Станислава Ненова

Alli na ma! Това все повтаряше учителят ми по латино танци, фраза, чиито смисъл обясняваше на развален български така – “Това може да се случи тук и сега”. Бих добавила: и само на мен. Усвояването на салса и меренге стъпките бе поредният ми опит да почувствам по-близо темперамента на южняшката кръв. Приятелите ми гледаха на това като на поредната прищявка, но случаят беше по-тежък. В продължение на години всички мои хаотични действия бяха обединени от едно-едничко желание – да почувствам испанска земя под краката си. То не бяха уроци по испански, явявания на изпити за DELLE, сърфиране из нета за учене в Испания, където винаги ме оферираха с отворени врати и астрономически суми или пък случайни запознанства в ICQ пространството със съмнителни испански типове, които като ми изпращаха снимки, седмици наред сънувах кошмари. Открих дори сайт на испаноговорящите журналисти. Включих се естествено, защо не. Винаги нещата тръгваха добре и после удрях на камък. Накрая зарязах всичко и приспах авантюриста в мен, докато... това лято слънцето не огря и на моята улица.

13-ти май беше ден като всеки друг, при това работен, от където и да го погледнеш. “О’Шипка” в 20 часа беше вече пълна, но и нашата тайфа си беше вече по местата, готова фатално да бъде привлечена от питие, мезе и повода за срещата – международен младежки фестивал в Барселона. Е, никога няма да забравя вкуса на това вино от 13-ти май, сиренето с меда и орехите и настъпилото оживление у всички при предаването на принтираните листа с инфо за форума, наподобяващо разпространение на апокрифен ръкопис. Сигурно учените биха имали същото изражение на лицето при откриването на нов препис на Паисиевата история. Подобен форум се провеждаше за трети път – първият е бил в Португалия през 1997 г., вторият – в Панама през 2001 г., където се е взело решение третият да се проведе в столицата на Каталуния. Бройката на участниците би впечатлила всеки – 10 000 ДУШИ НА ЕДНО МЯСТО!!! 300 палатки щяха да са разположени на брега на Средиземно море от 6-ти до 16-ти август или както един от присъстващите каза – филмите за становете на прабългарските ханове ще се превърнат в реалност. Въпросът за тоалетните и баните оставаше открит, но на кой му пукаше – ние вече четяхме програмата, в която четирите основни теми бяха: Globalization, Sustainable development, Cultural diversity, Conditions for peace. (глобализация, устойчиво развитие, културно разнообразие, условия за мир)

За включване в нея бяхме изпуснали срока, но да им покажем поне по едно българско хоро никога не беше късно. Няма спор – запалихме се много, дори завъртяхме списък с %-ите “за” Барселона. Впоследствие наистина тези, които още в началото бяхме се писали над 50%, оформихме финалната групичка – Радо и четири мацки (Гери, Ирена, Наталия и аз) и, както той се оплака – нямаше с кого да си пие бирата, което се оказа абсолютна лъжа. Повярвайте ми, на мъжете не им трябва компания, за да си пият бирата. Ако има, разбира се, е добре дошла.
И в този спретнат състав започнахме стъпка по стъпка да драпаме към целта. Да драпаме, защото не липсваха препятствия, които, колкото и да ги пренебрегвахме с желанията си, ни вгорчаваха сутрешното кафе. Направихме поне три пъти интернет регистрация за форума, а потвърждения за всички все не пристигаха.
Всеки търсеше по нещо – Радо търсеше телефона на организаторите в Барселона да уточни регистрационните ни номера и дали всичко е наред, Ирена си търсеше международния паспорт, който беше затрила вкъщи без изглед да го намери, Наталия търсеше човека с главно “Ч”, който можеше да ни насочи към по-приемливи цени на самолетни билети, Гери търсеше всякаква възможна информация за форума и Барселона в интернет, докато аз търсех спален чувал, та накрая се оказах с три броя.

И дойде 6-ти август, петък, лето 2004то. Позвъняване на телефон ме накара да отворя очи, беше Наталия. Каза ми да седна преди да ми съобщи новината. Беше без значение, защото още си лежах. Объркали ми фамилията на самолетния билет и да съм пътувала евентуално в неделя през Мадрид и оттам 6-7 часа с влак до Барселона или вариант Б – да пътувам в понеделник. Гледах пред себе си полустегнатия си сак, слушах я и наистина реших, че е невероятна късметлийка, защото като медиатор на лошата новина не ми е наблизо. Майка ми се отказа да ми прави баница за изпът (впоследствие тя няколко пъти се захващаше и я оставяше, та накрая хапнах, ама като се прибрах). Второ позвъняване – пак Наталия – имало вероятност да летя с тях в 12:30, трето позвъняване – изключено е да летя с тях. Четвъртото беше в 11:20 и брат ми с мръсна газ потегли към летището. Последва пресичане на червени светофари, изпреварвания, нарушения, отваряне в движение на врати в стил Стивън Сегал в екшън и търчане с чантите към гишето, където да опитам шанса си. УСПЯХ! Пуснаха ме да летя до Милано, а оттам през check-in и “Bonasera” се оказах на самолета за Барселона. Не е за вярване, но навсякъде се подвизавах с чужда фамилия и извадих късмет, че не ме разконспирираха. И така, в полунощ кацнах благополучно в Барселона, която още на изхода от летището ме посрещна с разкошни палми, много мотори и 30 градуса температура.
Шестицата, както по-късно обичахме да я наричаме, или нощен автобус №6, ни пое и изплю на форума, като си направихме с него първата нощна разходка из града. Разходката щеше да бъде дори два пъти по-дълга, ако навреме не бяхме разбрали от шофьора, че сме хванали шестицата от Площад "Каталуния" в обратна посока.
Човек, който очаква хотел с екстри на брега на морето, въобще и не трябва да предприема подобна авантюра. Още при тръгването бяхме се разбрали, че изживяването в Барселона, срещата с хора от различни нации и фиестата са много по-напред условията. Нашият самpus, сиреч лагер, беше разположен в три реда военни палатки за по 30 човека на брега на морето. Баните и тоалетните бяха много прилични и действително достатъчни за всички, а ние, както вече споменах, не бяхме малко – 10 000 човека.
Пред нашата палатка се беше заформила международна седянка – българи, италианци, португалци, немци... и оттук насетне се занизаха дни, пълни с много емоции, впечатления и спомени, които, разбира се, остават трайни и неизличимо хубави.

Фото 1 Трансфер през Милано, Bonacera и попътен вятър към Барселона
Фото 2 Летище в Милано - ей това Бъги се разиграва на лотария
Фото 3 Гери, Ирена, Наталия, Радо и аз - всички с блузки Барселона
Фото 4 Една мечта, превърнала се в реалност
Фото 5 В испанска компания опитахме типични испански напитки
Фото 6 В този шах всяка фигура тежи 6-7 кг
Фото 7 На връх Мonjuic всеки и всичко цъфти
Фото 8 Изглед към пристанището и целия град
Фото 9 Без коментар
Фото 10 Снимка с нашите нови приятели от Испания, Португалия, Италия