Визитка

“Наука и литература - два начина да опознаеш света” бе мотото на срещата в Институт “Сервантес” в София, която събра у нас мексиканския писател Хорхе Волпи и испанския учен и поет Карлос Брионес.
Хорхе Волпи е в България и за представането на романа си “В търсене на Клингсор” на Панаира на книгата в НДК. Творбата, преведена досега на 24 езика, излиза на българския пазар благодарение на ИК “Колибри” в превод на Лиляна Табакова и Красимир Тасев. Волпи е роден през 1968 г. Завършил е право в Мексико, специализирал е литература в Испания, работил е като дипломат във Франция. Автор е на есета, разкази и романи. Част е от движението на 7 млади мексикански писатели, наречено “Поколението Crack“, което държи да възроди “латиноамериканския бум” в литературата с обширни и полифонични творби. Сравняват го с Умберто Еко заради умението да съчетава криминалната интрига с философския размисъл.
Карлос Брионес е роден през 1969 г. Доктор е на науките на Автономния университет в Мадрид. Работи в Лабораторията за молекулярна еволюция към испанския Център по астробиология. Съсредоточен е върху началото и ранната еволюция на живота, генетиката на вируси и микроорганизми в екстремни условия, развитието на биосензори за откриване на живот извън нашата планета. Пише и поезия. Автор е на стихосбирките „Откъдето те няма” (1993 г.), с която печели VIII награда за поезия „Иперион”, и „Спомен за светлината” (2002 г.).


Хорхе Волпи за първи път е в България, но Карлос Брионес вече е идвал у нас...

Карлос Брионес: - Да, беше през 1990 г. Тогава с една група колеги от университета пристигнахме в България, за да видим лично промените, които преживявахте след падането на Берлинската стена. Това беше незабравим опит за мен. За първи път попадах в страна, която дотогава е била отвъд “желязната завеса”. Усетих една много особена атмосфера – едновременно и на страх от настъпващите промени, и на очакване какво точно ще стане, и на любопитство... Нещо подобно преживях и миналата година в Куба.
Тогава, преди 17 години, отседнах на 15-ия етаж на хотел “Москва”. Гледах София в краката ми. И си мислех за този спокоен, може би малко провинциален, но топъл живот, който губехте. Написах едно стихотворение, което стана символно за целия този преход, преживян от Източна Европа. То влезе в първата ми стихосбирка и беше преведено на много езици. И до днес ми е много скъпо.

Вие сте учен, а същевременно пишете и поезия. Как съчетавате двете си страсти?

Карлос Брионес: - За мен това е нещо естествено. Откакто се помня, съчинявам поезия. А интересът към науката ми е интерес към начина, по който е устроен света. Освен това смятам, че моментът на откритието при учения и при поета или писателя са много сходни. Не е по-трудно да откриеш една точна формула от това, да откриеш една точна дума.

На Панаира на книгата предстои премиерата на романа на Хорхе Волпи “В търсене на Клингсор”. Как авторът ще представи творбата си на българския читател?

Хорхе Волпи: - “В търсене на Клингсор” през 1999 г. спечели една от най-престижните литературни награди в Испания – “Библиотека бреве”, която през 60-те и 70-те години на миналия век са печелили имена като Карлос Фуентес, Габриел Гарсия Маркес, Марио Варгас Льоса и т.н. Това е и първият от романите ми, който имаше възможността да бъде публикуван и в много други страни. Мисля, че българският е 25-ият език, на който го превеждат.
Реших да напиша романа, защото от малък чувствах влечение към света на науката. То не се разви, защото имах лоши учители в гимназията, но аз продължих да се интересувам от наука и много да чета. Така че поисках чрез този роман да изследвам света на учените.
Задълбочих се много в изследванията, защото темата на книгата е развитието на физиката в първата половина на ХХ век, специално откриването на квантовата физика, което съвпада с един ужасяващ период на европейската история – Първата и Втората световна война. Всичко това се преплита с една шпионска история, в която става дума също за отговорността на учения и за ядрения проект на нацистите.
Един от членовете на журито, което ви присъжда наградата “Библиотека бреве”, нарича “В търсене на Клингсор” “немски роман, написан на испански език”.

