Цяла седмица светът възхвалява отишлия си на 95 години символ на борбата за човешки права и социална справедливост Нелсън Мандела. Вниманието на медиите към събралите се на възпоменанието за него в Йоханесбург над 90 световни лидери произведе и куп новини – от историческото ръкостискане между Барак Обама и Раул Кастро до мистерията около фалшивия преводач на езика на жестовете. Във всичко това личността на реалния Мандела сякаш се разми, а въпросът за по-нататъшната съдба на делото му и на родната му Република Южна Африка отиде съвсем на заден план. А той никак не е маловажен, като се има предвид и членството на страната в такава формация като БРИКС, както и големите интереси на всички глобални сили към нея – като ключов геостратегически фактор и като апетитен с богатствата си партньор със сериозно влияние в цяла Африка.
Черният континент в момента е втори по икономически растеж в световен мащаб след Азия - 5% годишно за последното десетилетие. Налице е най-дълготрайният ръст на доходите сред местното население за последните 30 години. Седем от десетте най-бързо развиващи се страни в света са африкански. Най-голямата държава от района – именно Република Южна Африка, на един етап отчиташе, че дава една трета от цялата продукция на страните от Субсахарска Африка. Това са около 50-те държави, разположени южно от пустинята Сахара. От 80-е години досега средният доход на глава от населението в РЮА се е увеличил тройно и се очаква този ръст да е дори четворен до средата на десетилетието. Родината на Мандела уверено се очерта като един от новите главни играчи в световната икономика.
Но управляващата партия Африкански национален конгрес (АНК) – партията на Мандела, изнесла основната тежест от борбата с апартейда през всичките й етапи, и мирни, и въоръжени, днес трудно се справя с икономическите проблеми в държавата и страда от сериозно разяждане на авторитета си покрай скандали за корупция и злоупотреба с власт. Пропастта между бедни и богати в днешната РЮА е по-голяма от всякога – тук Първият и Третият свят живеят врата до врата. И пасивът от тази ситуация няма как да не се стоварва върху АНК и днешните й лидери, все по-често обвинявани, че съсипват наследството на Мандела.

Многозначително бе масовото освиркване

на траурната церемония на стадиона в Йоханесбург, с който множеството посрещна сегашния президент Джейкъб Зума. Сънародниците му крайно се дразнят от увлечението му по сладкия живот и от възползването му от всички благини на властта. Неговото имение има хеликоптерна площадка, тенис кортове и други луксозни екстри на стойност около 25 млн. бюджетни евро. Още преди да встъпи в длъжност Зума бе известен с това, че през 80-те е лежал заедно с Мандела в затвора на остров Робен, но по коренно различни причини - заради изнасилване. Той обиколи и заглавията на медиите с изказването си, че човек може да се предпази от заразяване с вируса ХИВ само с един топъл душ след полов акт. Въпреки всичките си изцепки миналата година Зума отново бе избран единодушно за председател на АНК, с което най-вероятно ще си осигури и втори президентски мандат.
Това обаче може да срине окончателно и авторитета на самата АНК. Най-големите критици на партията твърдят, че тя е изправена пред моралния си край. АНК продължава да действа като нелегална военна организация – навън се показва единна, а вътрешно не познава свободното състезание на идеи и аргументи. Кой ще попадне в избирателните списъци, кой ще получи изгоден пост – всичко се дирижира от партийните лидери. В някои провинции над 70% от обществените поръчки отиват при роднини или приятели на политици от АНК.
И все пак партията продължава да печели националните избори убедително, макар подкрепата за нея прогресивно да намалява, което прави постигането на мнозинство все по-несигурно. Опозиционният Демократичен съюз под ръководството на бялата Хелън Зиле вече изтръгна Кейптаун от хватката на АНК. 65-годишната популярна лекарка на бедните Мамфела Рамфеле пък създаде нова партия Аганг, което на езика сото означава “Ние градим”. Така тя се стреми да влезе в битка за гласовете на АНК. Рамфеле бе съпруга на бореца срещу апартейда Стив Бико, който бе убит след арестуването му от режима за терористична дейност през 1977 г. Неговата смърт настрои целия свят срещу расистката диктатура в Южна Африка.
През май т. г. още един съмишленик на Мандела обърна гръб на партията – и това бе особено красноречиво, защото този мъж също е легенда и авторитет. „Аз няма да преизбера АНК”, заяви чернокожият архиепископ на Южна Африка Дезмънд Туту, който също е носител на Нобелова награда за мир.
АНК очевидно не може вечно да живее върху лаврите от славното си борческо минало и в личния ореол на Мандела. Да, в ранните години след паданено на режима на апартейда имаше общ духовен подем – страната проведе свободни и честни избори и посочи Мандела за президент, започна процес на национално помирение, изградени бяха мултирасова съдебна и свободен печат. Благодарение на Мандела до голяма степен бяха избегнати репресиите срещу белите, каквито имаше в съседно Зимбабве например, а чернокожата средна класа започна да расте. Но безработицата си остана изключително висока, а социалната поляризация дори нарасна.
Днес проблемите са набъбнали дотолкова, че икономическите, расовите и социалните язви в страната излагат на опасност нейната демокрация. Почтеността и компетентността на няколко последователни правителства на АНК са поставяни под въпрос. Престъпността е висока, особено що се отнася до изнасилвания и сексуални нападения.

