Две са най-големите световни революции на ХХ век – руската и мексиканската, развивали се горе-долу паралелно. Руската, която географски ни е по-близка и позната, е в 4 етапа – януари 1905-а, февруари 1917-а, октомври 1917-а и краят на гражданската война през 1920-а. Мексиканската пък кипи практичиски непрестанно между 1910-а и 1920-а, макар също да има 4 различни етапа, накъсвани от преврати, опити за избори и междуособици сред различните революционни крила. Руската провъзгласява за двигател на прогреса пролетариата. Мексиканската превръща в творци на историята и в модели за подражание из цяла Латинска Америка селските армии на легендарните Панчо Виля и Емилиано Сапата. Руската издига на власт комунистическата партия, която остава да управлява 74 години. Мексиканската извежда на ръководния връх Институционно-революционната партия (ИРП), която държи президентския пост без прекъсване в течение на 71 години.
Мексико е остров на демокрацията в Латинска Америка през всичките следреволюционни десетилетия, през които ИРП изправно организира избори, за да ги печели. В страната намират убежище безброй преследвани от диктатурите в страните си латиноамерикански и испански интелектуалци и бунтовници. А дори и избягалият от Сталин Лев Троцки – но това е отделна сага.
ИРП днес е член на Социнтерна, но на вътрешен терен годините на власт са я преврънали в политико-олигархичен динозавър, загубил връзка с народните мечти за справедливост от революцията. Тя е установила и такава „вертикала” на управлението в Мексико, при която колкото всесилен е националният президент, почти толкова недосегаеми са на местно ниво и губернаторите на щати и селищните кметове с всички съответни кланове зад тях.
В страната междувременно са изкласили и други влиятелни партии, които доста ефективно се противопоставят на ИРП. Такъв е например консервативният Народен съюз, който бе управляващ с двама президенти в периода 2000-2012 г., или лявата Партия на демократичната революция, която за малко не взе властта през 2006 г. Техните губернатори или кметове, впрочем, също се вкарват в наложените от традицията авторитарни рамки на местното управление. А то в повечето случаи се оказва преплетено и зависимо от властващи в съответните райони въоръжени формирования – подчинени било на държавния представител, било на локални феодали или наркобарони, а често и на всичките накуп.
Без тези детайли е трудно да се разбере защо в отново управляваното сега от ИРП днешно Мексико (една от най-силните световни икономики и член на Г-20) се говори за нова мексиканска революция. И защо в неин фитил може да се превърне драматичната история на 43-ма „изчезнали” младежи, която мексиканските и световните медии се опитват да разнищват вече втори месец.
За завръзка на драмата се смята датата 26 септември т.г. Тогава около 80 студенти от колежа „Раул Исидро Бургос” в градчето Айоцинапа в бедния южен щат Гереро решават да потеглят с камиони и автобуси към столицата Мексико, за да участват в ежегодно отбелязваната там поредна годишнина от „клането в Тлателолко”, станало на 2 октомври 1968 г.
Тлателолко е столичният квартал, на който е разположен прочутият Площад на трите култури (предколумбовата, колониалната и съвременната). Именно там на 2 октомври 1968 г. се събира огромно човешко множество, предимно студенти. Това е мирна манифестация, продължение на мощното студентско движение, което през всички предходни месеци на 1968-а иска по-голяма социална справедливост, по-достъпно образование, повече човешки права, по-истинска демокрация. Мексиканските студенти са вдъхновени и от парижкия бунтовен май на 1968-а. Надяват се също исканията им да бъдат по-добре чути заради световното внимание, приковано към Мексико покрай домакинството на страната на тогавашните олимпийски игри. Младежите протестират и срещу прекомерните за една развиваща се страна разходи по подготовката на Олимпиадата.
Откриването на игрите е насрочено за 12 октомври. 10 дни по-рано на Площада на трите култури се събира споменатата масова манифестация. Въпреки провежданите по-късно разследвания и до днес не е установено кой точно стреля пръв на препълнения с хора площад в онзи 2 октомври 1968-а. Според студентите това са били снайперисти от спецслужбите. Блокиралите отвсякъде площада сили за сигурност също започват да стрелят „на месо”. Множеството се опитва да бяга, настава хаос. Според различни данни на площада загиват между няколко стотици и няколко хиляди души.
Ето тази трагедия оттогава се припомня ежегодно от събиращи се на същия площад студенти от цяло Мексико. Датата е и повод отново да се надигне младежкия глас за повече справедливост и демокрация. Студентските организации са отчетливо леви – каквито са били и възпитаниците на колежа в Айоцинапа, поели към столицата за възпоменанието. Колежът е част от образователна верига за деца на бедни семейства, създадена още през 20-те години на миналия век, във все още революционния период, когато управляващите са амбицирани да отворят по-добри перспективи за произхождащи от най-онеправданите класи младежи. Днес колежите от веригата и специално този в Айоцинапа са смятани за средища на революционни идеи. Именно този бунтовен дух владее автобусите и камионите, с които около 80-те студенти тръгват на 26 септември от Айоцинапа.