Стилът ви наистина изненадва свикналите с латиноамериканския магически реализъм читатели. Откъде се е взел този хладен и рационален подход у вас?

Холхе Волпи: - Пистателското движение “Поколението Crack”, към което принадлежа, държи да покаже, че в Латинска Америка може да се пише и различно от магическия реализъм.
Успехът на писатели като Гарсия Маркес накара света да мисли, че техният стил е единствената форма, в която могат да пишат латиноамериканците. Но реалността е, че в Латинска Америка винаги е имало двойна традиция. От една страна е търсенето на латиноамериканската специфика, а от друга имаме нещо не по-малко латиноамериканско, но и много космополитно, много широко като тематика, което си има също своя ярък и велик представител в лицето на Борхес. Така че моят роман може да изглежда странен, но той също е част от латиноамериканската традиция да се интересуваме от теми, които не са строго латиноамерикански.

Романът остава впечатлението, че добре познавате Германия. Живял ли сте там?

Хорхе Волпи: - Не. Писателят използва въобръжението си като форма за изследване на действителността. Както казва Варгас Льоса, задачата ни не е да описваме истината, а правдоподобността. Значи, ако говорим за истината, аз съм мексикански писател, който никога не е следвал точни науки и не е живял в Германия, но пък е решил да пише за учени, при това за немски учени. За да постигна правдоподобността аз посветих 5 години на изучаването на квантовата физика и на документи за онзи период от историята на Германия и на света. Но романът все пак е продукт преди всичко на въобръжението.

Книгата е с доста внушителни размери, а в нашия динамичен свят хората все по-малко четат. Това не ви ли притеснява?

Хорхе Волпи: - За разлика от общоприетото мнение, аз смятам, че живеем във време, когато много се чете. Вижте как децата поглъщат романите за Хари Потър, които не са никак малки по обем. През моето детство се четяха по-тънки детски книжки. Друг е въпросът, че масово се четат банални романи с ниско качество, които са само за “убиване” на времето.
Блазня се от мисълта, че редовият читател, който е далеч от тънкостите на науката, най-малкото ще опознае чрез романа ми моралните принципи, на които тя стъпва.

Възможно ли е всичко в живота да бъде обяснено с научни закони?

Хорхе Волпи: - Това е другият от постоянните големи дебати. Смятам, че науката и литературата (или, по-широко казано, изкуствата) просто са двете паралелни форми да се обясни реалността. Те се допълват взаимно.

Какво знаете за България и изобщо за Източна Европа?

Хорхе Волпи: - Този регион винаги ме е интересувал много. “В търсене на Клингсор” всъщност е само първата част от трилогия. Следващите две също вече са издадени. Това са “Краят на лудостта” (2004 г.) и “Няма да е земята” (2006 г.) Действието в “Няма да е земята” се развива на фона на рухването на Берлинската стена и разпадането на СССР. Анализира се тъкмо краят на комунистическия строй и преходът към дивия капитализъм в Русия – процес, преживян и от другите страни, били в съветска орбита.

Този роман ще се превежда ли на български?

Хорхе Волпи: - О, не знам, ще видим.

За него откъде черпехте информация? Били ли сте в СССР?

Хорхе Волпи: - В СССР – не. Но бях в Русия, през 2004 г.

Какво знаете за прехода от социализъм към пазарна икономика в България?

Хорхе Волпи: - По начало на Запад точно за вашия преход не се знае почти нищо. Знае се много за Полша – покрай “Солидарност” и Лех Валенса. Знае се за Чехия – покрай Вацлав Хавел. Румъния също е популярна, макар и не с дисидентите си, а с диктатора си Чаушеску. За вашия случай е известно, че преходът бе иницииран от самата ви комунистическа партия, която организира нещо като аутоимплозия, осигури бърз преход и избегна насилствения сценарий, който видяхме при румънците. Така че при вас всичко изглежда много по-скромно, отколкото в другите страни. Да, имате и онзи странен случай, който също направи впечатление в чужбина – бившият ви цар се превърна в премиер. Това беше доста любопитен феномен.

Онова, което ни тревожи най-силно в момента, е корупцията. В Латинска Америка тази болест също е разпространена...