Корупцията е просмукала целия обществен живот.

Между 1998 и 2011 г. коефициентът на детска смъртност се е удвоил. Една четвърт от южноафриканците нямат нормално жилище, а друга една четвърт живеят без електричество.
Смъртта на Мандела и отдадената му от цял свят почит очевидно трябва да напомни на всички каузите, на които той посвети живота си. И да съживи онзи негов морален пример, за който говореха всички събрали се на възпоменанието световни лидери.
Впрочем, увлечението по славословенето му и почти превръщането му в светец, трудно може да се съчетае с реалната му личност. Мандела в различните етапи на живота си предприемаше различни политически действия и следваше различни тактики – включително прибегна и до въоръжена борба, която бе неизбежна в условията на бруталния терор и репресии, упражнявани от режима на апартейд. Мандела не може нито да бъде съден със задна дата, нито да бъде фалшиво идеализиран. Той имаше своите ясни идеи и ги преследваше с всички възможни средства, служейки на каузата на своя народ, на човешките права, на социалната справедливост.
Когато днес западните лидери с внимателно подбрани думи се опитват да го превърнат в безобиден идол на абстрактния хуманизъм, те доста нечестно се правят на разсеяни за такава една оценка, дадена на неговата паритя и кауза през 1987 г. от друга световна фигура, въздигната също в идол – Желязната лейди Маргрет Тачър. Както припомни ВВС тези дни, през 1987 г.- тя изрича следното: „АНК е типична терористична организация... Всеки, който мисли, че те могат да управляват Южна Африка, живее с фантазии”. На свой ред интирнет изданието The Daily Beast писа: „Сега, когато вече е мъртъв и не може да провокира повече проблеми, Нелсън Мандела е представян от целия политически спектър като един светец, но не преди много време в най-отбраните кръгове във Вашингтон той бе възприеман като неприятел на САЩ”.
Известно е, впрочем, че точно американското ЦРУ през 1962 г. предоставя на южноафриканските служби за сигурност необходимите им данни, за да изправят Мандела пред съда и да го изпратят зад решетките. Несъмнно той много дразнеше САЩ и с топлите си връзки с лидери като кубинеца Фидел Кастро и либиеца Муамар Кадафи – и двамата реално допринесли за успеха на битката на АНК с апартейда. Ако Кадафи помагаше с петродолари, то ролята на Куба бе по-специална – Мандела беше итински вдъхновен от примера й за изграждане на безкласово и расово толерантно общество. Освен това Куба безплатно обучаваше и лекуваше стотици и стотици активисти на АНК и борци срещу апартейда. Трябва да се припомни още един съществен факт – историческата победа от 1988 г. край Кито Куанавале (Югоизточна Ангола), извоювана от кубинските войски, помагащи на Ангола да отблъснат южноафриканската агресия. Това е най-голямата битка в Африка след Втората световна война и тя де факто отваря пътя за свалянето на реажима на апартейд. Днес, 35 години по-късно в главната от трите столици на РЮА – Претория, има Парк на свободата (Freedom Park), а насред него се издига внушителен мемориал в памет на жертвите от борбата срещу апартейда. Там между 95 000 имена, изписани на паметните плочи, са и имената на 2107 кубинци, дали живота си за свободата на Черна Африка.
Ето защо никак не бе случайно почетното място, което бе отделено за днешния лидер на Куба Раул Кастро на официалната трибуна на стадиона в Йоханесбург при церемонията в памет на Мандела. И пак нищо случайно няма в това, което прикова вниманието на целия свят – уж непринуденото „засичане” на трибуната между Кастро и американския президент Барак Обама, съпроводено с емблематично ръкостискане между двамата. Специалисти по протокол, цитирани от ВВС, припомниха, че от десетилетия по всички световни форуми се правят всякакви комбинации с цел определени лидери на враждуващи помежду си държави да не се окажат на съседни места. Този подход винаги е бил прилаган и по отношение на представителите на САЩ и Куба. Няма причина, ако двете страни са искали това да продължи, то да не е било осъществено и в Йоханесбург.

