Кубинците получиха уникален подарък за своя национален празник и 56-годишнината от победата на революцията си. В паралелни телевизионни обръщения към народите си на 17 декември лидерите на Куба Раул Кастро и на САЩ Барак Обама оповестиха размяната на емблематични затворници и нормализирането на двустранните отношения. Обама предложи и вдигане на неефективното антикубинско ембарго, обявено от американците още през 1961-а.
Целият свят ахна – историческо размразяване между Вашингтон и Хавана! Вярно, ембаргото може да бъде отменено само от американския Конгрес, а доминиращите там републиканци нямат никакво желание за това. Но и президентът на САЩ може да направи нещичко – например, да възстанови дипломатическите отношения с Куба, да улесни пътуванията и бизнес контактите, да извади страната от списъка на държавите, „подкрепящи тероризма” (тя е вкарана там заради подпомагането на антидиктаторските движения в Латинска Америка през 70-те години, някои от чиито активисти днес са президенти – като бразилката Дилма Русеф например).
Коментари за кубинско-американските отношения заляха всички световни медии, включително и българските. И навсякъде се увлякоха да илюстрират обобщенията си с кадри на просълзени от радост кубинци, които се прегръщат и танцуват по улиците. Испанският в. „Ел Паис” дори пусна снимка на възторжени кубинчета от началните класове с пояснение, че те „празнуват възстановяването на отношенията със САЩ”...
Само дето истината е друга. Затоплянето с Вашингтон бе за кубинците също изненадваща, но вторична новина. И бе възприета от тях с едно наум – я падне това проклето ембарго, я не падне, Конгресът е пълен с ястреби, всичко може да стане след Обама, а и прииждането на американци е нож с две остриета... Всъщност разтърсващото събитие, извело тези хора да се веселят по улиците, бе друго – освобождаването на техните Петима герои, на мъжете, бранили родината и революцията от терористични заговори на враговете и хвърлени в американски затвори още през 1998 г. В началото на 90-те Антонио Гереро, Херардо Ернандес, Рабон Лабанино, Рене Гонсалес и Фернандо Гонсалес са инфилтрирани сред радикалните кубински емигранти в Маями, за да информират Хавана за техни конспирации и покушения срещу Острова на свободата. След като са разкрити, получават крайно тежки и дългогодишни присъди, а Херардо дори две доживотни.
Освобождаването им става национална кауза за кубинците. Хавана подема и мощна международна кампания заедно с движения за солидарност и видни интелектуалци от различни страни. Ликовете на Петимата гледат от всички стени в Куба, от билбордове, от вестници, от телевизионни екрани. Те са герои, учениците им пишат писма, съчиняват стихове за тях, рисуват портретите им. Жените им, майките им, децата им са непрекъсното по срещи, митинги, интервюта. Личните им истории се знаят от всички, просълзяват и будят дълбоко съпричастие.
Цяла Куба празнува, когато през 2013 г. изтича присъдата на Рене, а през май 2014 г. – на Фернандо, и двамата един след друг се завръщат у дома. Сегашната новина – че и останалите трима се прибират, след като е договорена тяхна размяна срещу американеца Алън Грос, осъден в Хавана за незаконни действия, и неназован кубинец, шпионирал за САЩ – предизвиква вече истинска експлозия на радостта у емоционалните кубинци. Петимата възпламеняват и депутатие, появявайки се в парламента, и публиката на стадиона, където легендарният певец Силвио Родригес изнася концерт по повод завръщането им. А репортажите на кубинските медии от концерта описват как Рене и жена му Олга се гледали, как Антонио танцувал със сестра си Маручи, как Елизабет, жената на Рамон, била вплела пръсти в ръката му и как кутрето й постоянно гъделичкало дланта му отвътре... И разбира се – как сияела бременната Адриана докато Херардо галел корема й.
Историята на Адриана и Херардо е най-покъртителната. Когато той е арестуван, те са младоженци и още нямат деца. Годините минават, юридическата битка за освобождаването на Петимата се точи, а биологическият часовник на Адриана тиктака все по-тревожно. Разговарях с нея през 2012-а в кубинския град Олгин, където се провеждаше поредният международен колоквиум за солидарност с Петимата и тя с болка ми каза: „Помисли само колко години са откраднати от живота ни! Само защото Херардо се е старал да защити страната си, народа си! Затова ли и мен лишават от щастието да имам дете от мъжа ми? Затова ли дори не ми дават да го виждам?” В САЩ и нея смятат за агентка на Хавана, затова не й е разрешено нито веднъж да посети Херардо.
