„Вижте как мечтите стават истина в Гърция. Моментът е дошъл и за Испания. Не искаме нашата страна да е само търговска марка. Днес са й нужни достойни и луди хора, способни да се опълчат на богатите, нужни са й донкихотовци като онзи мечтател на кон, онзи универсален испанец, защитник на достойнството. Можем да мечтаем и можем да победим!”
Думите, изречени задъхано от младия лидер на алтернативната испанска партия „Подемос” Пабло Иглесиас пред човешкото море на площад „Пуерта дел Сол” („Вратата на слънцето”) в Мадрид, възпламеняват публиката. Всичките тези донкихотовци и санчопансовци в необозримото множество започват да скандират „Вижда се, чувства се, Пабло ще е премиер!” и „Обединеният народ никога няма да бъде победен!” А после, в такт с вдигнатите и полюшвани ръце, и любимото си: „Тик-так, тик-так!” Това пък идва от първия коментар, пуснат от Иглесиас в Туитър след победата на братската „Сириза” в Гърция: „В Гърция вече се чу онова тик-так, което много скоро ще се чуе и в Испания. Времето на кастата изтича, настъпва времето на надеждата”.
Такава бе картината в центъра на Мадрид на 31 януари, когато основаната едва преди година партия „Подемос”, подреждана вече от сондажите ту като втора, ту даже като първа политическа сила, събра привържениците си на „Марш на промяната”. Стекоха се над 300 000 души от цяла Испания, които изпълниха пространството от около един километър между мадридските площади „Сибелес” и „Пуерта дел Сол”. Младежи с раста прически, възрастни учителки, рокери в кожени якета, побелели анархисти в черни барети, дори внушителна група инвалиди в колички размахваха лозунги и знамена – лилавите на „Подемос”, трицветните на някогашната Испанска република и гръцките, като символ на единението със „Сириза” и на общия курс към защита на социална Европа.
„Възхитени сме от множеството, което се събра. Всичките тези хиляди хорат има силна воля за промяна, за преобразяване на тази страна. Това е пътят ни към победата,” ми казва насред претъпкания „Пуерта дел Сол” Таня Гонсалес, чаровна къдрокоска и млада учителка, която от май м.г. е една от петимата евродепутати на „Подемос”. Именно на миналогодишните евроизбори учредената само два месеца преди тях партия осъществи своя изненадващ за мнозина пробив в голямата политика. Тя съумя да проговори на езика на площадите и да даде израз на натрупания обществен гняв заради прехвърлянето на тежестта на предизвиканата от безотговорни „елити” криза върху раменете на обикновените хора. Сега се кани да затвърди успеха си на предстоящите тази година три избора, които има да прави Испания – автономни в Андалусия още през март, местни през май и парламентарни евентуално през ноември.
Обществената подкрепа за „Подемос” расте като лавина, но чисто организационно младата партия трудно догонва настроенията на масите и има доста да наваксва. Затова всички политически коментатори днес се пазят от прогнози за най-важния изборен тест – вота за нов парламент, с две дежурни измъквания: „Има почти цяла година дотогава” и „Да видим първо какво ще стане в Гърция”.
От самата „Подемос” обаче недвусмисленият

