Залят от хора и плакати площад се тресе от скандирания, студът сковава дъха на облачета, чужди дипломати подгряват множеството с чайчета и окуражаващи напътствия, оратори с вдъхновени погледи и оранжеви шалчета държат красиви речи...
Правилно. Украйна. Оранжевата революция от края на 2004-а. Романтичният й цикъл. (Защото сега е в друг – но за него след малко).
А помните ли повода за всичко това? Тогава имаше президентски избори. И обикнатата от Си Ен Ен, Държавния департамент и ОССЕ опозиция твърдеше, че официозният кандидат, подкрепян от дотогавашния президент и от близка мощна държава, ги е спечелил с фалшификации.
След покъртителни репортажи, драматични международни посредничества и много площадни страсти резултатите от изборите бяха анулирани и ефектната опозиция бе овъзмездена със спечелването на новия президентски вот.
Играният преди това и в Югославия, и в Грузия сценарий сработи за пореден път.
Но дали само спазването на каноните му е гаранция за успех? Или все пак зависи кой играе в постановката?
В момента на хиляди километри на запад едни екзотични ентузиасти се опитват да го приложат на земя, отдавна заплюта за “сфера на жизнените интереси” на сценаристите.
Всичко е спазено – само с малки корекции с оглед географията и сезона. Налице е гигантски площад с 1,5 милиона скандиращи. Ролята на студа се изпълнява от безмилостно напичащо слънце, което води до припадъци сред тълпата. Пламенните оратори развяват ... е, не оранжеви, но жълти знамена и шапчици. Гневят се, че на отминалите президентски избори официозният кандидат, подкрепян от действащия президент и от близка мощна държава, е спечелил с фалшификации.
Дотук са сходствата.
Сега отликите. Няма чужди дипломати, които да раздават разхладителни напитки и да окуражават протестиращите. Няма денонощно дежурящи камери на Си Ен Ен. Няма загрижени емисари на международни организации.
Все пак, това не е Украйна, а Мексико. Онова същото, за което един негов някогашен президент беше възкликнал:
“Бедната ми страна! Толкова далеч от бога и толкова близо до САЩ”.
Според официалните резултати президентските избори в Мексико на 2 юни са били спечелени с ... внимание! – 0,58 % преднина от кандидата на управляващата Партия “Национално действие” Фелипе Калдерон. Той би трябвало да наследи на поста съпартиеца си Висенте Фокс, който управлява страната от 6 г. “като компанията “Кока-Кола” – по собствения му израз. Фразата не е случайна – преди да стане президент Фокс наистина беше управител на “Кока-Кола” за Мексико и Централна Америка. Известен е не само с крепкото си лично приятелство с колегата си от САЩ Джордж Буш, с когото семейно си разменят визити във фамилните ранчос, но и с винаги стриктно успоредната си на вашингтонската неолиберална линия на политическо поведение.
Опонентът, който се смята за измамен от манипулации и фалшификации при вота, е Андрес Мануел Лопес Обрадор. Бивш кмет на столицата Мексико и лидер на Революционната демократическа партия, считана за относително лява алтернатива на управляващите на фона на участващите в политическия живот на страната формации. Той доби изключителна популярност, докато кметуваше в Мексико-сити – най-вече благорадение на широкомащабните си социални програми, насочени към подпомагане на бедните. Когато нивата на народната любов към него достигнаха плашещи за политическите му съпренци висоти, гръмна скандал, в който към Обрадор бяха отправени обвинения, че е развивал социалните си програми за прикритие на корепционни схеми. Възмутен от обвиненията, Обрадор демонстративно се оттегли от поста си, за да даде възможност за обективно разследване. Нищо и никога така и не бе доказано в съда, а Обрадор доби ореола на преследван от политическия елит идеалист и защитник на бедните.
Още с включването му в кандидат-президентската кампания всички сондажи го сочеха за фаворит. Дори и непосредствено преди изборите той вървеше с около 5 пункта преди основния си съперник Калдерон. Първите резултати след самия вот също го изстреляха напред със значителна преднина. Докато постепенно, на третия ден след гласуването, разликите започнаха да се стопяват и накрая стигнаха до повече от

символичните 0,58% в полза на Калдерон.

Щабът на Обрадор отказа да приеме резултатите. Издигна обвиненията за фалшификациите. Поиска ръчно преброяване бюлетина по бюлетина. И обяви мирно гражданско неподчинение, докато Федералният избирателен трибунал не приеме искането за ревизия.
Вече две поредни недели хората на Обрадор събират над милион свои привърженици на централния площад “Сокало” в Мексико-сити – за да настояват за своето.
Отговорът? Обявеният за победител Калдерон им натяква, че трябва да се примират с поражението, отиващият си от президентството приятел на Буш Фокс обяснява, че мексиканската избирателна система не допуска фалшификации и че “Латинска Америка се нуждае от уравновесяване”.
За да си дойдем на думата – Мексико наистина е прекалено близо до САЩ, за да позволят оттам още един ляв латиноамерикански президент да вземе властта и то не къде да е, а досами границата им. Та точно като “уравновесяване” на леворадикалното трио Фидел Кастро – Уго Чавес – Ево Моралес и на по-умерените им, но също леви колеги от Чили, Аржентина, Бразилия, Уругвай вече беше калкулирана солидно подкрепената от САЩ победа на десния Алваро Урибе в Колумбия и на събрата му Калдерон сега в Мексико.
Напористият Обрадор обаче явно държи

да се види като мексиканския Юшченко.

Без да го интересува, че онова, което действа в слабините на Русия, определено не е било предвидено за същия ефект в слабините на САЩ. В края на краищата, дори някогашните мужджахедини, отгледани от ЦРУ за бой със съветските войски в Афганистан, днес захранват антиамериканските отряди на митичната “Ал Кайда” ...
Впрочем, притеснените от засилването на Обрадор към властта също могат да хвърлят едно око към Украйна и да си направят собствени разчети за бъдещето, което си подготвят или от което бягат. Който и да се опита да се наложи за сметка на другия – било възможно най-атрактивно експонираната опозиция, било най-амбициозните бранители на статуквото - нищо не се решава, ако страната наистина е разделена на две части и те няма как да се разберат помежду си. Какво става днес в Киев? Четири месеца след изборите там още няма правителство, някогашният “фалшификатор” Виктор Янукович е канен за консултации за премиерския пост от президента Виктор Юшченко, чиято бивша площадна съратничка Юлия Тимошенко пък извежда депутатите си отново на улични протести с искане за разпускане на “предателския” парламент и нови избори. А киевският седмичник “Зеркало недели” коментира: “Виновникът за всичко случващо се е украинската политическа върхушка. Нарочно избягваме термина “елит”, защото елитът предполага, че представителите му демонстрират отговорност, ясно формулирана представа за националните интереси, принципи, достатъчно висока морална бариера и необходим минимум интелект – политически IQ”.
Дали в разделеното сега на две Мексико и в надзираващия го като “компанията “Кока-Кола” голям северен съсед политическият IQ въобще влиза в сметката, тепърва ще се види. Ако не е така, тогава ще се окаже прав фамозният маскиран “субкоманданте Маркос”, който още миналата година обяви, че изборите нямат смисъл, защото в политическата игра “всички са маскари”, и обяви своята алтернативна кампания за мобилизиране на гражданското недоволство срещу самата структура на системата.
Както доста години отсъждаше една софийска стена преди да я боядисат: “Ако изборите решаваха нещо, щяха да ги забранят”.