Хорхе Волпи: - Корупцията се засилва винаги в периоди на преход. И в Източна Европа, и в Латинска Америка липсват достатъчно законови механизми за контрол върху свободния пазар, а приватизацията на големи държавни предприятия създава огромни изкушения за злоупотреби. Разбира се, и в общества с по-развити системи за контрол като в Западна Европа има големи корупционни скандали, включително и с политици на високи постове, но в източноевропейската и в латиноамериканската действителност виждаме срастване на този феномен с всекидневния живот. И то е свързано също с продължаващото голямо социално неравенство и с неравномерното разпределение на богатствата.

Какво мислите за феномена на “твърдата ръка” в днешния политически живот? Имаме Путин в Русия, Чавес във Венецуела, а и в България се открои една знакова фигура с подобен силует...

Хорхе Волпи: - Мисля си, че това са естествени процеси в общества, които се чувстват незащитени и страдат от вече споменатото социално неравенство. В руския случай непосредствено след разпадането на СССР имаше период на рухване на надеждите, който съвпадна с управлението на Борис Елцин. Появиха се олигарсите, народът обедня рязко, загубиха се предимствата на съветския начин на живот. Така се породи усещане за историческа празнота. И то беше особено тежко, защото идваше на мястото на доскорошната суперсила и превръщаше Русия почти в страна от Третия свят. Имал съм възможност да говоря с много хора по улиците на руските градове и усетих у тях голяма носталгия по съветското време, когато може и да не е имало много стоки, но е имало истинска сигурност. Всичко това провокира появата отново на един силен лидер, противоположност на онова, което беше Елцин, лидер, който се радва на много широка и реална подкрепа.
Тук можем да видим и разликата с Чавес. Чавес също имаше всички механизми на властта, за да привлича симпатизанти. Досега и той като Путин беше печелил всички избори. Но се оказа, че само контролът не стига, когато другото е разколебано.

Днешният свят отново е свят на сблъсъци. Накъде отиваме? Дават ли отговор науката и литературата?

Хорхе Волпи: - След падането на Берлинската стена станахме свидетели на нови утопични илюзии - че демократичният капитализъм и свободният пазар ще донесат благоденствие на всички. Ненапразно тогава Фукуяма заговори за “края на историята”. Този период продължи около 10 години, до 2001-ва, когато с атентата срещу кулите близнаци в САЩ светът влезе в една нова Студена война – и тя със своите горещи точки (Афганистан, Ирак), както и предишната (Корея, Виетнам).

Карлос Брионес: - Всъщност, макар и не винаги, науката все пак по-активно се развива именно във времена на конфликти. Периодът на Първата и Втората световна война, на Студената война бяха периоди на надпревара и в науката – кой пръв ще изобрети ново оръжие, кой пръв ще излети в Космоса и ще стигне до Луната...

Това означава ли, че освен от любовта към чистата наука ученият е воден още и от идеологически стимули?

Карлос Брионес: - Ученият – не. Ученият е воден преди всичко от желанието си да проучи как е устроен светът. Но ученият също е човешко същество и той зависи от средствата, които му плащат администрациите, компаниите, политиците. Така че, естествено, напредва най-вече онова изследване, в което се наливат повече пари.

Как ще коментирате кризата около иранската ядрена програма?

Хорхе Волпи: - Това е поредният спекулативен случай. Студената война даде на суперсилите монопола над ядреното оръжие и контрола над тях. Сега обаче се появяват много регионални сили, които искат също да се възползват от предимствата на ядреното оръжие, за да се предпазят от възможна чужда агресия. В случая с Иран имаме точно това – иранците искат да развиват своята ядрена програма и евентуално да достигнат до ядрено оръжие, не за да го употребят срещу Израел, а за да се предпазят с тях да не се случи същото, както с Ирак. Ако Иран има атомна бомба, САЩ разбира се няма да рискуват да го нападат.
Аз лично съм за стриктен контрол, защото всяко разпространение на ядрено оръжие е много опасно. Включително и в Иран, където управлява една рискова теокрация.

Карлос Брионес: - От научна гледна точка учените днес вече не са изкушени да работят в ядрената област. Много по-притегателни са изследванията в използването на алтернативни източници на енергия.

