18 часа в самолет с не са леко изпитание. Минимум толкова ще ви се наложи да изтърпите, ако тръгнете от София за Сантяго де Чили. Но си заслужава. Стига да не си въобразявате, че в Чили ще намерите онази сънлива, небрежна, карнавална екзотика, с която обикновено се свързва Латинска Америка в по-северните ширини. Ако все пак сте имали такива илюзии, те ще ви напуснат със самото кацане на блестящото от стъкло, хром и чистота летище в чилийската столица. Още преди да стигнете паспортния контрол неизбежно минавате през отрупаните стелажи на лъскавия безмитен магазин. Удобно е – веднага можете да купите бутилка, бонбони, парфюм или какъвто и да е друг подарък за посрещачите, нали актуалните мерки за сигурност до крайност са ограничили съдържанието на ръчния ви багаж. Пък и домакините тутакси започват да печелят от вас. Хич не си и помислайте обаче да вкарате хранителен продукт (луканка, сиренце или нещо подобно), който не е купен от този магазин. Чакат ви безкомпромисни митничари, светкавичен съд, който ви се спретва на място и ви изчита присъдата за яка глоба, а след като си платите ви се издава и надлежен документ. Никакви обяснения и извинения, че нещо не сте разбрали тук не важат. Законите са железни и за всички. Нищо лично.
Иначе чилийците са много мили и любезни. На втората дума ще ви уверят, че “моята къща е и твоя къща”. Не се хващайте. Ще ви поканят в дома си, само ако сте наистина близки приятели. Предпазливи са, умеят с деликатни шеги да се измъкват от преки отговори, използват много метафори – ненапразно твърдят, че всички чилийци са и поети. Само дето днешният делови ритъм на 6-милионния Сантяго оставя малко време и място за поезия. Хората в столицата живеят в темпо, сходно с европейското или североамериканското, добре организирани са и са точни и коректни чак до пунктуалност. Потопени са в задълженията си, работят много, дори и не си помислят за следобедна сиеста. Нещо повече – цяло чудо е, ако си позволят да излязат с приятели някоя вечер през седмицата. Как ще станат на следващата сутрин за работа? Затова събиранията и веселбите са главно в петък или в събота. Неделите са аут, защото следват работните понеделници...
Когато все пак решат да разпускат, жителите на Сантяго имат богат избор от уютни ресторантчета със съвсем приемливи цени – в района на Централния пазар, приютен в живописна колониална сграда; в уличките около двата най-големи университета, Чилийския и Католическия, разположени на централната градска артерия “Аламеда”; в подножието на 800-метровия хълм Сан Кристобал с белоснежната статуя на Богородица на върха му, до където може да се стигне и с лифт... В Сантяго има и още един хълм, по-нисък, досами “Аламеда”. Казва се Санта Лусия и е превърнат в уникално красив парк, като много от растенията в него са засадени навремето от самия Чарлз Дарвин, дълго извършвал природонаучните си изследвания тъкмо в Чили. Британците, чието влияние тук е било особено силно през ХІХ век, са оставили и още доста други следи. Например, навика да се пие не кафе, а чай.
Несъмнено, испанско-индианското присъствие в историята на града и страната е най-осезаемо. Сантяго е основан през 1541 г. от конкистадора Педро де Валдивия, смятан за “завоевателя на Чили”. Градът започва да се строи по типичния за онова време испански модел – първо се ширва един централен квадрат, който задължително се нарича “Пласа де Армас” (“Площад на оръжията”), за да не забравят местните у кого е силата. И после, квадратче по квадратче, със строго перпендикулярни улици, се разраства целият град. Днес “Пласа де Армас” е най-красивото място в центъра на Сантяго – с бившия дворец на испанския генерал-губернатор, в който днес е кметството на Сантяго, с историческия музей, с катедралата, с паметника на Педро де Валдивия, с опънатите по плочника пана от кована мед със схеми на различните етапи от строителството на града.
