Уважаеми гости, представители на дипломатическите мисии в България и колеги, с които заедно се занимаваме с разнообразната проблематика на Латинска Америка.
Поднасям своите извинения, че в момента отсъствам поради необходимостта да присъствам на изключително важния академичен съвет на Пловдивски университет – институцията, която представлявам и тук. Позволете ми обаче да дам възможност изказването ми да бъде представено от представител на Българо-латиноамериканска асоциация, едно академично сдружение, което бе създадено и регистрирано още през 1993 г. на базата на идеята за по-активно представителство на всички латиноамерикански страни в България и със задачата да спомага такъв междуконтинентален диалог.


Темата на изказването засяга проблемите на предстоящите президентски, парламентарни и общински избори в Мексико, като една от влиятелните държави в региона на Централна Америка. Що се касае до електоралните процеси в другите страни от тази част на света, то последните от тях бяха проведени през февруари 2006 г. в Коста Рика, и с тях приключи един общо взето позитивен процес за укрепване на демократичните институции в малките републики на юг от полуостров Юкатан (за което ще стане дума във втората част на изложението).

Ще започнем първо коментара със ситуацията на политическите процеси в Мексико. Предполагам аудиторията е сравнително добре запозната със значителните промени в системата на управление на Мексико, което настъпи след драматичните избори през 2000 г. Тогава за първи път от 71 г. се постигна смяната във властта, - и то по мирен път. Дотогава безспорния хегемон – Революционно-институционалната партия (ПPИ) успяваше изцяло да контролира политическия оркестър със изявено социалната насоченост на идеологията си, смесена с изящните си предизборни манипулации. В рамките на Латинска Америка Мексико бе рядкото изключение на държава, незасегната от пандемията на диктатурите и авторитарното управление, но заедно с това ожесточено критикувана от радетелите на либералната демокрация като страна с повсеместна корупция и чести нарушения на гражданските права.
Макар някои изследователи и досега да се затрудняват как точно да определят цвета на политическото управление през тези седем десетилетия псевдо-демокрация, надделява мнението, че ПРИ е била, и остава една типична центристка партия. Тя обаче успешно е съчетавала революционната реторика и провеждането на чисто рекламни социални мероприятия, с поддържането на силен държавен сектор в икономиката и пълния контрол върху добива на петрол. Независимо че открито поддържа и позициите на частния сектор в икономиката, със специално внимание към гарантираните позиции на едрия бизнес, ПРИ не се е колебала в поддържането на умерения икономически национализъм. Като едно позабравено действие от радикалните 30-те години, правителството на Мигел де ла Мадрид не се поколеба в началото на 80-те години да наложи национализацията на банките като контрамярка срещу развихрилата се хиперинфлация.

С тази изключително устойчива и гъвкава политическа система ПРИ успява да надживее много други дълголетни партии, но и тя става жертва на вече глобалната тенденция за радикални политически трансформации, маркирала и края на Студената война. За да е по-илюстративно сравнението, никой в Мексико не е предполагал една хипотетична промяна във властта, както и никой в лагера на бившите социалистически страни не би могъл да предположи неочакваното падане на Берлинската стена и последвалите дълбоки промени. Но за разлика на така бързия и хаотичен преход в Източна Европа, Мексико успя да запази непокътнати устоите на стопанския живот, и на цялата политическа система. Въпреки парадоксалността на това твърдение, такова е общото впечатление от приключващия шестгодишния мандат на президента Висенте Фокс, първият президент не от доминиращана ПРИ, и заедно с това първият президент на дясноопозиционната и умерено католическа Партия на националното действие (ПАН).