курс е към изборна победа

наесен. И залагат на възможно най-широко обединение на симпатизанти. Всички в Испания знаят, че миналото на много популярния от телевизионните му участия 36-годишен преподавател по политология в университета „Комплутенсе” Пабло Иглесиас, както и на останалите четирима от ръководната петорка на „Подемос”, е левичарско и е пряко свързано с „движението на възмутените”, известно тук и като 15 М (защото първата му проява е на 15 май 2011 г.). Но също всички вече са свикнали и с посланието на новата партия, че делението днес не е ляво-дясно, а горе-долу. Идеологията е отстъпила място на исканията за отказ от непрестанните орязвания на гърба на обикновените граждани, за отстояване на социалния модел държава, за прочистване на политическата система от корумпираната политическа „каста”. Посланията са ясни, емоционални, разбираеми и приемливи за най-широк кръг хора.
„Не искам повече да виждам толкова обезнадеждени лица, толкова пенсионери, които си дават орязаната пенсия на безработните деца и внуци. Ние всички заедно ще направим промяната, защото сме фундаментът на страната. Много сме. Нека събудим онези, които спят. Ние сме радостта, която идва”. Така пък се обърна към множеството на „Пуерта дел Сол” Хуан Карлос Монедеро, който също е преподавател в „Комплутенсе” и също е във водещата петорка на „Подемос”. 51-годишният Монедеро и смятаният за идеолог на новата партия 31-годишен Иниго Ерехон (и той от „Комплутенсе”) бяха превърнати в основни мишени на черната медийна кампания срещу „Подемос”. Срещу тях се извадиха гръмки компромати за подправено CV и за нарушения в заплащането на научна дейност. После се оказа, че нищо не е вярно, но това бе разгласено доста по-скромно – на задните страници на вестниците.
На този фон е ясно защо от „Подемос” са доста предпазливи с медиите. И то точно с испанските медии. С чуждите сякаш се разбират по-добре, защото смятат, че ги отразяват по-обективно.
В деня след „Марша на промяната” в една от малките залички на иначе много представителния Център за изящни изкуства в Мадрид друг един от ръководната петорка на „Подемос” – винаги засменият философ от „Комплутенсе” и кандидат на „Подемос” за местните избори в Мадрид Луис Алегре, се срещна с около двйсетина журналисти. Вече бяхме разменили с него няколко думи на шествието предния ден, когато, опитвайки се да се измъкне от налитащи да го прегръщат симпатизанти, Луис специално за „Тема” изкоментира случващото се така: „Имаме народ, който иска промяна. И днес се разбра, че няма връщане назад. Ще победим.”
В Центъра за изящни изкуства, гледайки към мен и към колегата от германския „Зюддойче цайтунг” – единствените чужди журналисти, Луис подчерта: „Специално искам да благодаря на чуждестранните медии за отразяването, защото разбраха за какво става дума и проявиха усет за историческия момент, в който се намира страната ни”.
Попитах го какво послание отправя „Подемос” към останалите европейски народи. Ето и

отговорът на Луис Алегре:

„Посланието на „Подемос” към народите на Европа е абсолютно ясно. Общият ни проблем не е Гърция или Испания, а Германия и налаганата от нея политика на орязвания, която я поставя в изолация. Онези, които искаме промени в Гърция и Испания, имаме много съюзници в Европа, много поддръжници против прилаганата сега деструктивна политика. Срам ни е и сме против това, че в една европейска страна като Испания има хора, които не могат да си плащат отоплението или лекарствата, че губят жилищата си. Тези „извънредни” мерки са абсолютно неприемливи за ЕС. От своя страна ние разработваме планове в защита на гражданите и ще покажем, че може и по друг начин, че не бива нито един гражданин от четвъртата икономика в ЕС да е социално изключен. Мобилизацията ни от 31 януари е част от алтернативата, която предлагаме. Показахме новото мнозинство, което става главен герой и отказва да се чувства заложник на привилигерованото малцинство. Ще изработим програма за обновление, съгласно с най-добрите предложения на професионалистите, които познават проблемите. Всяка друга партия, която признава необходимостта от промяна, е добре дошла за съюзник. Но преди това да се ангажира абсолютно безапелационно с борбата срещу корупцията. И гражданството да е информирано какво се прави с публичните фондове до последното евро. Все ни кават – не може, не може, не може. А ние ще покажем колко са фалшиви твърденията, че орязванията не могат да бъдат спрени. „Подемос” няма ипотека към никого – нито към банки, нито към администрации. Ние сме вратата, през която може да влезе волята на мнозинството. А тя е – прозрачност и демокрация”.
Луис Алегре е завършил философия в университета „Комплутенсе” и е работил няколко години по научни проекти във Венесуела. Заедно с преподавателя си Карлос Фернандес Лирия е автор на няколко книги, като четири от тях са за характеристиките на управлението на Уго Чавес – „Редът на капитала”, „Да разбереш Венесуела, да мислиш за демокрацията”, „Журналистика и престъпност. Венесуелският случай”, „Образование за гражданите. Демокрация, капитализъм и правова държава”. Именно заради венесуелската връзка най-вече на Алегре и Монедеро, който също е работил в родината на Чавес, както и заради изследвания, правени от Ерехон в Боливия, една от любимите нападки срещу „Подемос” е, че ще ведряват „латиноамериканския социализъм” и „модела на Чавес” в Испания. Те винаги се смеят на подобни обвинения, тъй като смятат, че всяка страна има собствен път на развитие, а за европейска Испания предпочитат „скандинавския модел”. Негова убедена привърженичка е и единствената жена в ръководната петорка на „Подемос”, 43-годишната галисийка, социоложка и политоложка Каролина Бесканса, която на шествието на 31 януари въодушеви множеството на „Пуерта дел Сол” с думите си: „Ние сме река, която приижда”. Смята се, че дело именно на Каролина е граденият сега публичен образ на „Подемос” като изразител на най-широките обществени настроения за по-честна и по-социална политика.
Лидерите на „Подемос” са изключително популярни сред симпатизантите си. 32-годишният безработен видео и звукооператор Гийермо Луна ми обяснява: „Те не са като другите – с по три коли, с тайни сметки.