Вярвате ли, че един по-справедлив свят е възможен, както проповядват алтерглобалистите?

Карлос Брионес: - Много ми се иска да отговоря оптимистично, да повярвам, че вървим към повече равенство, повече справедливост. Но какво виждаме? Имаме един малък Първи свят, където сме европейците, САЩ, някои латиноамериканци, някои азиатци, всичките много напреднали технологично и всичките консумираме ресурси, колкото 80 процента от човечеството. А на другите континенти нещата са все по-зле. Погледнете мизерията в “забравената” Африка. Или контрастите в някои латиноамерикански или азиатски страни. Имам късмета да пътувам много във връзка с работата ми и виждам ужасни неща. В Индия например съм виждал бедняци, които умират от проказа на тротоара, а зад тях блестят супермодерни хотели. Докато това неравенство расте, ще продължавам да съм песимист.

Хорхе Волпи: - Науката наистина се учи от грешките си, но не и политиците. Уж беше казано, че Аушвиц повече никога няма да се повтори, но се повтори – и в Камбоджа, и в Руанда...

Човекът ли е устроен така?

Хорхе Волпи: - Човекът е устроен рационално, но не винаги успява да се противопостави на нерационалното.
Карлос Брионес: - Имаме две доминиращи стратегии на развитие – стратегията на егоиста и стратегията на онзи, който участва, споделя, съгражда, помага. И двете имат своите многобройни последователи. Първата стратегия обаче е предпочитана от политици и държавници. Не струва чак толкова много да се подобри положението в Африка, но това не отговаря на егоистичната стратегия.
Срещу грешките, които допускаме и от които сме неспособни да се учим, природата периодично задейства собствения си механизъм за контрол, стоварвайки върху човечеството пандемии. Може би в някой момент една малка бактерия ще ни унищожи всичките. Вече имаме примера с вируса на СПИН.
Ние се държим като паразити на нашата планета. Унищожаваме горите, съсипваме реките, почвите...

Българите днес са вторачени повече във всекидневните си проблеми, отколкото в съдбините на света – тревожи ги поскъпването, данъците...

Хорхе Волпи: - Значи, дошъл е моментът, в който българите не се тревожат, че се нарушават човешките им права, че няма демокрация – съществени неща, които в други страни са огромен проблем. Щом се безпокоите за цените, значи всичко ви е наред.

Карлос Брионес: - През това вече минахме в Испания. През 70-те години всички се вълнувахме кога ще падне Франко, кога ще дойде демокрацията, как ще я укрепим. Сега се вълнуваме от друго – данъците, скъпите жилища, затрудненията на младите хора, които до зряла възраст живеят с родителите си, защото нямат необходимите средства за самостоятелен живот... Всичко това обаче вече е белег на друг, по-висок етап от развитието.
Дано човечеството да има възможност повече да пътува и повече да чете. Пътуванията позволяват да опознаеш други реалности, в които има много повече несправедливост, отколкото в твоята, и да направиш сравнението, да се замислиш. Да спреш да се ядосваш, че автобусът е нередовен, след като някъде другаде автобусите са пълни със затворници. Можеш да го проумееш и ако четеш повече или дори комуникираш по-активно в интернет.

Хорхе Волпи: - Струва ми се, че още не си даваме сметка, че всъщност всички сме едно цяло. Още се вторачваме в дребните си проблеми и се свиваме в черупките си – мексиканците в своята, българите в своята, сърбите в своята... А е крайно време да разберем, че ако има глад в Африка или репресии в Бирма, това рефлектира върху всеки от нас така, сякаш се случва в съседния двор. Крайно време е да забравим тези изкуствени, имагинерни исторически граници, които в днешния свят на ймейли и чатове са толкова ненужни и архаични.

Карлос Брионес: - Солидарността помежду ни е тази, която може да направи света по-добър. Трябва да умеем да мислим глобално, а да действаме локално. Не е нужно изпълнени с благородни пориви испански младежи, примерно, да отиват да живеят с индианците в Гватемала, за да им помагат. Достатъчно е същите тези младежи да се ангажират с проблемите в собствения си квартал.