Вероятно на фона на президентските избори през юли 2000 г. очакванията на мексиканската опозиция бяха за по-значими промени в политическия и социалния живот. Но истината се оказа друга – в повечето случаи държавниците предпочитат да поддържат статуквото, освен ако не са обладани от месиански идеи или не се изживяват като харизматични личности. Така или иначе, водещата линия на днешната политика е повече центристка, в разрез с прекалените очаквания на различните групировки отляво или отдясно. В случая, управлението на Висенте Фокс повече би могло да се оприличи с президентството на Мигел Алеман в годините след края на Втората Световна война. И макар Мигел Алеман да бе представител на по-дясната политика в реформираната тогава ПРИ, общата база за сравнение между двамата президенти бе изключително топлото отношение към северния съсед. Така и Висенте Фокс, редом с по-разкрепостеното си поведение на политик-каубой, поддържаше предимно проамериканската си политика. И въпреки, че за Мексико е традиционно въздържаното отношение на официалните лица към “големия брат”-САЩ, позицията на президента Фокс имаше и неочаквана за партията му ПАН социална окраска - тъй като основния акцент на дипломатическите му ходове бе в защита правата на мексиканските имигранти в САЩ. Това му донесе повече от очакваната популярност сред електората, тъй като мексиканските “гурбетчии” носят значителни приходи обратно в родината си.

Всичко посочено дотук има задачата да очертае позициите на съперниците в предстоящия на 2 юли вот на мексиканските избиратели. Дълбоките промени в мексиканската политическа система настъпиха за първи път след катастрофалното земетресение от 1985 г., което катализира гражданското движение в страната и в крайна сметка доведе до електоралната криза от 1988 г. По този показател България вероятно изостава дори и след 16 години демократично развитие, доколкото мнозина от анализаторите (а и от присъстващите тук), нееднократно са си е задавали въпроса, дали в България има ефективно гражданско общество. Разбира се, не бива да се абсолютизира и този фактор, но факт е, че непосредствено по време на политическата криза от 1988 г. се появи и новият лявоцентристки опозиционен субект в мексиканското политическо пространство – Революционно-демократичната партия (ПРД) на президентския кандидат Куатемок Карденас. И макар ПРД тогава да бе на крачка от изборната победа, изтръгната й от умелата техника на преброяване на ПРИ, през последващите години пробивът в отбраната на партията-хегемон бе капитализиран от дясноопозиционната партия ПАН и Висенте Фокс.

Една от положителните промени в целия политически обрат бе демистификацията на водещите институции, и конкретно на президентския пост. С непринуденото си държание Висенте Фокс наистина постави на друга основа политическите взаимоотношения в Мексико. Затова настоящата надпревара за високия пост придобива необикновенната досега острота и непредсказуемост. Официалните кандидати за президентския пост са преди всичко бившият министър на енергетиката от управляващата ПАН – Фелипе Калдерон Инохоса. Другите съперници са Андрес Мануел Лопес Обрадор (ПРД), Роберто Мадрасо Пинтадо (ПРИ) и Патрисия Меркадо (коалиция на социал-демократи и аграрна партия).

Традиционните практики на мексиканския политически елит включваха т.нар. “дедасо”, или посочване от отиващия си президент на неговия сигурен приемник, който по-късно биваше подкрепен от цялата партийна машина. През различните десетилетия на доминирането на ПРИ такива кандидати изпълняваха и своебразната стопанска и обществена поръчка, т.е. от значение беше тяхната професия и пост в управленските структури. През началните години на ПРИ това бяха бившите генерали от революционната армия и министрите на вътрешните работи. През 70-те години ключовите постове се поверяваха на бившите министри на енергетиката и петрола. През 80-90-те години дойде времето на безликите технократи. От тази гледна точка позициите на Калдерон никак не са за пренебрегване, имайки предвид солидния му опит в стратегическата област на енергетиката.
Но от друга страна ПАН дойде на власт ангажирайки се да следва един по-различен път на прозрачни политически механизми. Малко вероятно е тази умерена партия да заложи на предизборни машинации, а и едва ли е натрупала необходимия опит за краткото си време във властта. Последните социологически сондажи също предвещават друга картина. Ако през май данните са сочили почти еднакви позиции на Калдерон и Обрадор (съответно 33,1% и 33,6%), то през месец юни Обрадор излезе напред с 37 % подкрепа и изпревари с цели 2% Калдерон. Позициите на Мадрасо и ПРИ остават практически непроменени – около 23-24%. Според други социологически проучвания надпреварата все още води Калдерон с 42%, за Обрадор отиват 31% и Мадрасо – 26%.
Показателно е обаче засилващото се безпокойство сред управляващата партия ПАН с последните данни, публикувани на 22 юни от Ройтерс. Те сочат солидна преднина на бившия кмет на Мексико-Сити Обрадор с 5 пункта (35%), а за кандидатите на ПАН - 30%, и на ПРИ – 29,6%. Президентът Фокс веднага алармира медиите, за опасността на едно проляво правителство, защото обществените настроения категорично не приемат появилите се разкрития за корупционни практики на десния кандидат Калдерон.