Те са едни от нас,

нормални хора, облечени обикновено. Искат по-достоен живот за всички ни и ни показаха, че можем да надигнем глас, вместо все да мълчим, докато ни мачкат. Показаха ни, че Испания, която не се е променяла от 50 години, може да стане и друга – солидарна, справедлива. Вече имаме надежда, че нещо може да се промени”.
Извън организираните публични прояви редовият симпатизант трудно може да осъществи пряк контакт с някого от ръководството на „Подемос”. Партийна централа от традиционен вид просто няма. Има само нает етаж в лъскава многоетажна офис сграда на ул. „Принсеса” 2, досами площад „Испания”. Но никъде на входа не е отбелязано нищо за „Подемос”. Адресът се знае от журналистите, без обаче това да им помага за по-лесен достъп до лидерите, които или трябва да се „хващат” на външни събития, или трябва да се чака благоволението на рядко отговарящата на запитвания прес-служба на „Подемос”.
Не пропуснах да отида до „Принсеса” 2 и да заприказвам жената на пропуска долу. Щом споменах, че съм от България, тя ми отговори на български. Не, не е точно от около 200-хилядната българска общност в Испания, но почти. Оказа се рускиня, омъжена за българин, живяла 25 години у нас и пренесла се в Испания със семейството си още през 1989-а. Олга се въодушеви много от идеята да ми помогне да получа по-обстойно и спокойно интервю от „момчетата”, както с обич нарича водачите на „Подемос”. Но въпреки нейното наистина майчинско държание с всеки от техническия персонал на партийното убежище, все пак се оказа невъзможно да се пробие отбраната на прес-службата, която упорито повтаряше, че „няма място в графика” на никое от интересуващите ме лица.
В сайта на „Подемос” като адрес за комуникация е посочено съвсем друго място – улица „Сурита” 21 в квартала Лавапиес. Някога, допреди изселването на евреите от Испания през 1492 г., Лавапиес е бил еврейският квартал. С това е свързано и името му, което означава буквално „миене на крака” – на площада имало чешма за миене на крака, задължителен ритуал в юдаизма преди влизането в храм. По-късно, през 30-те години на ХХ век, в Лавапиес е била и една от „крепостите” на левичарите от Народния фронт. Антифранкистката съпротива също е се е изявявала активно тук. Днес това е населяван предимно от имигранти квартал – от латиноамериканци, африканци, араби. Левичарските нагласи също продължават да са силни.
Именно

тук, в Лавапиес, се ражда и „Подемос”

