Във вторник – радостна от сътворено добро, а в четвъртък – вече огорчена от неблагодарността на облагодетелстваните. Такива преживелици сполетяха Испания в седмицата на общонационалната й еуфория от победата в Мондиала.
Отначало всичко изглеждаше чудесно. След дълги посреднически усилия, положени съвместно с кубинската католическа църква, испанската дипломация начело с министър Мигел Анхел Моратонис постигна забележителен пробив – правителството на Куба се съгласи поетапно, в рамките максимум на 4 месеца, да освободи всичките арестувани през 2003 г. 75 дисиденти, заради които навремето бяха приети рестриктивни мерки спрямо Острова на свободата от страна на САЩ и ЕС. Първите седем затворници бяха освободени още във вторник и съгласилата се да ги приеме на своя територия Испания ги посрещна като герои. В Мадрид вече ги чакаха и семействата им. Освободените благодариха за направеното за тях на емоционална пресконференция и призоваха да не се спира натиска срещу Хавана. Посланието им бе не само да се освободят 75-те, но и да се действа за “пълно освобождаване” на Куба. Испанските, а и световните медии се напълниха с техни снимки и с вдигнатите им в знака victory ръце...
Два дни по-късно умилителният тон бе заместен от стъписване дори в клонящия надясно испански всекидневник “Ел Мундо”. Седмината кубинци бяха проглушили ушите на всички, че условията в мадридския хостал, в който са настанени заедно с други имигранти, не им харесват –

баните са общи, няма климатици и не можели да се усамотят с жените си.

Показателни за реакцията на испанците на тези претенции са коментарите във форума на електронното издание на “Ел Мундо”. Ето един от тях: “Ами да се върнат в затвора в Куба, явно там им е било по-добре. Това са неблагодарници. Трябва да целуват ръката, която ги извади на свобода, а не да мрънкат за удобства, каквито зад решетките никога не биха имали”. А ето и още един коментар: “А какво да кажат испанците, които изгубиха ипотекираните си жилища и сега нощуват в кашони по улиците? Не си ли дават сметка тези кубинци колко пари прахосва за тях държавата ни, докато кара собствените си граждани да затягат коланите заради кризата?” Нощувката на човек във въпросния хостал е 13,90 евро на вечер и надвишава средната заплата в Куба, припомня “Ел Мундо”.
Бившите затворници имат и друго недоволство. Не приемат статута на имигранти, който им предлага Испания. Те държат да получат политическо убежище. Тази процедура обаче е дълга и изисква много документи, не всички от които те могат да предоставят.
“В пълна неизвестност сме какво ще стане с нас. В юридическа дупка сме. Не сме истински свободни. Не сме и имигранти. Кубинското правителство ни предупреди, че за да се върнем на острова, ще трябва да искаме разрешение,” обясни един от освободените – Хулио Сесар Галвес, цитиран от “Ел Мундо”. Подкрепи го и споделящият съдбата му Омар Родригес Салудес: “Това беше депортация, експулсираха ни от страната ни. Не е имало амнистия. Ако се върнем, могат пак да ни арестуват”. Нормандо Ернандес, който пристигна в Мадрид последен от групата освободени, недоволства, че испанските власти му предлагат да се установи в село край Валенсия, където ще трябва да споделя подслона с още 40 души. Обобщението му е следното: “Щом правителството на Сапатеро се е ангажирало да ни приеме, трябва да осигури онова, което ни се полага като политически изгнанници”. Той, както и повечето от освободените кубинци

вече изявиха желание да се прехвърлят в САЩ,

където са готови да им предоставят желания статут. Всички те също нарекоха “неприемливо” намерението на министър Моратинос да предложи на ЕС да се откаже от приетата още през 1996 г. Обща позиция по отношение на Куба, в която освобождаването на политическите затворници и зачитането на човешките права се поставят като главно изискване. “Не може нашето освобождаване да се приема като знак за подобрение на положението с човешките права,” заяви Салудес.
Испанските медии пишат също, че междувременно организацията “Дамите в бяло”, която бе създадена в Куба от жени, дъщери и сестри на 75-те арестувани дисиденти, е пред разпадане. Част от активистките й обявили, че смятат мисията си за изпълнена, щом правителството е поело ангажимента да освободи близките им.
Очевидно съвсем не случайно именно в дните около шумотевицата с пускането на първите седмина затворници историческият лидер на Кубинската революция Фидел Кастро поднови и публичните си изяви. Той изчезна от обществения живот през 2006-а, навръх 80-годишнината си, когато бе подложен на тежка стомашно-чревна операция. Оттогава в кубинския печат се появяваха само редки кадри на негови срещи с висши политици от различни страни, а освен това редовно се публикуваха неговите коментари по актуални външнополитически теми под рубриката “Размисли на другаря Фидел”. Сега, в рамките на по-малко от седмица, Кастро се появи оживен и деен на две места – в Националния център за научни изследвания на Куба (CNIC), който отбеляза 45 г. от основаването си, и по националната кубинска телевизия, където даде дълго интервю на двама водещи журналисти. В интервюто Фидел обрисува вижданията си за положението в света и заяви, че според него САЩ подготвят война срещу Иран. Прогнозата му обаче бе, че при такъв сблъсък съпротивата, която ще срещнат американците, ще е много по-сериозна, отколкото в Ирак.
Тълкуванията за съвпадението между “отварянето” на Куба по въпроса за освобождаването на затворници и възобновяването на активността на Кастро са най-разнообразни. Най-вероятно първото е знак към външния свят, а второто е насочено към вътрешната публика. Внушението може би трябва да е омекотен вариант на сагата “Мариел”. Така се наричаше онова кубинско пристанище, от което през 1980 г. Кастро пусна да заминат към САЩ всички желаещи – “мръсната пяна”, както ги нарекоха на острова. Факт е, че тогава в Маями пропищяха от залялата ги вълна на престъпници и проститутки, а в Хавана обявиха: получихте си “дисидентите”, ние пък ще си продължим революцията. Може би и сега посланието е подобно:

ето ви пуснатите затворници, но и Фидел пак е тук.

В същите тези интересни за Куба и кубинците дни българският читател пък получава преведената на български книга на Игнасио Рамоне “Сто часа с Фидел” – уникален, близо 800-страничен том с разговори между известния френски журналист и дългогодишен главен редактор на в. “Монд дипломатик” с лидера на Кубинската революция. Темите на беседите между двамата, проведени между 2003 и 2005 г., засягат най-широк кръг от въпроси. Какво е било детството на Фидел? Къде и как става бунтовник? Какви са били връзките му с Че Гевара? Бил ли е светът на ръба на атомна война по време на кризата с ракетите през 1962 г.? Колко пъти са се опитвали да го убият? Какво впечатление му е направил папа Йоан-Павел II, посетил Куба през 1998 г.? Какво мисли за неолибералната глобализация? Какво се случва в Куба след разпадането на социалистическата система? Има ли корупция в Куба? Неотменим ли е кубинският социализъм? Какво ще стане след Фидел Кастро?...