Ако имаше „Гинес” за най-изненадващ обрат в световната политика, носителите му за 2014-та щяха да са президентите на САЩ и Куба Барак Обама и Раул Кастро. На 17 декември с.г. те едновременно оповестиха, че държавите им си разменят емблематични затворници и възстановяват дипломатическите си отношения, а Обама се обяви и за отмяна на 53-годишното американско ембарго срещу Острова на свободата.
Как се стигна до тази епохална смяна на курса?
САЩ са първата страна, която Фидел Кастро посещава след победата на водената от него Кубинска революция. Той пристига там през април 1959-по покана на американската Асоциация на пресата. Президентът Дуайт Айзенхауер не го приема – отива на голф и оставя вицето си Ричард Никсън да се занимава с госта. Айзенхауер разбира, че е трябвало да бъде по-внимателен с Кастро, когато кубинецът се връща у дома си и започва да раздава земя на безимотните и да настанява бездомните в богаташки вили. Национализирани са банките и най-големите предприятия – все американска собственост. 979 компании от САЩ губят в Куба 2 млн. хектара обработваема земя, поне 1 млрд. долара преки инвестиции, 39 фабрики.
Вашингтон започва дългата серия от конспирации за сваляне на новата власт в Хавана и за ликвидиране на Кастро. Според разсекретени по-късно в САЩ документи ЦРУ организира над 600 опита за убийство на революционния вожд и около 6000 терористични акта срещу Куба. Сред най-драмитичните епизоди е неуспешният десант на 1500 наемници от кубинската емиграция в залива Кочинос на 17 април 1961 г., налагането на антикубинското американско ембарго на 7 януари 1962 г., разразяването на ракетната Карибска криза през окмоври 1962 г., която изправя света на ръба на ядрената война и т.н. Куба се превръща във фронтова държава и в мишена на най-дългата блокада, причинила й през годините щети за над 72 милиарда долара.
Все пак през 1964 г. Фидел изпраща писмо на тогавашния американски президент Линдън Джонсън, в което пише: „Бих желал най-сериозно Куба и САЩ да уважават и да обсъждат своите различия. Вярвам, че няма спорни въпроси помежду ни, които да не могат да се дискутират и да се разрешават в климат на взаимно разбирателство. Вярвам, че тази враждебност между Куба и САЩ е толкова неестествена, колкото и ненужна, и може да бъде преодоляна”.
През 1977 г., когато президент в Белия дом е Джими Картър, САЩ и Куба откриват паралелно „служби за представане интересите” (изпълняващи ролята на дипломатически мисии, но с по-нисък ранг) във Вашингтон и Хавана.
Но следващият американски президент Роналд Рейгън затяга ембаргото с допълнителни забрани и засилва подривните операции срещу острова.
Когато се разпадат соцлагерът, СИВ и СССР, Куба остава без икономически „гръб” и свива своя БВП с цели 36%. Спешно преориентира деловите си контакти и се отваря за чужди инвестиции най-вече в туризма. Към страната потичат капитали от Испания, Франция, Италия, Канада, Германия, Великобритания. През 1996 г. кубинската икономика вече постига ръст от около 6%. Същата година обаче в САЩ е приет законът „Хелмс-Бъртън”, който санкционира трети страни, търгуващи с острова.
Пак тогава се разразява и кризата с „Братя за спасение” – организация на кубинската емиграция в Маями, чиито малки частни самолети често нарушават въздушното пространство на Куба под предлог, че искат да помагат на бегълци от острова, поели към Флорида с несигурни салове или лодки.
Между 1959 и 1962 г. за САЩ заминават над 270 000 кубинци. През 1965 г. Хавана отваря пристанището Камариока край Варадеро и оттам отпътуват още около 300 000 души. Следващият подобен епизод е през 1980 г. в пристанището Мариел, откъдето тръгват 125 000 души. През 1984 г. се сключва кубинско-американско миграционно споразумение. САЩ се ангажират ежегодно да издават по 20 000 визи за кубинци. Това обаче никога не се изпълнява. Американците дават по максимум 400-500 визи годишно и така постоянно се подклажда напрежение сред желаещите да заминат. Следва „кризата със салджиите” през 1994 г., предизвикала ново кубинско-американско споразумение по темата. Поредна драма от тази серия е историята със 7-годишния Елиан Гонсалес, отведен през 2000 г. от майка си със сал за Маями. По пътя майката и приятеля й умират, а едва оцелелият Елиан е поет от роднини емигранти. Американските съдебни органи връщат детето на родния му баща в Куба..
По време на Срещата на хилядолетието на ООН в Ню Йорк през септември 2000 г. е и първото ръкостискане между президент на САЩ (Бил Клинтън) и президент на Куба (Фидел Кастро).
А споменатата емигрантска организация „Братя за спасение” става причина за още един тежък хуманитарен казус. През 1996-а два нейни самолета са свалени над кубинската акватория и пилотите им загиват. Две години по-късно в Маями са арестувани петима кубински агенти, внедрени в емигрантските среди, за да информират страната си за техни терористични планове срещу нея. И петимата получават дългогодишни присъди, а един от тях – дори две доживотни, защото точно нему се приписва предупреждаването на Хавана за полета на онези два самолета, свалени през 1996-а. Независимо, че защитата доказва непричастността му към случая.