точно преди година – първоначално като гражданско движение. Отначало формацията Антикапиталистическа левица и събрани около нея леви интелектуалци лансират манифест под заглавието „Да сменим фиша: да превърнем възмущението в политическа промяна”. Документът е подписан от преподавателя по политология в университета „Комплутенсе” Хуан Карлос Монедеро, от известния актьор Алберто Сан Хуан, от левия синдикалист Кандидо Гонсалес и др. Манифестът е представен публично на 17 януари 2014 г. в Кварталния театър на Лавапиес – средище за спектакли, култура, обществени дебати и социални действия, създадено по инициатива на актьора Алберто Сан Хуан и на други активисти на оформящото се гражданско движение. Именно това е рожденната дата и рожденното място на „Подемос”.
Театърът се намира на стръмната и тясна уличка „Сурита” номер 20 и дава само вечерни представления. Например – по произведения на чилийския поет и певец Виктор Хара, убит от хунтата на Пиночет през 1973 г. Хитов е и моноспектакълат на Алберто Сан Хуан „Автопортрет на един млад испански капиталист”.
Малко по-нагоре по отсрещната страна на улицата е и номер 20, посочен като адрес за комуникация на „Подемос”. Но – внимание – тук могат да ви приемат само в часовете между 11 и 13 и между 17 и 19. В останалото време може и да не забележите, че на това място има нещо такова. Защото е спусната метална рулетка, няма никакви надписи, само на рулетката е залепен изваден на ксерокс лист А 4 с приемните часове.
Разбира се, отивам в посоченото „работно време”. Първият часови отрязък обаче също не е добро попадение. През деня хората просто са на работа. И в малкото като гараж помещение, окичено със снимки от партийни събития и с плакати, призоваващи за участие в „Марша на промяната”, има само двама доброволци – побелял мъж и млада жена. Много са любезни, но и изненадани от интереса ми. Съветват ме да намина привечер, когато щяло да бъде по-оживено.
Вечерта в средището с вид на квартален клуб, което всъщност играе ролята на общонационален информационен център на партията, пак има само двама доброволци – не тези от сутринта, а други, но пак са мъж и жена. Мъжът кипи от енергия, говори като картечница, показва спортна осанка въпреки прошарената коса. Жената е дребна и закръглена, акцентът й е на латиноамериканка от някоя от страните в Андите.
Освен тях заварвам и трима мъже, всеки от които е дошъл да пита за нещо свое. Най-възрастният иска да се оплаче от здравеопазването и много държи да изложи съображенията си лично на Монедеро. Енергичният доброволец любезно му обяснява да си напише съображенията и да ги остави в центъра, а оттам те щели да бъдат предадени на Монедеро. Латиноамериканката пък се опитва да помогне на друг мъж над 50-те, който говори с карибско произношение и иска съдействие, за да се регистрира като член в електронната страница на „Подемос” и да може да гласува допитванията, организирани от партията. Трети мъж изчаква реда си, защото иска да сподели мнението си за „венесуелската връзка” на лидерите на „Подемос”. Междувременно отвън наднича и младеж, който иска да купи тениска със символа на „Подемос” – няколко преплетени кръга – за баща си, но си тръгва, защото се оказва, че тениските са свършили.
Най-после енергичният доброволец отделя време и за мен. Представя се – Франсиско (Пако) Ренедо, предприемач и парапланерист. Обяснява, че е с „Подемос” от самото му възникване. Преди не е членувал в никаква партия, но решил, че нещата в Испания са прекалено несправедливи, за да продължават по стария начин. И му харесало, че „Подемос” подтиква хората сами да се захванат и да решават проблемите. Низовите организации на партията се наричат „кръгове” и функционират като народни асамблеи – хората се събират именно в кръг и с колективно обсъждане, с гласувания взимат решения какво и как да се прави.
Пако идва в центъра винаги, когато може, защото е убеден, че хората трябва да си помагат. „Всеки иска да бъде изслушан, да срещне разбиране и подкрепа. Ние не можем да решим всички проблеми, които ни поставят, но ги пренасочваме към специалисти, към юристи, които работят с нас, понякога и към кръговете по квартали, към гражданските платформи – като онази например, която защитава хората с ипотеки от изселвания,” обяснява Пако. И продължава: „В центъра идват най-вече възрастни хора, защото младите се оправят по-лесно чрез интернет. „Подемос” е амалгама от всички, които искат да има повече справедливост – републиканци, монархисти, всякакви. Досега никоя политическа партия не е помагала така на хората. „Подемос” е

власт на народа.

Хората сами се организират. По интернет провеждаме гласувания по най-важните въпроси – и така взимаме решенията. Имаме и комисии по различни специализирани теми. Хората осъзнават, че промяната, от която всички се нуждаем, зависи от нас самите”.
Питам го вярва ли, че тази промяна наистина може да се осъществи. Пако се усмихва: „Когато бях на 18, бях много ентусиазиран, че е дошла демокрацията. Сега съм по-скептичен. Вече знам, че икономическата власт е тази, която движи света, че е трудно да се направи нещо съществено срещу властта на парите. Но ще опитаме. Трудно е, но не е невъзможно. „Подемос” не обещава сигурно щастие на никого, но върши една много важна работа – учи ни, че трябва да работим заедно, за да постигнем нещо добро за всички. Трябва да мислим повече, да участваме повече, да си сътрудничим повече, да си помагаме повече. Аз съм бил шампион. Но какво става на следващия ден, след като победиш? Пак същото. Важен е пътят към победата, а не самата победа. И сега не е толкова важно дали „Подемос” ще победи на изборите. По-важното е, че изведе хората от домовете им. Всички се нуждаем от вяра, от религия, от спасител, от футбол. Ето такова обнадеждаващо чувство ни дава и „Подемос”. А ако ме питаш какво ще правим след изборите, ами нека лидерите водят преговори с всички, дори с неприятелите. Само да е честно и прозрачно. Това е политиката – тя се прави не заради симпатии, а в интерес на хората. Кастата не са всички в Народната партия или при социалистите, кастата са само стотина души в прогнилите върхушки. Обновлението е нужно на всички ни”.
60-годишната Бланка Бертран, която работи в Асоциацията на пресата, а преди години, навръх нашенския преход, е живяла и в България, също смята, че от дълбока промяна се нуждаят всички испанци. Семейството й е с десни убеждения, но самата тя дълго е гласувала за социалистите. На последните избори обаче – през 2011-та, им е объра(нала гръб, защото прокараната от тях реформа в трудовото законодателство била съвсем неолиберална. На европейските избори през 2014-а вече се появява феноменът „Подемос” – и Бланка дава гласа си за тях. „Хората просто бяха решени да не гласуват за нито една от двете големи партии – Народната и социалистическата, които прекалено се бяха изложили. Гласуваха за кого ли не, само не за тях. Дъщеря ми например, която е родена в България, пусна бюлетина за Анималистичната партия. А аз тогава избрах „Подемос”. Въпреки че имах и страхове – какви са, какво ще направят. Тогава никой не предполагаше, че ще дръпнат толкова напред. Сега страховете ми са още по-силни. Знам ли накъде ще завият. Но и така, както е сега, не може повече да продължава.