Преди да стигнат до столицата те са планирали да спрат в близкото градче Игуала. Там по същото време върви благотворителна акция на Мария де лос Анхелес Пиниеда, съпруга на местния кмет Хосе Луис Абарка. Амбициозната дама, за която цялата околност знае, че държи под чехъл мъжа си и реално сама командва в градчето, има двама братя. Те пък са ключови фигури във военната формация Guerreros Unidos („Обединени бойци”), която буквално коли и беси из целия щат, обслужвайки преплетените интереси и на сестрата, и на наркобосовете, и на всички останали „сенчести структури”. Младежите от Айоцинапа са решили да се изсипят масово на мероприятието на доня Мария де лос Анхелес в Игуала и да го прекъснат с протести срещу срастването на държавата и престъпността. Но не успяват. Още преди да стигнат града камионите и автобусите попадат в кръстосан обстрел от въоръжени хора. Не е ясно и до днес дали това са били бойци на Guerreros Unidos, дали са били полицейски части на подчинение на кмета на Игуала или пък полицейски формирования от друг съседен град, за които се твърди, че са били на „двойна служба” и при местни наркобарони.
При стрелбата на място загиват 7 души. В обсега на куршумите попада и автобус на юношески футболен отбор, който няма нищо общо със студентската акция, а пътува за състезание. Сред загиналите е млад футболист, а също и шофьорът на футболния автобус. Нападнатите младежи се разбягват из околните хълмове. Когато на следващия ден се събират отново, се оказва, че 43-а от потеглилите на път са „изчезнали”. Другарите им питат за тях местната полиция, но оттам уверяват, че никого не са задържали. 43-мата просто никъде ги няма.
Веднага се пораждат подозренията са, че те са били убити от командосите и заровеви в някой от масовите гробове, с които Мексико също е тъжно известно през последните години. Такива се откриват постоянно и в тях се оказват все „изчезнали” тук и там из страната младежи. Откакто предишният мексикански президент Фелипе Калдерон от Народния съюз включи армията в пряка война с наркокартелите насилието в страната стигна шокиращи размери. Вместо да озапти бандитите армията започна безконтролно да стреля по всеки, който й се стори подозрителен. Без всякакви скрупули започнаха да се държат и наркоотрядите. От което най-тежко страда мирното население и особено младите хора, които първи падат жертви при разчистването на сметки или репресивните действия на властта. Около 50 000 са жертвите на тази необявена война досега, повечето младежи. Бащата на една от жертвите, поетът Хавиер Сисилия, още през 2011-а стана инициатор на масово национално движение срещу насилието.
Шокът от сегашното „изчезване” на 43-а младежи накуп, за които се смята, че също са станали жертви на тази кървава спирала, подхрани в Мексико трупаното от много време обществено възмущение. То ескалира и защото централните власти реагираха на драмата в Игуала изключително мудно. Семействата на студентите седмици наред бяха оставени сами да се опитват да ги издирват и да се блъскат в гъстата мрежа от властници и престъпници в щата Гереро.
Кметът на Игуала Хосе Луис Абарка, който, впрочем, е от лявата Партия на демократичната революция, се изпари заедно с фамозната си съпруга още в началото на драмата. Той се яви на следващия ден след стрелбата на сбирка на градския съвет, декларира, че няма нищо общо със случая и обяви, че незабавно излиза в отпуска „за да не пречи на разследването”. И наистина си тръгна на секундата – така, че явилите се малко по-късно на същия съвет следователи останаха с пръст в устата. Чак тази седмица полицията успя да открие и арестува кметската двойка в квартира под наем в мексиканската столица.
Бе арестуван и един от братята на кметшата, който си призна, че е участвал в убийството на 17 от изчезналите студенти. Край Игуала бяха открити няколко масови гробове. Но ДНК анализите на останките в тях не потвърдиха това да са младежите от Айоцинапа. По-късно бяха открити и други гробове. Анализите на намерените в тях тела – някои горени, други разчленени – още не са готови.
Тръгнаха и арести на полицаи от щата Гереро, за които се смята, че са обслужили Guerreros Unidos, откарвайки при бандитите с полицейски коли „изчезналите” младежи.
Пластовете се раздвижиха, чак след като президентът на страната Енрике Пеня Нието, който е от ИРП, прие и разговаря пет часа с близките на 43-ата „изчезнали”, уверявайки ги, че ще се направи всичко необходимо за изясняване на истината и осъждане на виновните. Но тази среща се състоя цял месец след стрелбата в Игуала. Пеня Нието бе остро критикуван за закъснялата си реакция. Факт е, че непоносимото положение с насилието в страната е наследено от предишното правителство на Калдерон и самият Пеня Нието няма чак такава вина за него. Но от президента се очакваше да форсира действия за преодоляване на тази ситуация още веднага след идването си на власт преди 2 години. А той се съсредоточи главно върху икономиката. Вярно, там постигна впечатляващи показатели и преди броени седмици получи за тях наградата „Държавник на годината” лично от Хенри Кисинджър. Едва ли обаче сега това има някакво значение за настръхналото срещу властта изобщо мексиканско общество, което вече скандира за президентска оставка. Случаят с 43-ата залива цяло Мексико с многохилядни гневни шествия и демонстрации. Анализатори дори говорят за нова мексиканска революция.
„Изненадан съм, че всичко това все още изненадва някого.” Така коментира мексиканската трагедия пред испанския в. „Ел Паис” венесуелският писател Мойсес Наим, който живее в Мексико. Той е автор на книгата „Краят на властта”. Изследването му не третира конкретно мексиканската реалност. А изобщо феномена на властта в съвременния свят, където масово зад представителния параван се оказва все някакво „задкулисие”...