Драмата с Петимата, както в Куба наричат тези агенти, останали зад решетките в САЩ 16 години, има и още една предистория. Малко преди ареста им през 1998-а Хавана кани представители на ФБР на среща и излага факти за заговорите на кубински емигранти в Маями, включително и тяхно участие в наркотрафик. От ФБР обаче не подгонват уличените, а изчисляват кои са информаторите на Хавана. И арестуват Петимата. Това са Антонио Гереро, Рамон Лабанино, Рене Гонсалес, Фернандо Гонсалес и Херардо Ернандес. Последният е тъкмо мъжът, осъден два пъти доживот. Присъдите на останалите са между 30 и 15 г.
Хавана подема международна кампания за осбовождаването на „Петимата антитерористи”. Приобщава изявени американски юристи, актьори, интелектуалци, борци за граждански права, конгресмени. Това са 16 години, през които, защитавайки своите хора на всички нива – и институционални, и обществени, Куба установява много широк кръг от контакти в САЩ.
Двама от Петимата – Рене и Фернандо, излежават присъдите си в САЩ и се връщат в Куба. А освобождаването на останалите трима става чрез размяна срещу американеца Алън Грос, арестуван и осъден в Хавана през 2009 г. на 15 г. затвор за подривна дейност. Именно тази размяна, оповестена от Обама и Кастро на 17 декември м.г., отприщва и размразяването между двете страни.
Когато Петимата са арестувани, четирима от тях вече имат съпруги и деца. А Херардо е успял да се ожени за любимата си Адриана, но двамата още нямат деца. През последвалите 16 г., когато Петимата са зад решетките в САЩ, биологическият часовник на Адриана тиктака и я кара да страда, че ще остане без дете от мъжа си. Тя изплаква мъката си и пред американския сенатор демократ Патрик Лиъхи, дошъл в Куба през 2013 г. да договаря освобождаването на Алън Грос. Трогнат, сенаторът издейства от властите в САЩ разрешение Херардо да даде от затвора сперма, за да бъде оплодена жена му инвитро. Така на 43 г. Адриана забременява. Когато на 17 декември м.г. Херардо се прибира заедно с Атнонио и Рамон в Хавана, той прегръща щастлив бременната си жена, а на 6 януари тя го дарява с дъщеричката им Хема...
За кубинско-американското размразяване спомагат и вътрешните промени, започнати в Куба след 2010-а. Те направиха икономиката й по-гъвкава за чужди инвестиции, разрешиха частната инициатива, отмениха изходните визи за кубинците и т.н. Промените приличат на движение към китайския или виетнамския модел „пазарен социализъм”. Почитател на тази линия е Раул Кастро, който след тежкото заболяване на по-големия си брат Фидел през 2006 г. пое неговите ръководни постове.
Островът на свободата днес е единстветаната държава от Латинска Америка и Третия свят, влязла в първата десетка страни в света с най-добър индекс за човешкото развитие според данни на Програмата за развитие на ООН (PUND). Детската смъртност е едва 4,6 на 1000 живородени – най-ниският на американския континент. Страната отделя най-високия в света процент от БВП за образование – 13%, а за здравеопазване дава 10%. Има най-много лекари на глава от населението – 85 000 при 11 милиона жители. Над 40 000 кубински медицински кадри работят в 66 страни. Стотици кубински медици в момента са в Сиера Леона, Либерия и Гвинея, борейки се срещу ебола по молба на САЩ и Световната здравна организация.
Африка помни и решаващия принос на кубинските войски за отстояването на независимостта на Ангола през 70-те и 80-те години и за разбиването на намесилите се там южноафрикански войски, което е удар и по апартейтда в ЮАР. Символът на борбата с апартейда Нелсън Мандела винаги е благодарил на Куба и лично на приятеля си Фидел Кастро за това. Съвсем не случайно е, че второто ръкостискане между американски президент (Барак Обама) и кубински лидер (Раул Кастро) се състоя тъкмо на погребението на Мандела през декември 2013-а.
Куба е все по-притегателна за международни инвестиции и за геостратегически приятелства. През лятото на 2014-та тя бе посетена и от руския президент Владимир Путин, и от китайския държавен глава Си Цзинпин. Разраства се и най-мащабната бразилска инвестиция на острова – разширяването на пристанището Мариел, което ще е най-големият порт за едрогабаритни товарни кораби в Мексиканския залив. Около него се изгражда и свободна икономическа зона.
Перспективите ще са още по-добри, ако най-после отпадне и американското ембарго. За това все по-активно и единно лобира бизнесът в САЩ. Емблематично посещение на Острова на свободата още през май 2014 г. направи Томас Донахю, президент на американската Търговска камара. Антиембаргови усилия полагат и влиятелните организации на американските зърнопроизводители, които нямат търпение да поемат близкия и благодатен за продукцията им кубински пазар.
Важно влияние оказва и обръщането на съотношението „за” или „против” сътрудничество с Куба в средите на кубинската емиграция. Днес вече 52% от нея са „за”. В този отбор е например и големият американски захарен магнат от кубински произход Алфонсо Фанхул.
Разбира се, към тази панорама трябва да се добавят и вече широко разгласените факти за активното посредничество на аржентинския папа Франциск при размяната на затворници и размразяването между Хавана и Вашингтон, както и усилията в същата посока от страна на Канада, която е един от най-сериозните чужди инвеститори на острова – главно в добива на никел и в туризма.
Вярно, отмяната на антикубинското ембарго като цяло зависи от Конгреса на САЩ, а там мнозинство имат неблагосклонните към тази перспектива републиканци. Но и като президент Барак Обама има достатъчно лостове, за да смекчи голяма част от санкциите.
Ясно е, че процесът е отпушен и американците не желаят да липсват от близкия карибски остров, където вече така добре се чувстват канадци, китайци, европейци, бразилци, а май се завръщат и руснаците...