Безочието и корупцията отблъскват хората от сегашния „елит”

или каста, както правилно ги наричат от „Подемос”.”
Бланка е поканила на срещата ни в прочутото мадридско кафе „Комерсиал” и Хесус Мараня – известен журналист, главен редактор на в. „Публико” до спирането му през 2012 г., сега ръководител на независимия сайт „Инфолибре”. Хесус смята, че водачите на „Подемос” са много прагматични, че са направили точен анализ на ситуацията в страната и са лансирали съответстващ на обстановката проект. Не е сигурен обаче дали ще имат капацитета и познанията, за да осъществявт „отговорна реконструкция” на страната. Отчита като голям успех на новата партия, че е успяла да обърне обществения дебат към темата за социалното неравенство, която по-рано е била премълчавана. Подчертава: ”Тази криза е провокирана от финансовите казина, а всичко се стоварва върху хората. Нима те са виновните? Ето защо „Подемос” казва – вече няма да говорим за ляво-дясно, а за горе-долу. Трябва да се защити социалната справедливост, обществото на благоденствието, онова, което всички възприемахме като фундаментално, а ни бе отнето по недемократичен начин, без да ни питат. И това не е само испански казус. „Сириза” в Гърция има всички шансове да промени правилата, по които се действа в Европа. Разбира се, на този фон ще видим и старание от страна на глобалните капитали да се запази статуквото. Може би и в Испания ще ни се предложи голяма коалиция като в Германия, само и само да не се допусне до властта „Подемос”. Кампанията в медиите ще е жестока.. А управляващата Народна партия ще внушава, че положението се подобрява. Тя вече разпространява макроикономически данни, уверява, че растежът бил двойно по-голям от очакваното за миналата година. Но в ежедневиено на хората това не се усеща. Все пак посланието, че се върви към подобрение, а с „Подемос” ще дойде хаос, може и да проработи. До изборите има прекалено много време.”
Друго голямо име в испанската журналистика – Алфонсо Армада, който работи едновременно и в консервативния в. „АБС”, и е главен редактор на либералното електронно издание „ФронтераД”, смята, че партията „Подемос” е сменила политическия сценарий в Испания, ликвидирала е двупартиюния модел, изненадала е с наличието на „силно подземно движение, което разклати политическия терен”. Армада отдава появата на феномена „Подемос” и на липсата на истински независими големи медии, които по принцип биха могли да са коректив на властта. Реалността обаче според него е друга: „Банките се превърнаха в донори на медиите и не си взимат дълговете от тях. Така ги държат в зависимост и съответно медийното ниво на критичност е много редуцирано. Същото е и с партиите, те също са много зависими. Много е трудно да се промени тази динамика. На този фон от журналистическа гледна точка „Подемос” ми изглежда много интересен, възпламеняващ пример. От гледна точка на стратегия и политически дискурс засега не е много ясен. Но все пак дава надежда в едно общество, където недоволството от политическата система е станало всеобщо и независимо от идейните пристрастия”.
„Всичко ще се промени” – с тази песен на голямата аржентинска певица Мерседес Соса завърши шествието на „Подемос” на 31 юнуари. „Тик-так, тик-так”, тактуваха хилади ръце на „Пуерта дел Сол”. Засега обаче от площадите, изпълнени със зажаднели за надежда хора, още не личи дали Дон Кихот и Санчо Панса най-после ще надвият великана на неолиберализма, или пак ще си счупят копията в баналните вятърни мелници на „реалната политика”.