Въпреки че паметникът му на кон е една от емблемите на Сантяго, Педро де Валдивия е оставил доста кървава диря в чилийската история. Конкистадорът бил прочут с жестокостта си към непокорните местни индианци – мапуче. Изстръгвал сърцата им, заповядвал да бъдат разкъсвани на четири с коне. Легендата твърди, че накрая върху испанеца се стоварило същото отмъщение – когато тръгнал да превзема земите южно от Сантяго, бил пленен от вожда Лаутаро, който по собствения му пример му изстръгнал сърцето. Южно Чили така и оостава непокорено чак до края на ХІХ век. Доста след обявяването на независимостта на републиката през 1810 г. управляваните от индианци мапуче южни общини, известни като Араукания, доброволно се присъединяват към Чили. Уважението към жилавия индиански корен на страната днес е въплътено в събирателния Паметник на индианеца, извисил се на същия “Пласа де Армас” по диагонал срещу монумента на Валдивия.
Наблизо е и друг площад, свързан с по-близката история на страната – “Площадът на конституцията” с белоснежния президентски дворец “Ла Монеда”. Сградата, строена през ХVІІІ век като монетен двор (оттам и името й, което буквално означава “монетата”) влиза в световните новини на 11 септември 1973 г., когато е бомбардирана от извършилата военен преврат чилийска армия. Отбранявайки се с шепа съратници, в двореца загива законно избарният президент социалист Салвадор Алиенде, а превратаджиите, оглавявани от ген. Аугусто Пиночет установяват сурова диктатура, която продължава 17 години. Хиляди привърженици на Алиенде са избити, мнозина бягат в емиграция, включително и в България. От 1990 г. Чили отново върви по пътя на демокрацията, а завърналите се в родината си “български чилийци” пазят най-топъл спомен за нашата страна. Точно до отдавна реставрираната “Ла Монеда” се извисява паметник на Алиенде, а вътре в двореца седи неговата последователка – първата жена президент в историята на Чили Мичел Бачелет.
Дълго служилата като пример за успешно развитие чилийска икономика днес вибрира под ударите на световната финансова криза. Вече започнаха да се клатят пенсионните фондове, повечето от които са вложили парите на гражданите в американски банки. Центърът на Сантяго обаче продължава да е пълен с модерни сгради на банки и офиси, а по улиците продължават да крачат елегантни делови господа, само лицата им са все по-угрижени.
Чувства се притеснение от падането на международните цени на медта – основния износен продукт на Чили. Но страната прави всичко възможно да лансира други свои екстри – не само спечелилото вече цял свят чилийско вино, но и отличните възможности за туризъм, които все още са слабо известни.
Чилийците обичат да се шегуват, че живеят в страната с “най-лудата география”. Тясна и дълга (4300 км) като меч, притисната отстрани между Тихия океан и Андите, Чили всъщност е разположена на три континента – Америка, Антарктида, Австралия и Океания. Това последното – заради Великденския остров, който също е чилийска територия, но се води и късче от Полинезия, на 3700 км навътре в Тихия океан. Чилийски е и островът на Робинзон Крузо, който влиза в архипелага Хуан Фарнандес, “само” на 700 км от бреговете на Чили.
Огромно е разнообразието от изживявания, което предлагат трите климатични зони в страната – жежкия север с най-безводната пустиня в света Атакама, но и с най-високопланинското езеро Чунгара до границата с Боливия; влажния център с бурните реки, с гъстите гори, с уникалните лозарски масиви и винарски изби; патагонската шир и ледниците на антарктическия юг... Не бива да се забравят и двата отлични ски курорта, които се славят с най-добрите в Южна Америка писти – разположеният едва на 46 км от Сантяго Вайе Невадо и отдалеченият на 100 км от столицата Портийо. Вярно, и цените са достойни за славата им – най-скромните хотелски стаи не падат под 200-300 долара за нощ.