Срещата и ръкостискането явно са били предизвестени

За това сочи и едно интересно становище, изказано пред ВВС точно ден преди церемонията от Зелда ла Гранде, асистентка на Мандела от над 10 години. Попитана как гледа на факта, че Обама и Кастро ще се окажат на едно и също място, тя казва: „Утре всички ще отдадем почит на Мадиба. Ако това значи да подадеш ръка на неприятел, то ще е хубаво да се види. Именно това символизира Мандела – да обединява хората независимо от различията им.”
Е, това и стана на следващия ден.
Чернокожият Обама явно е приел да олицетвори мечтата на своя кумир, но се постара и да я неутрализира – чрез фраза в речта си, която индиректно бодна Кастро за нетърпимост към дисидентството. А най-вече – чрез последвалия скеч, разигран в компанията на британския премиер Дейвид Камерън и очарователната датска премиерка Хеле Торнинг-Шмид. Тримата бяха снимани как се смеят и се забавляват на официалната трибуна, докато тече траурната церемония, а те си правят снимки за спомен с телефона на русата Хеле. Редом до тях с каменно лице седи Мишел Обама. Естествено, кадрите станаха хит и в традиционните медии, и в социалните мрежи, тотално засенчвайки ръкостискането с Кастро. Интересното е, че появилите се коментари не са толкова около това, дали е прилично трима държавни лидери да се кикотят така насред възпоменанието за такъв виден покойник, а по-скоро около това, има ли флирт между хубавата датчанка и американския президент и дали мрачната Мишел до тях не е разяждана от ревност... Ниско ниво, наистина, за събитие, свързано с личност от калибъра на Мандела.
Що се отнася до начина, по който ще запомним ролята на Мандела в световната история и политическото му наследство, интересен ракурс предложи нашумелият гуру на алтерглобализма Славой Жижек. Той публикув в британския в. „Гардиан” статия под заглавието „Ако Мандела наистина беше победил, той нямаше да стане универсален символ”. Ето и обобщението на Жижек: „Американската външна политика разработи подробна стратегия как да се упражнява контрол чрез пренасочване на народно въстание към приемлива парламетарна фома в рамките на капиталистическата система. Това бе приложено успешно в Южна Африка след падането на режима на апартейд, във Филипините след падането на Маркос, в Индонезия след падането на Сухарто и другаде... Ако искаме да останем верни на наследството на Мандела, редно е да забравим за церемониалните крокодилски сълзи и да се съсредоточим върху неизпълнените обещания, останали след неговото ръководство. Не е трудно да предположим, че въпреки моралното си и политическо величие в края на живота си той е бил един огорчен старец, комуто е било ясно, че зад политическия триумф и маската на универсалния герой се крие тъжно поражение. Неговата универсална слава е знак, че той наистина не наруши световни ред на властта”.


.....................................................

