст публиката реагира на излизането извън загражденията на Луис Алегре. Мнозина дори не го разпознават. Всъщност това е най-лъчезарният от ръководната петорка на „Подемос” – винаги е усмихнат, явно е роден в синхрон с фамилията си (Алегре означава радостен). Той е заворшил философия в университета „Комплутенсе” и е работил няколко години по научни проекти във Венесуела. Заедно с преподавателя си Карлос Фернандес Лирия е автор на няколко книги, като четири от тях са за характеристиките на управлението на Уго Чавес – „Редът на капитала”, „Да разбереш Венесуела, да мислиш за демокрацията”, „Журналистика и престъпност. Венесуелският случай”, „Образование за гражданите. Демокрация, капитализъм и правова държава”. Именно заради венесуелската връзка най-вече на Алегре и Монедеро, който също е работил в родината на Чавес, както и заради изследвания, правени от Ерехон в Боливия, една от любимите нападки срещу „Подемос” е, че ще ведряват „латиноамериканския социализъм” и „модела на Чавес” в Испания. Те винаги се смеят на подобни обвинения, тъй като смятат, че всяка страна има собствен път на развитие, а за Испания предпочитат „скандинавския модел”.
Луис Алегре не бърза като Елрехон и не отказва на никого да се снима за спомен. Натежала от годините жена дълго го прегръща по майчински и му обяснява как винаги е била комунистка и колко харесва идеите му. Той само се смее, не прави никакви коментари.
Разбързва се, едва когато му се представям като журналистка и моля за няколко думи по повод шествието. Първо иска да откаже, но чува, че съм от България и се смилява: „Имаме народ, който иска промяна и днес се разбра, че няма връщане назад. Ще победим.”
Уж бърза, а две крачки по-натам отново се спира за прегръдка и снимка с почитател.
Почти инкогнито от тълпата се измъква и Таня Гонсалес – чаровна къдрокоска и млада учителка, която от май м.г. е една от петимата евродепутати на „Подемос”. Тя също не ми отказва коментар за шествието: „Възхитени сме от множеството, което се събра. Всичките тези хиляди хорат има силна воля за промяна, за преобразяване на тази страна. Това е пътят ни към победата.”

Топъл шоколад

Патетиката доминира, но публиката очевидно не иска друго. Никой тук не задълбава как ще се постигне поетичната картина на равноправие, справедливост и благоденствие, която всички искат да видят. Хосе Сегара, човекът с караваните от Севиля, казва: „Ръководството на „Подемос” е добре образовано, подготвено, информирано. Те ще намерят начин да осъществят промяната. А и тя вече е започнала от нас самите, нали действаме в кръговете ни по кварталите”.
Солидарността и чувството за общност сред симпатизантите на „Подемос” правят наистина много силно впечатление. Хората си помагат и заедно решават многобройни проблеми на „низово” ниво. Тази верига от взаимопомощ проработи ефективно и за „Марша на промяната”. След като стотици автобуси и частни коли на доброволци докараха в Мадрид въодушевени участници от цяла Испания за шествието, мнозина от тях трябваше да останат и да преспят в столицата. И то не в хотели и хостели, защото става дума за хора предимно в затруднено материално положение. Много от тях намериха подслон в домовете на мадридски съмишленици, които отвориха вратите си без да ги познават, в отговор на общия солидарен дух пред лицето на кризата, оставила толкова много испанци без работа и без достатъчно средства.
След края на шествието доста от обрулените от студения вятър демонстранти потърсиха топлинка в многобройните кафенета, закусвални и ресторантчета около
„Пуерта дел Сол”. В сладкарницата, поддържана от семейство карибски преселници, в която поседнах и аз, на съседната масичка видях две каталунски учителки, облечени в лилави суичъри с надписи „Подемос”. Току-що им бяха сервирали топъл шоколад и пастички. От другата ми страна двама влюбени също от шествието разглеждаха снимките, които беше направило момичето с розовия си телефон, и си поделяха една обща за двамата тортичка, защото за две не им стигаха парите. Но лицата им, надвесени над телефона, сияеха, а момчето си свирукаше песента на Мерседес Соса „Всичко ще се промени”.