Любителите на класическите морски почивки ще бъдат най-запленени от Виня дел Мар – чилийската Ривиера, с живописните й плажове, луксозните хотели, казина, барове и палми, разрошвани от тихоокеанските ветрове. Трябва обаче да се има предвид, че вечно бурният Пасифик тук не е приятен за къпане заради студеното Хумболдово течение. Затова курортистите масово предпочитат басейните в хотелите. И тук цените “хапят” като в ски-курортите, въпреки че могат да се намерят и по-достъпни стаи под наем по около стотина долара.
Виня дел Мар плавно прелива в пристанището Валпараисо, което до построяването на Панамския канал е било най-голямото на латиноамериканското крайбрежие на Тихия Океан. Сега вече дори и в Чили има конкурент – по-притегателен за търговския флот е съседният порт Сан Антонио, а във Валпараисо акостират предимно военни кораби. Но градът продължава да е втори по значение след столицата. В него е разположена сградата на парламента и там се събират на заседанията си депутатите. Архитектурата на Валпараисо е стъпаловидна, тя сякаш “пълзи” по склоновете му, накацалите по стръмнините къщи са много живописни, а артистичните улички сякаш още помнят стъпките на живелия тук нобелов лауреат за литература Пабло Неруда. Любопитното е, че Валпараисо е роден град и за двете най-полюсни политически личности в най-новата история на Чили – и за Алиенде, и за Пиночет.
Близо до Валпараисо е и може би най-прочутият от домовете на Неруда – Исла Негра. В превод това означава “Черен остров”, въпреки че няма никакъв остров. Къщата се намира на издаден над океана нос, а в черните скали под нея се разбиват вълните. Тук Неруда е живял с последната си жена Матилде Урутия, музата му за “Сто сонета за любовта”. От спалнята си двамата всяка сутрин гледали океана. Домът е уникален, прилича едновременно и на кораб, и на влак, новите стаи са били “прикачвани” към предишните точно като във влакова композиция – като спомен за детството на поета, чийто баща бил машинист. Вътре е пълно с удивителни експонати от колекциите, които Неруда е събирал цял живот. Най-скъпи са му били дървените човешки фигури, които са украсявали носовете на морски кораби. Направо е умирал за тях. Събирал ги откъде ли не. Само една от фигурите му е подарена – от венецуелски поети “в една нощ на звезди и вино”, както ще ви обясни екскурзоводът. Нима можете да очаквате по-точно обяснение в дома на поет? Останалите фигури – общо 14 на брой, ги е издирвал и откупувал от собствениците. Повечето са от Чили, само 5 са от чужбина – от споменатата вече Венецуела, от Франция и от Перу. “Перуанката” се казва Гийермина и е най-сексапилната му придобивка – има разголени гърди. Неруда я видял в градината на предишния й собственик и започнал да настоява да я купи. Човекът се опъвал – били му я продали като светица, която спасява от беди. Неруда го убедил да се раздели с нея като посочил голите гърди и казал: “Е, със сигурност не е светица!”
Друга от фигурите... плаче. Има стъклени очи и когато в студените зимни дни се пали камина, стъклото се изпотява. Неруда обаче отказвал да приеме скучното физическо обяснение и настоявал: “Плаче, защото й е мъчно за морето!” За да я утеши, боядисал стената зад нея в синьо, като морските вълни.
В двата противоположни ъгли на столовата пък има женска и мъжка фигури от колекцията. Мъжката е на пирата Хенри Могран. Неруда бил убеден, че двете дървени изваяния са се заобичали, докато се гледали от отсрещните стени и затова в столовата витаел дух на любов...
“Животът е по-красив от стиховете. Но ако ще се четат стихове, трябва да са на Неруда. Ако ще са на Неруда, трябва да са за океана. Всички знаят: Пабло е най-най! Може да е умрял, но никой още не го е настигнал!” Такъв е текстът на една съвременна куека (типичния за местния фолклор песенно-танцувален стил).