Все още е трудно да се прогнозира крайният резултат от изборите на 2 юли, но едно може да е сигурно. Дори успешното представяне на левия кандидат Обрадор, едва ли би променило общата тенденция за умерен подход в политиката и поради тази причина не би могло да се очаква управлението му да влее глас сред лидерите на новия латиноамерикански популизъм на Ево Моралес или Уго Чавес от Боливия и Венесуела.


Що се касае до картината на централноамериканските държави. Последните избори там бяха проведени през месец февруари в Коста Рика. След тежка кампания и допълнително преброяване поради разликата само от 0,22% между основните кандидати, за победител бе определен Оскар Ариас, лидер на умерената Партия на националното освобождение. Ариас е бил президент през 1986-1990 г. и поради ангажимента му за успешното приключване на мирния процес в Централна Америка през 1987 г. той получава Нобеловата награда за мир.
Останалите страни от субрегиона имат вече утвърдена успешна демократична практика на напълно свободни избори – през 2003 г. – в Гватемала, 2004 г. в Ел Салвадор, и 2005 г. в Хондурас. След тези в Коста Рика, остават само изборите в Никарагуа през ноември 2006 г.
Общата тенденция тук обаче значително се различава от Южна Америка. За разлика от доминирането там на лявоцентристки правителства, в този регион все още надделява умората от продължителните и кървави граждански войни. Поради тази причина предпочитанията са в полза на умерените десни партии, със засилено влияние на традиционните католически прослойки в обществото (например в Гватемала). Все още тук силата на гражданското общество е твърде незначителна (според Латинобарометъра, той обхваща едва от 32-33% в Гватемала и Хондурас, 57 и 59% в Никарагуа и Салвадор и 73% в Коста Рика.). Също така, населението все още има висока база доверие към военните правителства, като един логичен изход от политическа криза (и тук изключение прави само Коста Рика). Към другите негативни тенденции в региона може да се добавят кризата в демократичната представителност (избраният политически елит служи предимно на клиентелистки интереси), както и кризата на партийната система (тя не е избегната дори в по традиция стабилната двупартийна система на Коста Рика). На практика постигнатият крехък мир е на цената на значителни компромиси и продължаващата намеса на САЩ в този стратегически за нея район (това личи по усилията да се запази маргиналната позиция на изявено левите движения ФСЛН в Никарагуа и ФМЛН в Салвадор), а към това се добавя и продължаващото значителното ниво на бедност във всички страни от региона.

Резюмирайки посочените по-горе тенденции на политическото и социалното развитие на Централна Америка и Мексико, може да се направи заключение, че (възможно с изключение на Мексико) ще се запази тенденцията на умерени дясноцентристки правителства, макар и позициите им да са в значителна степен нестабилни. Особена роля тук ще играе лансираната от САЩ идея за създаване на КАФТА – централноамериканска зона за свободна търговия, която естествено ще дублира контролът им и в Северна Америка чрез НАФТА. Единствено Мексико има необходимия икономически и политически капацитет да се запази от външен натиск, но и тук все повече надделяват икономическите интереси и зависимостта от американски капитали, било за по-нататъшното индустриално развитие на граничните със САЩ зони, било поради растящото значение на испаноговорящите мигранти на американския трудов пазар като важна съставка на съвременното глобализиране на световната икономика. Очевидно, дори в Мексико да дойде на власт едно лявоцентристко правителство, то ще бъде много по-предпазливо и по-прагматично от колегите му в Южна Америка. Защото мексканците добре си спомнят поговорката:
“Господ е далече, но САЩ са твърде близо”.