През 2013 г. тя споделя мъката си, че остава без дете пред американския сенатор демократ Патрик Лиъхи, дошъл в Хавана да договаря освобождаването на Алън Грос. По онова време Хавана вече открито настоява за размяната на Петимата срещу Грос. Трогнатият от Адриана сенатор се заема да реши проблема й. Издейства от властите в САЩ разрешение Херардо да даде от затвора сперма, от която после жена му да зачене инвитро. Начинанието успява и на 43 г. Адриана забременява. Когато сега най-после Херардо е освободен заедно с останалите, жена му го посреща в Хавана вече в напреднала бременост. Още в първата седмица на 2015-а се очаква тя да роди момиченце. Двамата в момента са най-щастливата двойка на света и лъчезарното им излъчване, целувките, ласките са любимият сериал на кубинците. Всички вече знаят и името на очакваната дъщеричка – Хема, най-близкото по звучене до Херардо женско име.
Историята е поднесена от медиите в САЩ и на сантименталната американска публика, при това навръх Коледа. Акцентът там разбира се е върху благодетелната роля на американския сенатор и въобще на управлението на Обама, което хем освобождава свои затворници от Хавана, хем ощастливява изстрадало кубинско семейство. Така не се налага да се влиза в обяснения защо петимата кубинци са държани толкова време в затвора с несърамерно тежки присъди, издадени с нарушения от пристрастен съд начело с кубинска емигрантка. Защо се е пречело на семействата им да ги посещават. И от кого всъщност са бранели страната си тези петима мъже. Мълчи се за онези над 600 опита да бъде убит Фидел Кастро, предприети от ЦРУ в годините след революцията, за около 6000-те терористични акта срещу Куба, сред които е и взривяването на пътнически самолет със 73 души на борда през 1976 г.
За Обама сега е по-важно да се рекламира покрай Куба като ефективен миротворец – нали трябва да отвлече вниманието от грешките си в Близкия изток, довели до възхода на Ислямска държава, от загубата за демократите в изборите за Конгрес през ноември, от нестихващите антирасистки бунтове у дома си.
Куба е наясно със сметките му, но е доволна, защото е успяла да получи уверенията на Вашингтон, че моделът й на управление ще бъде зачитан и уважаван. Тя се смята за победителка в дългия процес на преговорите, за чийто успех спомага и промененият в нейна полза баланс на силите в Латинска Америка.
В последния етап на договарянето за размяната се е откроил и приносът на папата аржентинец Франциск. Това е логично продължение на традиционно добрите отношения между Ватикана и Хавана. При посещението на Йоан-Павел ІІ в Куба през 1998-а сърдечността му с Фидел Кастро накара доста световни медии да пишат за зараждането на „християнкомунизъм”.
Най-съществено значение за сегашня исторически пробив всъщност има напредъкът на самата Куба, нейните забележителни постижения в здравеопазването и образованието (тя продължава да отделя за образование най-висок процент от БВП в света – 13%), фактът, че е единствената страна от Третия свят, влязла в първата световна десетка на държавите с най-добър индекс за човешкото развитие.
Много важни са и предприетите след 2010 г. икономически преобразования, в които мнозина виждат кубински вариант на любимите на Раул Кастро китайски и виетнамски модели социализъм с пазарни елементи. Официалното име на тази политика, утвърдена след всенародно обсъждане от конгреса на ККП през 2011 г., е „актуализация на социализма”. Тя прави кубинската икономика по-отворена за чужди инвестиции, дава простор на частната инициатива в услугите и в земеделието, отменя изходните визи на кубинците. Смята се, че изкушеният именно от тези нови възможности в Куба американски бизнес (и най-вече производителите и износителите на зърно, които си мечтаят за близкия кубински пазар) е натиснал Обама за размразяването. Вече дори сред кубинската емиграция в САЩ мнозинството е за възстановяване на пълноценните отношения с Хавана.
На Острова отдавна вече са стъпили и американски, и американо-кубински капитали – чрез смесени фирми, регистрирани в Панама, в Мексико или в Канада. Но тези заобикалки са втръснали на всички. Не случайно дори „Ню Йорк Таймс” през септември и октомври на три пъти излиза със статии, аргументиращи защо ембаргото срещу Куба е отживелица и трябва да се вдигне.
Размразяването може би ще помогне най-после на повече американци – а и на българи, които ползват само американски източници, да прозрат що за хора са кубинците. Защото така се вълнуват за своите Петима и въобще – за всички свои. Защо толкова обичат танците, любовта и независимостта си. Защо държат на купонната си система, в която виждат гаранция за справедлив достъп до храни за всички. Защо на кварталните събрания, които нямат нищо общо с нашенските някогашни ОФ сбирки, шумно критикуват „право куме в очи” всеки самозабравил се началник. Защо не бързат да се прехласват по все още далечното и евентуално падане на ембаргото, от което си патят вече 54 години.
А какъв витален дух и чувство за хумор имат кубинците, личи от вица, който в комбинация с подобаващ фотомонтаж плъзна из кубинските сайтове веднага след новината за „стоплянето” между САЩ и Куба. На фона на две известни снимки от 60-те години, на които Фидел Кастро и Че Гевара са заедно, аржентинският революционер пита кубинския лидер: „Кога ли ще ни махнат блокадата?” Кастро отвръща: „Когато президент на янките стане негър, а папата бъде аржентинец”. Реакцията на Че не е литературна: „Не ме е..вай, Фидел!”