Неруда е бил голям ценител не само на вечно вдъхновяващата го женска красота, но и на добрите вина и хубавата кухня. Затова няма запознанството с Чили не може да е пъно без докосването до тези му прелести.
Специален акцент в обиколките из Централно Чили обикновено са посещенията в местни винарски изби, прочули с продукцията си чилийските вина из цял свят. Уникалното на чилийските сортове е, че те са докарани от Европа – от Испания и Франция, още преди лозите на Стария континент да бъдат поразени от коварната филоксера – насекомото, унищожаващо корените. Така чилийското вино може би единствено в света е успяло да съхрани удивителния естествен вкус на оригиналните испански и френски сортове.
Любителите на по-високи градуси могат да се порадват и на местното писко – гроздова ракия, подобна на българската, но по-омекотена. По заведенията често я сервират като коктейл – с много лимон и с пяна от сметана.
Глътките се услаждат на туристите най-вече в съчетание с апетитните блюда на местната кухня – особено с вездесъщите емпанадас. Това са нещо като банички с пълнеж от кайма, много лук, маслини, нарязани варени яйца и подправки. Задължително трябва да се опитат и неизменните супи от морски таралежи и от кокошка, като втората е по-известна с почти нарицателното си име “касуела де аве”. Все пак най-привлекателното за дошлите от други географски ширини гости е неограниченото изобилие от всякакви морски дарове на чилийската трапеза. Гордостта на домакините е, че Чили вече е изместило Норвегия от първото място в света като производител и износител на сьомга. Затова няма нищо чудно, че червената риба е задължителна в менюто на чилийците във всякакви видове.
В южната част на страната обаче обичат и шишчетата куранто – явно влияние от общата и за аржентинската, и за чилийската част на Патагония слабост към месото. Из необозримите патагонски равнини досами най-южния град на континентално Чили – Пунта Аренас, на свобода се разхождат не само овце, но и нянду (от рода на щраусите), викуни (от рода на ламите), пингвини. Забавните антарктически птици с къси крила и оформени от специфичната им окраска фракове са една от най-пленителните туристически атракции в този регион. Те обаче са по-дребни, отколкото събратята им на същинската Антарктида – едва около 50-сантиметрови. Което, разбира се, не ги прави по-малко очарователни. Специални екскурзионни автобуси откарват любопитните до колониите на пингвините. И обитателите им, свикнали с туристическите тълпи, с удоволствие позрат за снимки.
Самият град Пунта Аренас, разположен на брега на Магелановия проток, точно срещу остров Огнена земя, е обичайната отправна точка на всевъзможните антарктически експедиции, чийто най-голям наплив в града съвпада с рзгара на антарктическото лято. Цялата местна туристическа индустрия е свързана именно с интереса на хора от цял свят към близкия Бял континент. Зтова и самият град е обявен за мезмитна зона. Парадоксът е, че местните дори и не помислят за пътешествие до Антарктида – скъпо им е. Но иначе с удоволствие печелят от склонните към изкушения гости.
Градът е чист, подреден, спокон, с предимно ниски постройки, улиците често са полупразни и човек може погрешно да помисли, че няма много жители. Всъщност в Пунта Аренас живеят около 120 000. Просто суровият климат е приучил хората да предпочитат закътаните места, а не уличните разходки. Времето тук се мени светкавично – както изневиделица лисва дъжд, така пак внезапно грейва слънце, за да задуха само минути по-късно такъв свиреп вятър, че по-крехките физики да се почувстват направо застрашени. Казват, че зиме, когато ветровете наистина стават неудържими, из улиците на града се опъват въжета. Хората се държат за тях, буквално за да не ги отвее...
В центъра на Пунта Аренас се извисява паметник на португалския мореплавател Фернандо Магелан, чието име носи и протокът, на който е кацнал градът. Според местната легенда, който целуне босия крак на един индианец от скулпторната група, задължително ще се върне. Кракът е толкова излъскан, че няма никакво съмнение какво на-много им се иска на туристите на тръгване от този “край на света” – да се върнат, разбира се.