...........................

Партиен живот

В деня, в който „Подемос” демонстрира масовата си подкрепа насред Мадрид, другите основни политически играчи в Испания бяха заети да показват себе си в Барселона и Валенсия.
В каталунската столица премиерът и лидер на дясната Народна партия Мариано Рахой се срещна с партийни активсти и симпатизанти, за да продължи да хвали успехите на правителството си. Той усърдно е зает с това, още откакто бяха оповестени последните данни за подобряването на показателите в испанската икономика през последната година.
Рахой отсече, че няма да приеме „очернянето на Испания”, без да споменава „Подемос”, но явно визирайки рефрена на новата партия, че днещното положение на страната е най-тежкото от много десетилетия насам. „Онези, които го казват, са едни нещастни черногледци,” отсъди Рахой. И омаловажи „модерните радикализми, които обикновено траят кратко”, припомняйки, че благодарение на успехите в данъчната политика на правителството тази година ще бъде гласувано намаляване на данъците. „Ние сме страна с големи постижения, дори това да не се харесва на някого. Ние сме най-старата единна нация в Европа, имаме най-добрата инфраструктура в света, разполагаме с пенсионна система и безплатно здрпавеохпазване, които никой не е ликвидирал. Да не лъжат!” – заяви Рахой. Той даде за пример лечението на медицинската сестра Тереса Ромеро, която бе заразена с ебола. За разлика от Ромеро заразилата се в САЩ медседтра е трябвало да възстановява похарчените за лечението й 500 000 долара.
Макар и в Барселона, Рахой за първи път пренебрегна въпроса с независимостта на Каталуня, за да акцентира повече върху подобрението на испанската икономика като цяло, нараснала повече, отколкото икономиките във Франция, Германия и Италия. „Кой би си го помисли през 2012-та!” – риторично възкликна Рахой. През 2014-а предвижданията за растеж били за 0,7 %, но в крайна сметка той се оказал двойно по-голям – 1,4%. За 2015-а се предвиждат вече 2% растеж. Премиерът подчерта също, че за последните две години са сформирани около един милион нови работни места, което е особено важно в страна с толкова тежка безработица като Испания. За първи път от 1998 г. се постига и превес на износа над вноса.
На свой ред другата испанска партия „от кастата” – ИСРП, проведе своя партийна конференция във Валенсия, където избра претендентите си за изборите в автономните области и за местния вот. Там бе и партийният лидер Педро Санчес. На същото събитие премиерът на Астурия Хавиер Фернандес заяви, че ИСРП при тези гасувания ще е „противник на всички други патии” – тоест и на „Подемос” , и на Народната партия, макар и да не бяха назовани. Уточнението е свързано с многобройните спекулации, че ИСРП и НП могат да сформират широка коалиция след изборите, както и с догадките дали пък „Подемос” няма да тръгне на предизборен съюз с ИСРП, след като така и така се цели в нейния електорат.
Третата важна партия, която идейно е най-близо до „Подемос”, е включващата комунистите Обединена левица. Надеждите й за все по-силно представяне и за превръщането й в трета политическа сила в страната, каквато беше тенденцията от последните години, увехнаха след изгрева на „Подемос”. В момента ОЛ е в дълбока вътрешна криза и практически пред разцепление – и то пак заради „Подемос”. Крилото на ОЛ, което е представяно от нейни по-млади и по-близки до приятелския кръг на Пабло Иглесиас водачи, настоява за „конвергенция” между „Подемос” и ОЛ. На това обаче се противопоставя по-старото ръководство, опасявайки се, че формацията на Иглесиас просто ще погълне и разтвори ОЛ.