Съединените щати не помнят такива демонстрации от времената на Мартин Лутър Кинг. 140 американски градове бяха заляти тази седмица от протести срещу проектозакон, който обявява нелегалните имигранти за престъпници и постановява издигането на стена по протежение на цялата 1200-километрова граница между САЩ и Мексико. Защото всички знаят, че тъкмо оттам незаконно се промъкват най-много “латиноси” – същите, които после мият тоалетните в Лос Анджелис, пасат говедата в Тексас, пренасят рояли до 23-ия етаж в Манхатън. И с изкараното хранят семействата си в бедния юг на континента.
Първата вълна на протестите започна, още когато Камарата на представителите одобри проекта и го пусна към Сената. Усетили че набъбва взрив, двама диаметрално противоположни по възгледи сенатори като Едуард Кенеди и Джон Маккейн се обединиха, за да изработят компромисен вариант на закона, в който се предвиждаше и възможност за сравнително безболезнено легализиране на имигрантите черноработници. Но проектът им събра едва 38 гласа “за”, а се нуждаеше от минимум 60, за да мине. И уличните протести изригнаха с нова сила.
“Не сме престъпници”, “Днес демонстрираме, утре ще гласуваме”, “Ние сме Америка” пише на плакатите на протестиращите. Те не са агресивни и посланията им, надъхани от професионалните PR-експерти на имигрантските организации, са разчетени точно за гъделичкане на традиционните американски ценности, с които САЩ винаги са се гордяли. Че са страна, създадена тъкмо от имигранти, примерно. Из шествията плющят звездно-раирани американски знаменца, пъстреят бейзболни шапки и тениски със същите символи. Идеята е имигрантите да се представят като неделима част от американското общество.
То обаче не е много радушно към тях. В Хюстън вече са разлепени листовки с призиви да се горят домовете на нелегалните преселници. За да покажат, че без труда им САЩ просто ще блокират, имигрантите са обявили за 1 май национална стачка във всички щати.
Мнозинството от протестиращите са латиноамериканци. Общият им брой в САЩ – и на законно, и на незаконно пребиваващите – според различни данни варира от 14 до 40 милиона, а според прогнозите до 2050 г. те ще са 100 милиона или една четвърт от населението на Щатите.
“Латинос”-ите са възмутени, че искат да ги третират като престъпници и да им прережат пътя от Мексико със стена. Впрочем, тя вече е издигната по някои участъци от границата. Ако спорният закон мине в най-хард версията си и стената стане факт, имигрантският гняв ще плисне доста по-невъздържано, отколкото сега, докато още има надежда за компромис, и ще породи неизбежни аналогии с Берлинската стена.
По същия начин, както това вече стана покрай изграждането на друг един неин клонинг – “защитната” стена между изрелскте и палестинските територии. Въпреки всички осъждания от страна на ЕС и ООН, Израел продължава строежа й. Не че тя спира насилието – напротив, акумулира го.
За подобна стена по границата с Ирак се готви и Саудитска Арабия.
Да не говорим за мрежестата, но инак непроницаема стена на американската база в Гуантанамо, зад която затворниците не знаят по какъв закон са наказани.
Уж светът с края на Студената война щеше да става по-отворен и по-свободен, а вместо това сякаш се стяга от все повече стени на непоносимостта, омразата, агресията. Те са не само от бетон – има ги и в законите, в ограниченията, в ксенофобията, в презрително свитите устни.
За африканските бегълци от беднотията, които щурмуват непрекъснато испанския бряг, тези стени са в участъците, където ги събират, за да ги върнат обратно. За обитателите на пламналите миналата есен предградия на Париж те са в сегрегираната среда, която не ги приема извън гетото. За устремените към богата Европа кандидат-метачи и миячи от необетовани земи те са е в замисления от ЕС вариант на “зелена карта”, подобна на щатската.
Къде е “Пинк Флойд”? “The Wall” стана “The Walls”...