Българското отсъствие

България и на погребението на световната легенда Нелсън Мандела не можа да избяга от най-големия си народопсихологичен кошмар – „да не се изложим пред чужденците”.
До последно нервни чужди посланици в София звъняха къде ли не – из институции и на лични познати, за да се опитат да разберат кой висш български държавник ще представя страната ни на траурната церемония в Йоханесбург, където се събираха 91 световни лидери. Ведомствата обаче дружно мълчаха до последно. Когато на стадиона в Йоханесбург вече прииждаха първите гости за възпоменанието, МВнР внезапно разкри, че всъщност София няма да бъде представена там от никого. Каква суматоха е последвала из междувластовите пространства можем само да гадаем, но в крайна сметка се оказа, че впоследствие точно от МВнР към Южна Африка екстрено е бил изстрелян зам.-министърът на външните работи Ангел Величков. Човекът заслужава лични адмирации, защото е приел по матросовски да запуши срамната дупка в представянето на България като държава на тази феноменална среща на върха в памет на една от най-ярките и вдъхновяващи световни личности. Но официалните български власти заслужават само поредно възмущение от неадекватността им и от пълната липса на разбиране за стратегическите и ценностните приоритети на България. Абсолютно непростимо е толкова ниско по ранг и толкова зле организирано представяне на страната ни на едно събитие с такъв огромен световен отзвук и изцяло фокусирано към една категория, която все по-убедително се завръща в международната политика и за която толкова много се говори през последните месеци в България – морала. Отново лъснаха потресаващите байганьовски хоризонти, които очевидно не е в състояние да надскочи така нареченият ни „политически елит”. Явно, когато не става дума за престижни снимки на брюкселския, вашингтонския или давоския паркет, за икономически форуми с възможност за комисионни от солидни лобисти или за изяви по сбирки на предпочитани европейски политически семейства, нашите държавни мъже просто не знаят как да реагират. А и не ги интересува.
Президентът Росен Плевнелиев намери време да отиде на тяснопартийна среща на Европейската народна партия във Вилнюс и да говори там врели-некипели, но поклонението пред Нелсън Мандела не можа да го изкуши да поеме на път до Йоханесбург. Да беше пратил там поне заместничката си Маргарита Попова – постът й, а и натюрелът й е идеален за такива мисии.
За последно „сбогом” с Мандела можеше да отпътува и председателят на Народното събрание Михаил Миков, който все пак произлиза от партия, членуваща в Социалистическия интернационал – а там членува и Африканският национален конгрес. За какво му беше да седи в София и да се оплита в махленски свади около воаяжа на атакистите до кубинските плажове? Ако беше отишъл в Йоханесбург, щеше да види вдъхновявалата Мандела Куба в далеч по-интересна геополитическа светлина.
Премиерът Пламен Орешарски също можеше да засвидетелства почитта на България към големия борец за човешки права – и може би това би бил добър знак за отношението му към онзи морал, за който толкова се скандира под прозорците му.
Най-малкото лично външният министър Кристиан Вигенин можеше да се прежали и да поеме на дългия полет до Йоханесбург, вместо да изпраща свой заместник.
За председателя на БСП и ПЕС Сергей Станишев е безпредметно да говорим. Международният му пост предполагаше незабавно да литне към Южна Африка, за да почете един от символите и героите на ляво мислещите хора по цял свят. Но това е трудно да се очаква от човек, който още в началото на 90-те, докато се подвизаваше в Международния отдел на „Позитано” 20, реагира така на запитване от столичен всекидневник, поискал от него информация за контакт с някои от някогашните емблеми на световното антиимпериалистическо движение като Нелсън Мандела, Анджела Дейвис, Луис Корвалан: „Ама те са комунисти! БСП не поддържа сътрудничество с такива движения”.
БСП да си се оправя с идентичността и диалогичността си, тяхна работа. Но България като държава би трябвало да държи на историята и на ролята си в подкрепата на АНК в борбата му с апартейда. Това не е срамно, а напротив – достойно е за гордост. България десетилетия наред е обучавала младежи, членуващи в АНК, които днес вече са на ключови позиции в членуващата в БРИКС Република Южна Африка. През 80-те у нас бе изключително популярен един хор на южноафриканските студенти, следващи в България, който обикаляше по митинги за солидарност и фестивали на политическата песен. Когато хорът се качваше на сцената, там едва оставаше място за микрофоните – толкова много бяха участниците му. Просълзени и огнени, те пееха така, че веднага изправяха залите на крака. Изпълненията бяха акапелни, без никакъв музикален съпровод, но създаваха усещането, че те вкарват в храм. Храм на човешкото единение и порив към справедливост.
Тогава България имаше сетива за това. А днес?

..................

Обама, ЦРУ и Мандела

Ернесто Екайсер
Блогът на El Pais (Испания), 10 декември

Речта беше непълна.
Извинение. Думата трябваше да фигурира в словото на президента демократ. Носителят на Нобелова награда за мир беше длъжен да я произнесе в ден като днешния на церемонията в Совето.
Извинение за извършеното от официалния разузнавателен орган на САЩ – от Централното разузнавателно управление (ЦРУ) - през август 1962 г. Тогава то предоставя на службите за сигурност на ЮАР поисканите данни, за да може да бъде задържан, съден и осъден Нелсън Мандела. Първо на пет години затвор през 1962 г. и по-късно, през 1964 г., на доживотен затвор, когато го изпращат зад решетките на остров Робен.
„Има ръководители, които подкрепят Мандела, но не толерират дисидентството,” заяви Обама, вероятно имайки предвид Раул Кастро, президента на Куба, присъствал на церемонията.
Перифразирайки Обама, може да се каже: „Има ръководители, които подкрепят Мандела, но принадлежат към страна, агентите на чието разузнаване са сътрудничали при неговия арест на 5 август 1962 г., довел до доживотната му присъда и до затворничеството му в продължение на 27 години. И днес те не се извиниха.”
Защото президентът Обама, който посети заедно със съпругата си Мишел килията на Мандела на остров Робен в края на юни 2013 г., е запознат с историята. Той знае, че в онези дни на 1961-а и 1962-а ЦРУ следи пряко ситуацията на обзетиа от конвулсии континент, на който страни като Конго и Южна Африка току-що са получили своята независимост.
ЦРУ участва в свалянето на Патрис Лумумба в бившото белгийско Конго и през 1961 г. заедно с Белгия организира убийството на демократично избрания президент на тази страна. А през 1962 г., след проследяване на стъпките на Мандела, предоставя на службите за сигурност на южноафриканския режим на апартейд информацията, послужила за ареста му през август 1962 г.